(C) 2010 - BOGOMIL K. AVRAMOV ЕДНА СЪВСЕМ ДЕМОКРАТИЧНА СМЪРТ ONE COMPLETE DEMOCRATICAL DEATH На Мама To Mother


  ТОГАВА Старата спомни, как бе излязла от дома. За пореден път установила, че никому не е нужна. Освен можеби на Господ-Бог. (Как Дъ Не Съ Одивляйш – Ъ!?!) Що да стои диван-чапраз на младите. Що!?! (Нъ Нея Никуй Никугъ Никъдей Ний Стуял!) Домът, разбира се, е изцяло неин. В него има всичко необходимо. (По-точно – к’во не!) Освен уважение към самата нея. За което обвинява себе си. (Убичъш-ли ут сердци – ша тъ умачкът къту офци!) Ох, тези забързани мои хора, си повтаря- преповтаря тя, ох, тези мои добри хорица превърнати от Живтто в никакви. (Тоз’ Скапън Живот Нъ Каспънъ Дявул Взял Гу – Ибину Мать – Толкуз!) РАДИОТО, старото очукано немско радио, голямо колкото булченски сандък, само тя слуша. (Пука-пръщи - една-две станции стигът!) Свикнала с това радио от времената на Голямата Война, тя му е вярна като невяста. Старият; погребан с чест и почит преди тридесетина години; бе домъкнал този някога така модерен апарат, подир успешна сделка с “Храноизнос”. (Купваш житуту йовтино – прудавъш житуту скъпу! Мамка им нимчуги – с Балгарску Житу Руси бъхтят, дукъту Рус"ти ни-гий нъбъхтят!) Заклет анархокомунист, Старият не преставаше да слуша Лондон, Вашингтон и Москва, по време на цялата Втора Световна Война, (Заглушавани безобразно, черните станции се измъкваха на близки честоти и, се чуваха още по-ясно!). Сбирайки цялата махала пред отворените прозорци, на едноетажната пристройка за прислуга, където обитаваха под наем три стаи при единствен за целият двор; стопани и наематели; общ външен тоалет. (Четири симействъ – дванайсе чилякъ без рудатъ!) Тази работа се разчу. Колко бе тогава Белоград – един файтон хора и още толкова полиция, джандармерия, войска, и окупанти-немчуги. ДОВТАСАХА ДВАМА ЦИВИЛНИ ПОЛИЦЕЙСКИ, (Шлифери-резеда, меки шапки-черни, пищови под мишка; шмайзер през рамо за кураж; комунистите не си поплюват; униформен с карабина на уличният вход, смъртоносно учтиви!). Запечатаха ключът за вълните с червен восък, и металически печат. Остатъци личат, по дървената кутия на този античен радиоапарат. Изхитряващ се, подир толкова много години, все така звънко и безпогрешно, да пуска новини и музика от продънен високоговорител. Макар зеленикавите светлини на неговото око за настройка, да не премигват. В минути на просветление и нега, на спомени по минало и пропуснато, (Тюх, да се ня-види!), Старата посяга, и милва тези вкаменени кърмъзъ восъчни остатъци. Напомнящи за наивна съпротива по времена, когато глави падаха за далеч по-малки прегрешения. Без да престане да се чуди, как цялата тази някогашна технотия, понастоящем се побира в две златисти стерео-слушалки. Които нейния правнук не сваля денонощно от уши. 1 СТАРИЯТ АНАРХОКОМУНИСТ, нейният съпруг-де, по време на немската окупация си позволяваше открито, да бъде контра, (У кафине “Сплендидъ”– най-веки!). От търговия със зърно, джебът му бе тъпкан с пара, а паралиите си позволяват да смелчасват. Ала, идеята си е идея. Щом веднъж е посята. Идеи се намират в излишък. Идеалисти - по-рядко. Старият, тогава вилен-хулен, бе докарал нещата - още малко!?! - да пипне шумата. Ама руснака изпревари, мина Дуная. И, стана тя каквато стана. (Да бе фукнал, и днес би се лутал из шумака там, непокорникът му с непокорник!) Кокто мнозина, старият анархокомунист остана дома. С раница сухари зад вратата, с парабел с пълнител под дъската на прага. И казашки танк на ъгъла на улица “Ботева” и “Атанас Георгиев”. ЗАПЕЧАТВАНЕТО МИНА-ЗАМИНА, а старият едва закръглил четиридесетака, изненадващо бе мобилизиран запас на летище Тихина, под Севсемес край Варна. (Сякая увласт ий хуй- утмистителска - ба!) Само че, кой би търпял такъв вироглав размирник. След като една нощ хубаво натупа задяващия се с караула фелдфебел, там - сред затревената летателна полоса на летище “Тихина”, през която по-късно премина каналът Море-Езеро-Море, спешно бе демобилизиран. (Дуплътил Кяш!?!) ЩОМ ПРАВИТЕЛСТВОТО обърна палачинката и влезе във Война срещу Хитлер, (Ду фчера бе з-нягу – диняс прутиф нягу!), Старият се юрна на фронта доброволец. Съюзът на вършачкопритежателите, бе събрал своите членове в кръчмата на Темелковият Хан. За да може един пишман-партизанин, докато се потупва по кобура, да произнесе мъчително наизустена политическа реч. И, да наложи: на десет души - един доброволец. Съюзът се състоеше от единадесет члена. Мъжът й, бе най-млад, па най-смахнат на тема СССР. (Де-дъй-жиф - дъ-я види!) И, Съюзът на вършачкопритежателите; хъката-мъката – уж на майтап; го зафучи на фронта. СТАРАТА ПРИГОТВИ ДВА КАТА ДРЕХИ, и що още-не, в дървен куфар с кожена дръжка и платнена презрамка. Докато стягаше куфара успя, и си поплака. Не за друго, ами за най-важната работа. Бе само на двадесет и една. Вечерта, преди Старият да тръгне за фронта, постлаха на малкия да спи в кухнята. Цяла нощ леглото в гостната скърца, а охканията на двамата ехтяха над финапа, смокините и райската ябълка из целият плочест двор. Където, под един грохнал асмалък почиваше собственичката Баба Дона. Богаташка вдовица, с навосъчен памук в уши. Ама трае-ли се!?! - Тодоро, ма! - бе викнала разсънена почтената старица. - Ще изплашите детето, ма! Но всъщност завидя. Както и комшиите. НА ЗАРАНА ДОЙДЕ ФАЙТОН. Малкият изпрати Старият, с файтона до гарата. На файтонджията бе платено да го върне у дома. Но клиентелата е друго. Малкият дълго се лута по улиците на Белоград, за да се прибере едва привечер. Тогава Гогомил пръв път яде хубав бой. И започна, да заеква. ОТ КЛАГЕНФУРТ СТАРИЯТ, СЕ ЗАВЪРНА АСМАТИК. Уж нямало химически атаки, (Историята го твърди!), ама, само той си знаеше. Подир година-две, когато комунистите разстреляха Парламента, (Всеки Парламент е за разстрел!), а Държавата се отметна от обещанията на Димитров към дребният бизнес, извади калъчка и национализира - все и вся. Вече го бе сторила с най-напред душите на хората. Старият знаеше, че така ще стане. На младини бе носил червената рубашка на пролетариата. Така, че хладнокръвно си заасматува с папироса в ръка. Подписвайки, без да хък-мък, отнемането на вършачка “Шоерле”, трактор “Харт-Парт”, локомобил “Шкода” и два шест-лемежни плуга “Фергюсън”. Стопанисвани на изполица. Изплатени ден преди да поеме на война. Производствен комплект изплащан точно десет години с пот, псувни и всякакви лишения. Гепцан-му от Държавата за 2 час. Без да му бъде издадено копие от протокол. Под надзор на същият цивилен полицай от радиообхода. Прерамил същият безмълвен шмайзер. Сега зереден. С който някога бе довтасал да запечата късите вълни, на един “Лумофон”. Със същият металически печат – в ръка. Тогава нещо в него съвсем, се прекърши. Подви опашка. Куйтуляса. Научи се, да се усмихва най-угодно. Юрна се