(C) 2000 - Dimitar Simeonov, MM.
ЧЕРНАТА РЪКАВИЦА
от
к.д.пл. Димитър СИМЕОНОВ

СИСТЕМАТА НА ТОТАЛИТАРИЗМА е една, а сблъсъците са различни. И никога безобидни. Много често, те променят живота на хората на 180 градуса. Случаят с Черната Ръкавица е такъв. Той беше мой ученик от курсовете приемани със средно образование, след като са завършили военната си служба. Това бяха много интересни курсове. Повечето от курсистите не бяха успели да влязат във ВУЗ, защото са от онзи тип младежи, които нито се съгласяват с глупостта, нито искат да зубрят материала със запетайките. Бяха мислещи същества, бяха личности. Между тях имаше и отлични ученици, които не бяха успели да получат бележка от кварталното ОФЕ. С течение на времето разбрах, че освен изброените качества, те всички са обладани от непреодолимото влечение към морето. Прекипяли в казармата, младежите бяха дисциплинирани и целенасочени. Те сами наложиха

СИСТЕМАТА 26 – “ЗНАЕ – НЕ ЗНАЕ”.

Отношенията ни бяха изчистени от пубертетски истории, и организационни баналности. Насреща си имах истински мъже.

МЕЖДУ ТЯХ, НИКОЛАЙ се открояваше със своята затвореност и дискретна елегантност. На дясната си ръка носеше черна ръкавица, от фин трикотаж. Забелязах, че не я сваляше дори в час. От разговора проведен на четири очи разбрах причината. Имаше неприятна екзема на ръката си. Традицията не го отмина, и той се снабди с прякора “Черната Ръкавица”.
Въпреки отличните му оценки, той не получи “задрганично”. На тях, на бъдещите хора които ще поемат поста ни трябва да кажа, че по времето на социализма, човек можеше да пресече границата на България само, ако има разрешение от ДЕСЕТО – Държавна Сигурност. На практика това означаваше, че Никола не може да продължи да учи. Директорът ни беше умен човек. Възползва се от връзките си, и младият човек бе настанен да практикува на влекачите в Пристанище Варна. Това ни най-малко не покриваше подготовката от учебната плавателна практика, но поне даваше възможност да си продължи обучението. Така Николай завърши Техникума, и получи диплом. След държавните изпити повече не го видях.

ИЗМИНАХА МНОГО ГОДИНИ. И ето, че животът ни срещна съвсем неочаквано. 
Отивах със съпругата си на разходка в Морската Градина. Застанали между двете пътни платна, изчаквахме колите за да пресечем Булевард “Осми Приморски Полк”. Внезапно изсвириха спирачки. До разделителната ограда закова “Мерцедес”, кола под наем. Към нас се насочи елегантен строен чужденец.
- Добър ден, Господин Симеонов!
Мозъкът трескаво заработи. Като лавина преминаха стотиците лица, които са седяли пред мен в класната стая. Стоп кадър!
- Николай! Черната Ръкавица!
- Да! Видях Ви случайно, и затова спрях по този хулиган-ски начин. Искам да Ви благодаря за всичко, на което сте ме научили, а то не е малко. И, да си вземем сбогом …
Изненадата измести радостта от неочакваната среща.
- Вие сигурно си спомняте, че след като завърших Техникума, КАДЕСЕТО не ми разреши да работя на корабите от задгранично плаване. С братовчед си купихме една разнебитена гемийка. Ремонтирахме я, и част по част сменихме всичко. Стана бижу. По Постановление № 56 започнахме да превозваме по крайбрежието разни случайни товари. Добре печелехме, но намериха параграф и ни забраниха. Опитах много работи, и “другарите” все ме изритваха. А вече бях женен, и имах две деца. Реших да избягам. Купих от военните една бракувана надуваема двуместна лодка. Записах се на частна екскурзия до ГДР. Четиримата се метнахме на “Трабанта”, и потеглихме за Югославия. Смятах да използвам безвизовия режим между Риека и Триест. Не стана. Спряха ни. Безвизовото преминаване бе само за местните жители. Минах към запасния вариант. Настанихме се на палатка някъде по южния бряг на Триесткия Залив. Беше съдбовен момент. Усамотих се. Седнах на едно дърво, и започнах да се взирам в далечината. Там беше Италия. Там беше Свободата. 
Заливът ми се видя огромен.
В душата ми се промъкнаха страха и недоверието в собствените ми сили. 
В главата ми нахлуха образите на родителите, на приятелите, на нещата които обичах. 
Започнах да се колебая. А преживяното през годините ми шепнеше – “Не бой се! Смелите побеждават, страхливците губят! Върви!” Набрах кураж и реших. Никакво връщане! Да става, каквото ще!
Вечерта надух лодката, и през нощта един по един прекарах семейството си на италианския бряг. Това е най-дългата нощ в живота ми. Не съм в състояние да опиша преживяванията си. Изминаха толкова много години, а все още помня всичко, минута по минута. Получих политическа закрила. От Италия ни изпратиха в бежанския лагер в Австрия. От там избрах пътя за Канада. За да получа гражданство, пет години работих в дърводобива. Но, това не е Коми АССР. Макар, че живеехме в подвижни селища, жилищата имаха удобства каквито дори аз не съм си представял че съществуват. А, каква природа! И сега смятам този период за прекрасен. Като станахме канадски граждани, изчезнаха всички проблеми.
Преселихме се в САЩ и там намерих онова, което се нарича Родина. Имам прекрасен дом, и работа. Децата ми се учат блестящо. Американците са общителни и добронамерени. Там, сред тях се чувствам истински човек.
За съжаление майка ми почина. Баща ми остана сам, и е болен. Дойдох да го взема. Ще го натоваря на самолета, и ако умре по пътя – така му е било писано. Ако оживее, в ЩАТИТЕ ще му направят основен ремонт, и ще разбере, какво значи LIFE. Не Живот, не Жизнь – Лайф!
Сбогом, господин Симеонов! Още един път Ви благодаря за всичко, което съм научил от Вас … И, не ме съдете. Не мога да наричам “Родна Страна” страната, в която ме броят за говедо макар, че съм се родил в нея.
Николай ме прегърна поривисто, седна в колата, махна с ръка и изчезна. В очите му видях сълзи. 
Можеби това бяха сълзи от раздялата с мен … 
Или с родното място … 
Или с България. 
Кой знае! Може би пък това са сълзи, че е успял? Дано. Всеки човек има право на Щастие!
В моите очи, също имаше сълзи. Те бяха от друго 
End/Extract from His memorial Book/28.12.2016.