да работи в интерес на държавата; което изобщо не бе никаква ангария. Пипнала вместо камшик онази шепа идеали. В които на младини си позволяваше, да вярва. Докато прави хубави пари. Не му стисна да се възпротиви. Аме как – не, разбира-се, не! В политиката - тази докрай курвенска работа, бе умишлено набутан цял един народ. Дано се самоосмакари, докато работи за тоз“, що клати върховете на тополите. Идеали, за които завинаги се убеди, че са нищо повече освен Повод За Узаконен Разбой. С един подпис на човека в когото си позволяваше да вярва Старият, се бе превърнал от среден собственик, в бедстващ шлосер-надничар. Установил, че всевъзможните политически идеологии и всякакви религии са предназначени за игра, не толкова с Времето на Времената, колкото с покорността на ийхалето. Но малкият, бе тръгнал на училище. Вероучението бе забранено. Всеки учащ бе задължен, да отнесе домашната икона в училище; да-я предаде на класната ръководителка. Старият не бе верующ. И въпреки това, се натъжи. - Всяко престараване води в канала. И, защото икони нямаха – тръгна да купува. ТАКА КАРА, дорде пукне от белодробно сърце в транспортната болница на Белоград, запокитен от местните червени. На които си позволяваше да разкрива черните сметки, (На закрито партийно събрание, от което въобще не изтече информация. До месец го изправиха пред същото това събрание, принудиха го да си направи самокритика и оттегли, и доклад, и свидетелство, и членство!), наивникът му с наивник. Тогава му казаха в очи: - Ти, к’во си мислиш, бе!?! Изкукан старец такъв! Тази власт ние сме си я сменили, и отново ще го сторим. Бе запитал. - А-де – кога? Отвърнаха му. - От Москва зависи . . . Е, тогава именно го пипна сърцето. Знаеше-си. Москва също е българска. Ама до колко!?! МАЛКИЯТ ЦВЕТЕН ТЕЛЕВИЗОР, (Старата го има в подарък от полякини-монахини, заедно с цветна фотография с подписа на Римския Папа, сиреч на Господ-Бог видян отдолу под прав ъгъл!), освен новини, бълва ли бълва смахнатости, нецензурности, и ругатни. (Нъл Димукрацийя, ба чоджум!) Върху денонощно светналия екран беснуват програми дотам скоростни, чак непоносими. Но онази, гдето представя полуголи моделки – струва. Ох, Ох, Ох . . . Ах, Ах, Ах . . . Ех . . .Ех . . . Ех . . . Каква бе навремето самата тя, там - в Хороздели! На главата – фесче с менгиши и ален пашак. На шията - вързоп златни талери. (За хорото – Зън! Зън! Звън-н-н! После, на дъното на скрина – крий!) На краката - везани вълнени чорапи в писани цървулки – белоградски гьон изпечен! Здраво запотен девствен денк обкичен, с мижавите богатства на Рода. Дано забърше ерген- паралия. А отдолу; то си се знае, как да не се знае, като си се знае; диби-дюс кълки перушински голи- 3 голенички. („Кесар и Цезар - внос-износ“, внесоха кюлоти в Белоград едва, когато немчугите- окупанти започнаха да опват женурята, под колан. Там - под липата зад кюшето на прочутата Баня Вергиев. Недалеч от Стойновият Хан, кръчмата “Старото Куче,” и “Трите мечки” в добавък. Везде им се привиждаше Унтер Ден Линден, Лоре Лай и Лили Марлен в добавък. На война – като на война!) СТАРАТА МАРИНА, се е научила да превключва телевизора, от канал в канал. Тъй, както лежурка в постеля. В ръка с безмълвно устройство прилично на плоска пишка. (Според Баба Марина!) От помия в помия, както заявява сега, на лекарите - тя. А лекарите, до един младоци, присмехулно свиват рамене. Съгласяват се. И, хайде да ги няма на визитация по претъпканите зали. ОСВЕН РАДИО И ТЕЛЕВИЗОР, в обичайно празния апартамент, (Членовете на семейството, до един висшисти, си се щурат в търсене на каква-да-е работа!), се кипри машина наричана контютър. Измислена от български американец. (Колко българин – той-си знай!) Докато си пиел питие в щосейна кръчма, някъде из Америката. Някога-си. (Ха – де!) По пиенето – само по него – трябва да е бил нашенец. По всичко останало, няма как да не е бил американец. (По парата. Най-вече по парата!) Макина, по която внуците лудеят. (Утро. Четири зарана. Пие кафедакис, шмърка-си цигарка. Преди да фукне по кофите със смет. Пък внуците залепени за махината, лудеят, и не видят!) Не е за чудене, казва си Старата Марина, щом летящите крепости гдето навремето изравниха столицата със земята, са строени от онзи луд летец от Севлиево. (Ха – де!) Кацнал някога със самолет от платно и шпертплат, на хълма над Хороздели. Фукнал през глава към общината, да върти телефон през Белоград в Софията за бензин. О, Времето на Времената още не бе постигнало настоящето смайващо безумие. Времето на Времената, под форма на единична телефонна жица, (Кой би посмял, да пипне!), развяваща-се къде по стълбове, къде по клоне и пръти, бе запряло току, пред портите на Хороздели. Кметът засили до Белоград селският глашатай, върху общинският ат. С ръкописна телеграма привързана за керемида с канап. Докато наязди хайгъра, докато го изпоти, керемидата се кандилкаше насам-натам овесена, през кирливия врат на глашатая. А глашатаят със шпорите – в ребрата на коня, в ребрата на коня, право в ребрата. Без да престава да псува Кмет, областен управител, Цар Обединител, Обединена България, Европа, Освободителката-ни Русия, заедно със Село и селения, заедно със зеленясалата керемида със шибаната телеграма. (Кметофти все бързът – нимой-то тъй!?!) Мъчително прочетена сричка по сричка, на сянка, под една ос-круша в полето: Царство Обединена България Хороздели – Кмета - Май 24, 1923 СОФИЯ ДВОРЕЦЪТ До Н. В. ЦАРЯТ Ваше Величество, Моторът на военните тире калпав точка Бензинът от румънско тире менте точка Шпертплатът от Полша тире тежък точка Платното от Германия тире яко точка. Опаковам багажа тире с бързия Варна-София точка Ваш покорен: Капитан Горан ГОРАНОВ 4 МАРИНА МНОГО ДОБРЕ СПОМНЯ ОНЗИ БЕЗУМЕЦ - ЛЕТЕЦА. Един от броените на пръсти по онова далечно време. За които се пееха песни и легенди. С непрогледни целулоид-очила. С огромен кожен шлем. В омазнени кожени гащи. Вонящ на сажди, етер и рибено масло. Страшно намръщен - широко ухилен. Откъртил мъртвешки в сламата под сайванта на схлупената сиктир-къщица. (Кирпич и греди мазани с тезек, покривът - цепен камен" балчикли!). Лепната от съдбата, на самите Дюс-Поляни над Хороздели. Подслонила потрошено самолетче по средата на харман с бял боб, край диканя с вцепенено от изненада магаре. (Оревало ортаклъка!) РАЗБУДИЛ СЕ ОТ ЮНАШКИ СЪН, ЛЕТЕЦЪТ ПРИСЕДНА НА ПРУСТА. Огледа насам-натам. Извади манерка, отпи спирт. Широко се ухили – страшно се намръщи. Щипна цигарка със златен мундщук, от сребърна кутийка. Припали запалка. Вдъхна дълбоко. Изкара през ноздрите кълба зеленикав дим. Загледа се в строшения самолет. Изправи се. Разкърши тяло. Кресна над Селото и Света. - Мамка му – й – й - й! Ще се махна в Америката - а – а! - Що ба? - прохленчи селският просяк; доверен кметски информатор; увиснал на вратнята, вперил взор в потрошеното тяло на странната мушамена етажерка. - Бензинът слаб! – Бе мирясал летеца. – Тютюна хубав, ама бензинът слаб! Просекът, куцук-муцук, захвърли тояжка, па отпраши бегом при кмета. - Дрън, дрън! – Бе отсякъл кметът, запасен подофицер от армията на Негово Величество. – В Америка точну негу чикът! Той, да гони столицата жив-здрав, че омърси селото с тоз’ калпав бензин, ибавъм Му Майчиту Суфийску, а – а – а . . . По телефона, бе получил инструкции. Да си отваря хубаво очи. Върлуващи конекрадци; где се правят по-патриоти от Царот; да не палнат самолета, че да гепцат мотора за нелегални цели. Който е лично царски. Останалото е собственост на пилота. Самолетът не е държавен – частен е. Моторът, Царят лично е напазарувал. Платното и гредите, са-си на летеца. Да се знае и запомни. Да се запише в гравната книга. Скоро-скоро самолет едва-ли ще припари нанасам. Разпоредил военният министър на началника на гарнизона в Белоград, полковник Трънков. Ако се наложи, заявил и казал, войска да изпрати. - Що Ба!?! – Беше се изненадал кмета. За година и половина време оселенял повече отколкото, би могло да се очаква. - Тъй Ба!!! – Бяха му треснали телефонът, докато си-се кикотят. ПО ВРЕМЕ НА ПОСЛЕДНАТА ВОЙНА, в стърнищата между Хороздели и Тинтявино, се приземи ескадрила двуплощни самолети. Марина хукна като луда. (Отдавна опитна с краката, пък и между!) Решила да срещне поредния летец заканил се да фукне към Америката. (Мед, масло, банани и ошаф, а освен това зелени каймета наричани Долари!) Че да му се лепне. (Пропуснала много, изтървала малко!) Летците се оказаха дванадесетина пълнички, повехнали от Войната - млади ли младички - рускини-казакини. Във вмирисани на барут и бензин маскировъчни комбинезони. Препасани 5 с портупеи. (Бе зяпнала уста, която животът по-късно времето успя, и затвори!) Оклепани в бензин и масла. Приветливи и весели. ЖЕНИТЕ НАКЛАДОХА ОГЪН; надалеч от очуканите от войната платнени самолети; при кладенеца зад крайпътния кантон. Където кантонерът се бе барикадирал със жената, балдъзата, децата, служебния велосипед, и един вносен немски търнакоп. Умирайки от страх. (Човек на свалена Власт!) Жените поискаха казан. Нагребаха от ричката вода. Направиха водата да кипне. Разсъблякоха се до голо. Да се напарят, да се изперат, да попеят. Подир това, да полегнат и отпочинат. (Потом – снова вперьод!) А наокол", в топлата Септемврийска нощ, ехтяха говор и песни, на които се разбираше всичко. (Щеше да съжеляли, че при Онзи Нашенски Самолет, не се е прищипала до голо. Ама, втори път ши-знай!). Жените разпалиха самовар с висок комин по средата. Запариха чай. Седнаха да хапнат. Тъй както са си. С гол задник и провиснали цици. Върху тежките платнища. (Зад храсталаците селските момчетия надничаха, кикотеха се, и блъскаха чекии!) Тогава, именно тогава, Марина пръв път видя истинска американска консерва. Способна да нахрани взвод, консервата се отваряше със специален ключ. - Аха - а - а, - бе изригнала с пълни уста щом разбра, че огромната консерва, с едри късове вкусна неизвестна риба, е американска, - значи зарад" туй Он’ Америката гyди? Нъл-тъй – а!?! Щом чуха "Америка", рускините се спогледаха. Рипнаха от трапезата. Навлякоха изпръхналите край огъня тужурки. Напълниха полата на Марина с още консерви, с твърд като камък черен фабричен хляб, (Марина, Марина, Ты Катюша Золотая!), с пакети папироси с дълги хартиени мундщуци. (Що празни!?!) Пък, обърнаха й гръб. Втурнаха се, към самолетите. Мушнаха се под опънаните край машините палатки. А, по шосето, трополяха пешаци, танкове и камиони. ШЛЯПАЙКИ БОСОНОГА, сред нощ, през пътната прахан към Дюс-Поляни над самото Хороздели, Марина не преставаше да се чуди. Като-как женуря гдето фъркат кат’ птици из небето, върху самолети с двойни крила и червени петолъчки; като как моми гдето бомби разстилат напрек през полето - чак танкове бият; като как тез’ безстрашни мъстии препасани с патрондаши и пищови; без кюлоти воюват? - Трėбе да съ много смели, брях – х - х! . . . Спря. Замисли се. Отсъди. - Ами, ами, ами, - беше си рикла, - халът им, – кат’ наший ший джанъм, чий йощи по зля! Днес; давайки си сметка за мъжете с които някога бе спала, за децата които като на шега бе изродила, и за внуците – шантави по рождение компютъристи; за глада който не престава повече от петдесетина години, за онзи що предстои нанапред - няма как да се размине; тя е повече от убедена. Именно онзи левент-летец бе построил летящите съюзнически крепости, чиито бомби през ранната 1944. бяха изтръгнали мъртъвци из столичните гробища. За да ги захвърлят върху лицето на живите. Дано се засрамят. Но, жив човек срам има ли? При животните срам няма. При човекът – понякога. Кога е на зор – никога. И, не бе далеч от Истината. 6 СТАРИЦАТА си припомни, как бе излязла из дома, за да хване пътят към морето. (В Белоград, душите на хората са от сол – все дърпат към морето!) Бе отгледала дузина синове, дъщери и внуци. Хукнали по широкия лъжовен свят за приключения и пари. (Подир поредната “революция”, в Белоград всичко бе разпределено, преразпределено и преразграбено до шушка!) Към онези, които бе успяла да задържи около себе си, (За какво, О Боже!), питаеше смешна надежда. Че, падне ли на легло ще седнат, да я гледат. (Да се занимават само с нея – как не!) Сега всички, всички, всички за които бе миляла и плaкала, никакви ги няма. Преваля втори болнично-реанимационен ден. Това е. Старата си мисли. И повтаря. И, потретва си. - БОЛНИЧНУ РАЯМИМАЦИОНИН ДЕНЬ – а !?! Без да престане да се чуди – защо Раямимационен“, докато тук е по-скоро ад, отколкото рай. - Уф, - отпъшква, - докторалан куркусу . . . БИ МОГЛА ДА СИ КУКУВА У ДОМА, В ПЪЛНА С ВЕХТОРИИ СТАЯ, превърната през деня в кухня, привечер в спалня, в отходно място към среднощ. Да гледа телевизия. Да слуша свойто си радио. (Никой не би могъл да й го отнеме, макар еднъж да бе изхвърлено за смет!) - Дърдорят ли дърдорят, -казва си сега, подпряна върху две спластени вмирисани възглавници в неудобното болнично легло, - Колкуту Дъ Умачкът Истинете Еще Раз и Вовеки – Амен! Нагледала-се е - ред по ред - как става всичко туй: · Най-напред немчугите: Марш през Балкана - Туп край Морето, Яла – а – а на курорт! · После русите: Бумта-ла-Бумта през Дуная - Туп при Морето, Упа – а – а! У - у - уп! Хляб нямат да ядат – тежки заводи другиму строят! · Сега отново, О Боже Господи – За Кой Пореден Път!?! Яла – а – а!, на Юропата право в устите, докато Америката трупа-ли-трупа – ни лук яла – ни лук мирисала. - Жилъв нърод – брях, брях, бря-я-ях, - промълвя, па замлъква, - саму си ся гъзи ха-насам - ха- натам! Уж за хаир. Ама хаир от гъзене – нийде няма. Не! - Тези истини са ясни, - казва си, - народо ги дума АПК! ("Апване – Пийване – Курварлък!) - Абе, нъ тоз’ наш Нърод Шибъний, не от селски глад – от столични курварлък в уста нагарчъ! Би могла да гледа нонстоп телевизия, както правят всички старици по тоз’ нацивилизован свят? Малкият цветен телевизор брои стотина канала, един от друг по-кресливи и непоносими. Освен онзи за млада мода, (Харесва да си го припомня!), в който неуморно тичат насам-натам моми-моделки, кога със, друг път без . . . ОХ, КАКВА БЕ ТЯ НА ТЕХНИТЕ ГОДИНИ! В онаямити носия с нисък чумбер над тчи, със шамия на глава. Със златини плитки до нози. На най-едра гръд - две кила златни махмудии и пендари. А под носията - пърха ли пърха - Щуро Набъбнала Младост. Готова На Всичко - Срещу Нищо. (Саму нъ Балкан’те гу имъ!) Докато духовата музика, надува зеленясали от мързел бурузани, долу в дерето, на стъпалата пред чешмата с паметник на Незнайният Войн. (Кафалък от бронз, нозе от челик, останалото камънак!) А, из чучурите ручи-ли ручи, сълза-вода. А реката; рехава тъмнина под тъжни като сиромах столетници върби; мами ли мами. На хорото= Край реката= Под върбите= 7 - Бря! . . . У-бря, Батьо! . . . Вай, вай, ва – а - ай! . . . (Малей-Маме, Кръв, Кръв,Кръв!?!) Унижена и пренебрегната. Оскърбена и забравена. Преоткрила, че "В Живтто "Сичко Си Се Припувтаря", старицата се превръщаше безболезнено, (Как-не!), носталгично-мъчително, (Сантимети-Сакраменти!), лека-полека, в едва поносима за самата себе си, обществено-управляема социална единица (Марш в хоспис!) Накратко, във безобидна квартална Нѝща. СЪВРЕМЕННИЯТ НИЩ рядко бива откровен просяк. Лицемерно поддържан на границата на бедността от всевъзможни лицемерни програми. (Никак фашистки!) Предназначени да го кандардисат, дано пукне час по-скоро. В интерес на общество, струпано около светналите екрани на стокови борси и игрални автомати. Луднало в неудържима треска за мангизи, и злато. Пандемична зараза от Америка – та по света. Правителствата; пропуснали овреме да предотвратят появата на Белия Свят, (Закъсняли с програми Анти-Бейби!), на подобен излишен скапаняк; много харесват да обменят подобни програми. (В детайли!) Чрез посещения на подходящо отхранени кметове, по същество цивилизовани мутри. Съвременният Нищ, често авангарден интелектуалец, за нищо на света не би прекрачил Закон и Правилник. Робувайки на безброй умело преиначени Божи Заповеди, той остава завинаги заклещен под преса на крещяща, майсторски туширана, материална нужда. Подчинен на центрофужиране на обедняващите слоеве. От центровете към покрайнините, на големите градове. Подир това, към съседните села. (Такса-гроб - минимална!) Където техните древни, испокон веков домашни огнища, се оказват заграбени от странстващи. Унищожени от наркомани. Препродадени на чужденци. Колонизирани от африканци. Във век, наситен с лукави цивилизационни екстри, (Роящи се хлебарки!), съвременният Нищ остава шашнат от все по-безобразното щмане на Имащите. От все по- цивилизационно нямане на Нямащите. Да би кандисал за някое от безбройните псевдодуховни учения, (Неформализиран Дух нийде не остана!), подобен социален прощъпулник би бил значително по-добре нахранен. Значително по-чистичко облечен. Хм!, и целево обучен. За да бъде в неизвестен час сатанински използван. Горко, О!, горко на греховно изостаналия от Времето на Времената, стресиран от недоимък, все още жив, старомоден, затъпял от стандартно недохранване - наив. Странно Време на Времената. За едни - от злато, алкохол, наркотици и тюркоаз. За други - от разделно събране на смет. НЕ САМО ПОРАДИ ГЛАД, (На Балканите от векове в излишък!), Старицата се превръщаше в плнирано обезсилена нища. Свистяха хитро прекроени закони. Плод на умствени напън, на пандиз- чийска утайка. Самопровъзгласила се за “елитарно общество”. Цицащо плодовете, на безскрупулна управленска наука. Поредната социална катастрофа, нямаше как да не бъде окончателна и трайна. Предназначена да предостави на имащите още повече Имане, а на нямащите още повече Нямане. Че да се види, какво би могло да се получи. (Боже-Господи, какво друго би могло да се спо-лучи, освен Световна Биотехнологична А-Ла-1918.!) Тази Стара Европа – кому е нужна повече? СТАРИЦАТА, приучена да се труди едва ли не безплатно на конвейра за обработка на сурови домати в “Плодконсерв”-Белоград; премиални всеки месец, подир перестройка - на три месеца, после в краят на годината, за да изчезнат насъвсем, при тази едва-ли окончателна Генерална Перестройка на генерално подравняване на сметките в Сметището наричано Свят в Преход; си позволяваше да нарича всичко това "скука". (Безработицата като "скука". Каква шегобийка!) Подгонена от ранобудните крясъци между членовете на онова, което някога с лишения, кръв и сълзи бе скътала за Свое Собствено Свято Семейство, Старата предпочиташе рано-раном, да излиза надалеч от дома. Престанал да бъде Истински Дом, заради сбърканата политика на Държавата. (Нейната мама, и на Света – два пъти неговата мама!) Да се устремява към брега на Морето. Да си се щура из 8 покрайнините. На Белоград Великолепний. Да си се чуди и мае, като как се е разрастнал този някога съвсем незначителен, градец. Да си-се прибира каталясала,по тъмно в душния всеобщ апартамент. Когато всички отдавна са заспали. Освен внуците с техните компютри. Внасяйки възможно най- незабележимо, огромни торби никому ненужни отпадни дреболии. Тези прелюбопитни дреболии така препълниха тясната семейна крепост, (Предприемачите лапнаха къща с два декара двор и три етажа, в центъра на Гръцката Махала на Белоград, срещу апартамент под 100 квадрата!), че един прекрасен летен ден трайно овоняха цялият апартамент. Със всичко онова, което е способна да излъчи една окончателно разпадаща се цивилизация. ЗЕТЯТ, ДОКТОР НА НАУКИТЕ ПО "СРАВНИТЕЛНА МАКУЛАТУРА", в местния частен университет “Свети Блюдолизец Мавър”, доцент с претенции за мястото на своя професор, (Не умира – неговата вяра комунистическа!), бе срещнат с присвити очи и презрителен поглед, от вносния лектор. На пореден симпозиум по проблеми, на програмираното рухване на висшето образование, в този закърнял апендикс на света. Американец-чистофайник, ръководител на семинар в рамките на симпозиум организиран от международна, (ЦРУ няма нищо общо!), "Агенция за оценка намесата на Недоразвитото Нещо в Прекалено Развитото Нищо". Отварящ си очи на четири, да не бъде мърцина отвлечен. Доцентът хленчеше, щото американецът да го уреди да чете лекции в Канада. Щял да му дава процент. (Някога така си бе взел държавните изпите. Чрез отленчване партийни идиотщини, пред вузовския партиен комитет, индивидуална почерпка с кафенце “негърска пот”, баничка и халба боза в студентската менза. (Не бира – боза!)) В Белоград нямал перспективи за научно развитие. Парното поскъпнало. И ето - новият плувен басейн в неговата стара вила стои празен. Американецът бе слушал търпеливо, вземайки си прилежно бележки в дебел тефтер със жълти страници и позлатени ръбове. Бе пуснал в джеб съответното самохвалебствено CV, записано върху мини-компактдиск в прозрачна мини-кутийка. Внезапно, се бе разярил. - Вониш! - Бе изсъскал търпеливият лектор. - Моля, тоест Please !?! - Смърдиш . . . Беше се ухилил с онази стандартна чисто американска усмивка, която рядко говори нещо друго освен: “Гле’й си работата – аз съм до тук!”. ДОЦЕНТЪТ, бе извадил старомоден нотбук, (Машина, с която се гордееше!), за да потърси значението на непознатото, под насмешливия поглед на своят нов приятел. Думата отсъстваше в тясно специализирания речник на компютъра. У дома, доцентът побърза да разгърне Големият Оксфордски Речник. (Бе подпрял газовата печка с него, докато го намери – що нерви!) Речникът по чудо се отвори точно на проблема. Хвърли поглед. Потръпна. Побесня. Захвърли речника. Капична нощната ламба. МОЖЕТЕ ЛИ ДА СИ ПРЕДСТАВИТЕ, КАКВО СЕ СЛУЧИ С БЕДНАТА СТАРИЦА? Не, не можете. Не можете. Няма да можете. Не се опитвайте!?! И ето защо, на улицата. По-добре на улицата, вместо – хм!?! - у дома . . . На улицата, ама там нещата стоят иначе. 9 ДОМАШНИТЕ, бяха изрично забранили на Старата, да събира и носи у дома употребявани найлонови пликове. (Като жена с вкус и мярка, Старицата подбираше единствено чисти, цветни, отпадни найлонови пликове. В един гараж ги изкупуваха на безценица!) Домашните, всяко първо число от съответния месец, не пропускаха да й грабнат пенсията из ръце. За да може нейният внук, непоносим побойник-сополанко, да стърчи денонощно из компютърните и игрални зали. Заляли до козирките забравения от Бог, Цар, Власт, Министър-Председатели и Президент, красен Белоград. Лесно се установи, че Старата Марина (Viva La Demoсracion!), рови кофите със смет. Лицемерна гордост и наследственически съображения, (Реституцията умишлено се бавеше!), не им позволяваха да я прогонят на улицата. (Мнозина си го позволяват!) Пред хората трябваше да изглеждат, (Въпреки поголовните икономически затруднения!), модерно проспериращо, по старомодному сплотено нашенско натурално семейство. ТО СЕ ЗНАЕ, първоначално за Старицата бе обидно, (Всяко начало е трудно!), да преравя кофите със смет. Подир време (Що да стори!) разбра, че със всичко се свиква. Светът се променяше пред очите й. Безпощадно затрупвайки с безумни тонове смет едва дръпналия за цивилизация Белоград. Установила, че макар докрай унизена, е изключително обществено полезна, Все някой трябваше, от време на време, да попречиства този калпав Белоград. Какво от това, че има общински сметоизвозващи фирми? (Перат луди пари вместо да вършат сериозна работа!) Самият Съвременен Свят, не го е еня, за собствената му съдба! Това, именно това, разчиташе чрез пластовете всеградска смет Старата Жена. И вместо да се бунтува, забавляваше се. Добре, че нейният анархокомунист не бе жив, би пукнал от омерзение и скръб. (Една замазана история. Не прес- таваше да си отваря устата за правди, свободи и идеали, по конференции и събрания. Предназначени да узаконят упорито продържавното беззаконие. С просто око бе видно, как шумно прокламираните идеали, се бяха превърнали, в частни черни фондове!) Набързо погребан, (Никаква аутопсия!), с елементарни почести за сметка на общината, под червена дървена пирамида с бронзирана петолъчка на върха. Незабавно открадната от странстващи цигани!) ЧЕСТО, КРАЙ КОФИТЕ ЗА СМЕТ, РАЗПОЛОЖЕНИ ГОРЕ-ДОЛЕ НА ВСЕКИ ЪГЪЛ, току над запушените решетки на гладската канализация, старицата срещаше хора изпълнени с умиление. Без възможност да й помогнат. (Свиваха виновно рамене – отминаваха!) Това я окуражаваше. Не бе единствената принудително обедняла. (Free to Choosse!) Бе обеднял целият белоградски народец. Каква орисия, казваше си, колко майсторски подготвена всеобща беднота! (Ха тъй, Ба! Бедни, Бедни, само Бедни. Тук – там Богаташ! По средата – празнина!) Понякога й пускаха просешки лев в ръка. (Как да го отхвърли!). Ала душата-й плачеше, как само плачеше. Понякога, когато духнеше Черноморска Бтра, или нахлуеше далечен Трамонтан; премитайки вместо общинските служби крайбрежен Белоград; а наоколо нямаше никой, Старата си позволяваше да проплаква със силата на вятъра. - Ау – у – у . . . – Виеше заедно с вятъра. - Горда’й Старъ Плънинъ - ъ – ъ . . . - Ах – аха - аха – а – а . . . Нейният отчаяно пронизителен вой бе станал така обичаен за тези брегови места, че забързаните хора не му обръщаха внимание. Във всеки от тях виеше подобен вик, ама що да сторят – траеха. Бяха се борили за “таз’ демокрация”. И, имаха си-я. Дали бе онази, за която бяха мечтали!?! - Туй за Стара Планина, - бе заявил един преждевременно пенсиониран даскал на чаша кафе в 10 кафе–тераса “Куцото Куче”, всеки следва да запее. Барманът го бе загледал укоризнено. Умираше от страх, да не му затворят заведенийцето. - Все още не е – така-ли? - Щом ножът опре т кокал!?! О, КОЛКО МНОГО ГОРДА БЕ НЯКОГА, КОЛКО МНОГО-МНОГО-МНОГО ГОРДА. С голяма касторена капела на глава. С малкия Боб в ръка, сега запилял се по нефтените платформи на другия край на света парщ да печели-мечели. (Доктор философски науки, главин за чукендро подир рушвет!) По булевард “Сливница”, покрай “Морско Око”, покрай “Грозд”, (Оркестъра на Шарламана дъни Лили Марлен!), през белналият се Портал, право в Морската Градина. (Дечурлигата се нуждаят от чист въздух, разходка и захарен памук!) Но тогава тя, бе Една Господарка. На Имота си. На Себе си. На Съпруга си. И, на Детето си! Дори сега, изпаднала на самото социално дъно, тя се опитва да командори у дтма, както навремето юркаше слугите. Докато каишът, безкрайният плосък каиш между локомобила и вършачката мощно поплясваше. (Един безкраен хуй, твърдеше тогава Собственикът – нейният си мъж.) Чак до фаталната 1947., годината за всдеобща кандърма. Когато безусловно всички благини - от А до Я, заедно с кошниците на продавачите на варени скариди из кръчмите на Белоград, бяха одържавени. За да бъде докрай унищожена вродената балканска почтеност. (Смърт Нъ КапиталиЪмЪ – СвУбУда НЪ нЪродЪ!) Ох, как пагубно тези народни (!?!) вождове се престараха. (Требе, Дубре Да Съ Ги гледъли в Мусквъ!) Та погавриха и Народ, и История, и Човещина, и Природа, и Всички и Всичко - от Амина до Замина. (И продължават – мамка им!) САМО МЕСЕЦ ПРЕДИ ТОВА, тя все още бе ленива пълновластна господарка над мъж, невръстен син, вършачка “Battosse”, трактор “Hart-Part”, плуг “Fergusson” и локомобил “Krupp”, пет души персонал, и десетина кметове-рушветчии на селца, сгушени на куйтулук всред планини тъпкани с нелегални. Бе успяла всинца-му да покаже, къде всъщност се намира центърът на междуселския вършачкаджийски занаятчилък. (Хитлеристката окупация я бе научила, да ходи с парфюмирани кюлоти, тежка кожена чанта с пачка бонове през рамо. Твърдеше, чак си вярваше: “Белуград Влизъ В Юропъ”!) През зимата – рядко биваше на село. През лятото – всеки Божи Ден. По вършитба преминаваше, (За хаир!), под премятащия се шумно попляскващ петдесетинаметров гутаперчен каиш, (Made in U.S.A., от Цариград, чрез “Кезар-Цезар и Сие”!), из някой от безбройните селски хармани. По които Вършачкаджията, нейният обичан мъж, луд за работа, пара троши та дрънка, опушен, омазнен, целият в паспал, вършееше - пушек вдигаше. Странно, но при онези примитивни технологии и военновремени възбрани, зърно имаше в достатък и артък. Зърно, що пълни стомах, но, и храни. Стопанин с хамбар двадесетина лакътя, изхраваше десетиначленно семейство и fye десетина аргати в добавък. Заделяше за посев и резерв. Следваше държавни доставки чрез “Храноизнос”. Че, и за черният пазар оставаше. (От него пада истинският кяр!) Мъжът й, вечна му памят, спомина се от рак; (Старата е убедена: споминат от цивилизован глад. Независимо от ордените на труда с които приживе бе обсипан.); винаги успяваше да подхвърли чувал-два прясно мляно брашно; в шанеца по черния път от Хороздели през Петте Воденици и Батува Гура към Тинтявино. За прегладнелите въшлясали шумкари. Криещи се в плитък бункер в гората. 11 (Засечени и унищожени, от контрачетата на Мишьона! Съюзнически самолет, със жълти петолъчки по крилата, бе хвърлил картечница и сандък патрони. Баш, върху примитивно прикритият бункер. Дотолкова прецизно, че контрачетаджиите нямаше как, да пропуснат, да изкарат по петдесет хилядирки на човек. Толкова се плащаше за претрепан партизанин!) Поради сърце милостиво? Ами! От съображения за корпоративна сигурност. Бе дълбоко убеден, че щом веднъж са тръгнали, в краят на краищата Русите – няма как да не довтасат. Подир Девети, (Забрави! - 09.09.1944. – Ама не!), шумкарите побързаха да се отплатят. Ред от шмайзер в прозорците на къщата, която държаха под наем, та подир това трябваше да оправят таван, покрив и керемиди за своя си сметка. (К’о Ши Муй!) От това нападение малкият започна силно да заеква. Гогомил Славигогов Гогомилов, син на Старата Марина Парапан Гогомилова, заеква като пън докато завърши висше. Съвсем късно да стане онова, за което Старата мечтаеше - цигулар от класа (Винаги се задръстваше, излезе ли на сцена. Забравяйки цели пасажил. А в ръцете му – потоци пот!) ПОНЯКОГА, НА ЕДНО И СЪЩО МЯСТО, КРАЙ КОФИТЕ ЗА СМЕТ, Старата намираше оставена от някого чистичка суховата храна. Тогава, седнала на завет в някоя занемарена квартална градинка, всред жално оглеждащи я безстопанствени псета, Тя пируваше. Преполовена от някого бутилка Кока-Кола, я приобщаваше към Светът Зад Океана. Където можеби тлееше летецът. Кацнал някога толкоз ненадейно, всред един момински цъфтеж. Там, накрай Хороздели, Област Белоград, Царство Обединена България. Беше й прошепнал под сайванта - гушнати всред сламата. Как нейният момински пъп е подобен на Луна отразена в Реката. Бе изпискала диво. Бе прискрипала кълки. Докато й мине страх. Как може Женски Пъп да бъде Лятна Луна - Ба!?! Въпреки, че отдавна нямаше какво толкова, да я боли и стряска. Друго би било, ако бе я понапляскал. В Хороздели момински нечайности се случваха ката ден. Куги по къра – куги на завет. Всяка неделя, Поп Юдо изповядваше лихусите безплатно. Докато Баба Стойна вдяваше ален копринен конец в онази ръждива губерка; с която през подшиваше на коня вълнения чул. Разклащайки билника с върла ракия, па да отпори глътка вирналата на два стола крака девойка. Запалваше със железни пръсти седем свещи, като копрали. Прекръстваше се пред иконата на Света Марина Белоградска и Задморска. Накъсваше дарачен памук на парчета. Разпалваше в плъстена кадилница тамян. Започваше да бабува. Освободи ли се лихусата-мома, нямаше как преди да си тръгне, да не й капне жълтичка- османлийка. Дали този някога така нафукан лудетина, все още строи самолети? Не дай Бог да фукнат насам. Не остана какво повече да се разрушава в тази капичната до смърт, умишлено раздържавена държава. (Ами, ‘нам ли! Мъртъв ший! Щом имъ памятник!) ТЕЗИ ТЪЖНИ ПОМИСЛИ, тези тежки споменувания, са си лично нейни. Тя ги доверява единствено, на някакъв предсрочно пенсиониран професор по международно частно морско право. (Социалитическо!?!), Който много благородно, съвсем учтиво и докрай възпитано, (По аристократски!), събира отпадъчни картонени кутии пред магазините за денонощно обслужване, с помощта на бляскава ръчна количка. (Подпомагал някаква екологическа фондация, ама да не е обратното?) Кимат си учтиво един-другиму. Безкрайно възмутени, че отпадната хартия тази година е паднала до цена “Без Пари!”, а ООН да не се намеси. Старата най-харесва да се грижи за уличните кучета. Щом я забележат, хукват в глутница към нея. Вдигат се на задни лапи. (Възпитаните кучета винаги са бездомни.) Близват я по ръце. Обич, 12 каквато не е получавала и няма да получи, никога от никого. Наобикалят в глутница, готови да-я заръфат. ПРЕДИ БРОЕНИ ДНИ, ПРЕД ПОРЕДНАТА КОФА ЗА СМЕТ, СТОРИЛА Й СЕ БЕЗДЪННА, Старата бе срещнала отдавна забравена своя СЪУЧЕНИЧКА. Някога, през неразделното им шантаво моминство, двете се бяха видели кандросани по бански костюми с крачоли до колене, изтипосани черно-на-бяло в единствения местен вестник "Белоградски Гларус". (Година Втора, Брой 1777 – 17.08.1937.. под сламеник за спомен!) Неравно подрязан провинциален лист. Раздаван за Бог Да Прости пред местният катедрален храм “Света Марина Белоградска И Презморска”. Фотографирани и оповестени, като БЕЛОГРАД ВЕЛИКОЛЕПНИЙ ОБЕДИНЕНО ЦАРСТВО БЪЛГАРИЯ МЕЖДУНАРОДНИ ТОПЛИ МОРСКИ БАНИ ПЪРВИ КРАСНИ ПОСЕТИТЕЛКИ ГОСПОД ДА ИМ Е НА ПОМОЩ! Черни плажни костюми под наем. Невинни жеравни тела. Eдва напъпили цици. Врътливи недохранени задници. Глави в каучукови шапки тъпкани, с мечти по състоятелни господа. Столични господа-паралии, които да ги отлепят, от предопределения им животец на преселенска тракийска паплач. (В столицата - Зиме, Лятуту - в Белуград!) Луднала за цивилизация и град. Та, в полумрака, всред фалшивата дискретност на някой забутан крайбрежен хотел, да ги превърнат в уханни на розова вода, (Салеп! Салеп! Салеп! Купете си, ба Гуспойци!), платени кокотки. ТАЗИ НЕОЧАКВАНА СРЕЩА, ги-бe от сърце развеселила. Две престарели, някога състоятелни, жени. Достигнали с безкористната помощ на авантюр-политици устойчиво социално дъно. Вмирисано на вносни отпадъци за преработка. Заливащи се в потоци искрен, почти детински, смях. Забавляващи се със своята бедняшка безпомощност. Установили че, за да бъде разорен тоз’ балкански народ, е необходима смяна на не-повече от два политически режима. Установили, че се срещат на същото място, където до неотдавна Офето сбираше квартални бригади. (Научно замислено мероприятие за губене на време, промиване на мозъци и гепцане на фондове, чрез безплатен “доброволен” труд!) Сега, на същото място, се виеше зигзагообразна редица занемарени ръждясали общински кофи за смет. Гальовно наричани “бобри”. Технологично съоръжение предназначено, да оповести на медийни и политически наблюдатели, (Чудесно баламосвани чрез АПК!), какво, че ето-на народът, като нищо си живее хигиенически. (Никакъв Геноцид!) Глобално доказателство, че за светът, Балканите и апендикса на Балканите наричан все още България, изход няма – няма и да има. Бяха се забавлявали до сълзи. Там именно, подпрян на една обгоряла кофа за боклук, тя бе забравила своя великолепен, лъскав, персонализиран, черно-бял, социално-помощен, вносен бамбуков бастун. С безценен мелхиоров герб под самата дръжка. С позлатена табелка, с нейното си истинско име. Подарък за рожденния й ден, (У дома пропуснат!), от вездесъща религиозна фондация. Предназначена за подпомагане на бедстващи, и легитимиране на недосегаеми. Чрез присвояване имотите, на подпомагани. Този бастун прокле в болничното легло сега Тя. Този либав бастун се върнах да потърся, каза си, беше изключително удобен. Боже Господи! До къде се срути тоз’ Лъжовен свят? Да 13 раздават посребрени бастуни с часовник за кръвно налягане в дръжката, само срещу подпис върху абсолютно празен бял лист!?! Старицата си припомни, (Ох!, и Ах!), как несвястно бе полетяла под колелата на бързоходна лека кола, с непрогледни стъкла. Колата бе заковала на място късно. От колата, бе изскочило суховато момче голобрадо. Заедно с двамина - оглеждащи се насам-натам и наобратно – яки, с тъмни очила, радиостанции през врат, и ръце в джебовете. Грабнаха я - право в Бърза Помощ. Това си спомни Тя сега, а очите й срещнаха любопитния безпощаден поглед на същото това момче. МОМЧЕТО не лъхаше на алкохол. Ухаеше на някакво-си лекарство. Старата проплака в леглото. (С какво ли не се друсът тез’ дицъ, мъй! Акъл нимат!) От своята далечна писалищна маса, дежурната лекарка вдигна глава. - А! – Изрече иронично. - Не само врещи, но и говори! Болногледачката се отзова с възможно най-угодническа гримаса. Предстоеше поредно атестиране на помощния персонал. - Да се натика, така баламски, под хорската кола ... - На стари години, - отбеляза академично дежурната лекарка без да става от своя разнебитен стол, - реакциите стават не – адек – ват – ни! Мислиш, че крачиш – докато всъщност пълзиш. Въздъхна. Предстоеше й пенсиониране. Бе решила да кара, как’ случи. Тъй караха всички. Цяла една държава. През куп за грош. Бе установила, че освен Балканските Страни - Целият Цивилизован Свят е в преход. - Да, да, да, - промълви учената жена зачетена в последна своя научна публикация, (Springer Ferlag GMBH, Germany!), - може мислено да mfoхвръкне, докато пълзи. Това е възрастта . . . Това е . . . В ПОСЛЕДНО ВРЕМЕ, с повод и без повод, лекарката въздъхваше дълбоко и сърдечно. Въпреки докрай тъжната пенсионна перспектива. Чувстваше се все още здрава, пъргава и енергична. Готова да отдаде на науката и практиката последното, което има. Редовно си мереше кръвното. Умерено си изрусяваше косата. Не прекаляваше с грим. (Мъжете не харесват грим!) Следваше интернетски диети по Мейо. (Да не пълнее!) Истината бе друга. Криеше интимна тайна. Поради което пълнееше невъзвратимо. Върху душа и серце, й тежеше любовна мъка по таланлив медик-стажант. С невзети изпити от първи курс. Но, какво да се прави, като е такъв непоносимо интелектуален сладуран. Не може да не му изходатайства онова, което е необходимо. От онзи, от когото се налага. Освен, че е с дългогодишна практика, докторат и специалност, с индексиран научен принос и атестат, все още си-е секси. Поне така си мисли. Така или иначе, следва да се подготвят кадри. Никой не е забил кол, на тази грешна земя болгарска. Бе настъпила относителна тишина. Климатикът жужеше и потракваше. В отделението за реанимация, болните тлееха под наркоза. Върху зеленикави екрани проблясваха надежди за живот, и сигнали за упадък. Вратата на болничната зала се отвори. Нахълтаха непознати. ЗЛОПОЛУЧНИЯТ ШОФЬОР трескаво спусна ръка в джеб. Мазно се усмихна – бяха неговите-си хора. Пристъпи на пръсти, обут в еднократни болнични найлонови пантофи, задължително изхвърляни подир употреба. Прибирани от ртми, преопаковани и препродадени на същата тази болница, найлоновите търлици придобиваха вторично социално значение. В интерес, на опазването на околната среда. Момчето държеше гнусливо, с два пръста, найлонова торбичка с анемични лимони, и връзка банани. Стискайки мобифон в ръка. (В бизнеса нещата се развиват главоломно!) Всъщност, какво значение, си казваше момчето, някаква взела-дала старица. Само да не сдаде багажа, макар да му е все едно. Отрасло в дом за изоставени, момчето не помнеше ни майка, ни баща. Но, с годините човек поумнява. Някога изоставилите го родители, се бяха появили внезапно. При това ръка в ръка. Не 14 пожела да ги види. Бледи сенки от неясно минало. В което, бе невинен потърпевш. Беззъби, овехтяли рицари на щурава младост. Непризнаваща род и състрадание. Надяваха се, да ги приеме и настани, че да се погрижи. Беше ги изслушал възможно най-търпеливо. (Отвратен, че такива скапаняци биха могли да му бъдат родители!) Беше се разпоредил, да ги прогонят. Сега, втренчен в една незна- чителна старица, на която по невнимание бе видял сметката, пламъкът на онази безумна неудовлетвореност, отново лумна. - Зрителите да се махат! Неделните посетители бяха побягнали изплашени. Не толкова от неговият леденеещ гняв. Колкото от погледите на елегантно облечените телохранители, с обици по уши, и микрофони в ръкав. - Карах, - нещо като извинение, - едва с десет километра в час . . . Старицата разбираше от Живот, макар да бе доведена до просешка тояга именно от това, което понякога се нарича Живот. - Тогава, - изригна Тя, - още веднъж Мамка Ти! И изпадна в състояние, в което не личеше да е жива или мъртва. Будуващата над нея висока техника, не преставаше да отчита остатъчен живот. Лекарката остана видимо спокойна. Всъщност й бе все едно. (Kапявайки – “Ке Сера–Сера …”) Техниката, връх на медицински цифрови технологии от преди десетина години. Внесена като резервни части. Монтирана на черно. Препродадена на безумна цена. Заплатена от данъкоплатците. (Нощните гърнета, древен внос от СССР.) Обгърната с безкрайни жици, обсипала с попукани от употреба датчици; нейната примряла от обида никому ненужна омръзнала дори на самата нея плът, бе все още жива. Не здрава. Но жива. Контролирайки, апаратурата подпомагаше. Едва ли здравословното състояние на Старата. (Вървяха дисертабелни изследвания за износ.) Екранът на монитора на преставаше да разлива, гърчеща се нагоре-надолу, отровнозелена лента. Лекарката зад бюрото хвърли поглед отдалеч. Реши, че Старицата ще вземе, та ще оцелее. И стана. И, се приближи. - Дано оцелее, - реши момчето, а неговата охрана се разсмя, - дано оцелее ... - Има Бог ... - Процеди онзи бодигард, който изглеждаше свестен. Лекарката изгледа шофьора от глава до пети. - Как е станало, няма да разпитвам. Но, с коя част на колата е поразена - длъжна съм да знам. - Предна броня - дясно, фарът счупен. Такива фарове се намират трудно . . . - Щом е предна броня - ясно, - дотича болногледачката. - Бях в Ламибия лична масажистка на Самия Главнокомандващ, значи! Имах страхотна власт, значи! Не като тук, да чистя фъшкии на премазани старици, значи! Поогледа се. Присъстващите кимнаха окуражаващо с глави – давай, разкажи ни играта! - В арабистан, значи, който е ударен отпред - той плаща, значи! Бяха готови да изръкопляскат. - Така трябва да бъде и тук, значи! Чукнеш ли отпред - плащай, значи! Чукнат ли те отзад - на теб плащат, значи! - Защо не е така, значи? - Подхитрува лекарката из-далеч. - Защото няма Главнокомандващ с Пагон, Екселбанд, Кокарда, Зелена Лента през рамо и Два Пищова на кръст, значи! - Яростно откърти болногледачката. - Друго е, като го има, значи! - С кокарда?!? - Промълви лекарката замислена над комбинация, като как да оправи онова упорно момче, че да стане редовен асистент в нейната-си катедра. - С екселбанд и кокарда – хе! Помълча, па добави. 15 - Знаем ги тия “главнокомандващи”, от митницата в Лавасол, гдето изобщо не вземат на ръка, а дълбок масаж го нямат за нищо. Момчето с погнуса размаха белият халат, с който бе временно наметнат. - Разбира се, съм виновен, - съгласи се, - и в протокола така пише. Но, ще отърва кожата. Така ще стане. - Така ли ? - Ще си платя ... - Бабата не е ли виновна? - Ни най-малко, - отвърна презрително момчето, - тази скапана система е виновна. Ако пенсията й е толкова, колкото би трябвало да бъде, нямаше да се мтта безцелно по улиците, ами щеше да си седи в някое уютно кафене, както онези бабички на Ийстбанхоф във Виена. Щеше да си лока кафенце с млекценце. Без да мисли за утрешния ден. Както това правят всяка заран бабичките на Старе Място в Прага. Около Пойнт Ньоф в Париж. Къде ли не - из нормалния свят! - Ах, - пророни лекарката, - този Нормално Не-нормален Свят . . . Настана електронизирана тишина. Апаратурата жужеше. Екраните проблясваха. Старицата се правеше заспала. (Дано се махнат от главата й!) Беше й все едно. От как старият загуби вършачка и имоти, хей така – без да е сторил лошо някому, а работил до полуда, беше й все едно. Всички познават добрите неща, каза си. Рядко се сещат за лошите. А, и да ги знаят – траят. За добрите неща в Белоград - някога - не споменуват. До вчера безплатни. Днес срещу безумни пари. В ЗАЛАТА ИМАШЕ, ОЩЕ ЕДИН ЛЕКАР. Мълчаливец. Отегчен, той се оттегли в дежурната стая. Навикнал на наука, реши да се занимае с проблема методично. Взе стар болничен картон. Обърна го по гръб. Раздели картона с вертикала. Сложи в ляво плюс (Демократично!) - в дясно минус (Недемократично!). Реши да продължи със сравнителен анализ. Лекарят бе изписал томове научни трудове, четени от малцина. Предизвикали бурни спорове в тънък слой обществено мнение. Широко отразено от националната преса. Незабавно изхвърлен от научното поприще. За да докажел своите в реанимационното отделение на регионалната болница в Белоград. Продължаваща да съществува, в реконструирани предосвобожденски турски конюшни. Облицовани на две – на три, с вносни испански порцеланови плочки от Каспичан. Лекарят бе изнесъл стотици лекции, посетени от хиляди студенти, без да стане достатъчно прочут. С грозния почерк на недохранен балкански държавен чиновник, от началото на Двадесет и Първи Век, Доктор Бако Таков, пое дъх, започна и записа: 1. ПРЕДСТАВИТЕЛЕН ПАРЛАМЕНТ - КОМУ ОТЪРВА!?! 2. МАСОВ СОБСТВЕН ТРАНСПОРТ! - ВСЕОБЩА ЕКОЛОГИЧЕСКА КРИЗА!?! 3. ВЪЗБРАНА ВЪРХУ ОПИАТИТЕ! - НАЛИЧНО ПАНДЕМИЧНО !?! 4. “БЕЗПЛАТНО” ЛЕЧЕНИЕ! - КОЙ КОМУ ПЛАЩА!?! 5. РЕАЛНИ ПЕНСИИ! - ЛУД ЛИ СИ!?! 6. МАМКА МУ НА ТОЗ’ ЛЪЖОВЕН СВЯТ! - МАМАТА НА АНАЛИЗАТОРИ КАТО ТЕБ! На вратата се появи болногледачката. - Док - ту - ре - е - е . . . - Моля? - Ела . . . значи! . . . Цъфтяща жена към четиридесетте.Обществено отхранен задник.Огромни цици. Някога вирнати 16 о небо., (Татово Време!). Сега безпомощно увиснали. (Демократи чески промени!) Закалени в два мандата зле платена съпротива на граничен КПП, в пустините на Либавия.Подир дългогодишен стаж из болници и морги, всеки познат, (Тя, си има десетки!), се захваща да я хвали. Как никак не е остаряла за Онази Работа. (Е, па човещина!?!) Как косата й изобщо не е оредяла.(Не, ползва източни балсами!?!) Как лицето й, е все така свежо и младо.(Има-си една тайна!?!)В подобни все по-редки случаи, забягваше в най-близката тоалетна. Гледаше да е с течаща вода. Пускаше да шурти водата. И, се наплакваше до насита.Попадне ли прострелян мафиот в реанимация, нея оставят да дежури и пази. Въоръжена със тупалка за пране, тя е повече от частен полицай. Една много икономична работа, е тя. Абсолютна полза за власт, болничен просперитет и съвременна държава. Лекарят захвърли парчето картон върху леглото. И, хукна. Зимният вятър го грабна и - през прозореца. Между черчеветата, право на улицата. Картонът полетя-полетя, прескунди-се–премудри, па се лепна по покрива на случайно спряла луксозна лека кола. И замря. Потрепвайки с приливите на зимната Бтра. В КОЛАТА ДРЕМЕШЕ, преуморен от лични грехове, хорски страхове и държавническо безгрижие, набеден социал-еколог. Превърнат от ищах за власт, в послушен евродепутат. Щом нещо тупна по покрива на колата, депутатът излезе от дрямка. Обзе го панически страх. Колата не бе бронирана – какъв пропуск. Той не бе въоръжен – какво безумие. Поогледа улицата през тъмните стъкла. Вървеше сняг. По заскреженият прозорец на колата един картон попляскваше с крила. Нима бе възможно? (Кметът на Белоград, добросъвестен побойник, бе похарчил милионен заем, за преработване на градските отпадъци!) Какви са тези боклуци, литнали върху колата на изтъкнат депутати от мащаб? Натисна копчето. Смъкна стъклото. Вятърът вкара парчето хартия в затопленото купе. Затвори прозореца. Запали светлините. Пипна гнусливо болничния картон с два пръста. Сякаш пари, рече си, още малко – ще запуши. Разгледа внимателно странния текст. - А!, - удиви се народният избранник, - какви са тези залитания Плюс-Минус? Трябва да се сложи край нещата да се представят, чрез Плюс-Минус, в тази наша по новому цивилизована държава. Време е, за парламентарно преразглеждане на математиката. Жизнена необходимост се явява, да се разработи и кодифицира специален "Закон Плюс-Минус". Който да възпрети всяко гражданско увлечение подир минуси, от всякакъв характер. Придружен със съответен правилник, поредица от новоцърковни празници, и всенароден почин. (Той лично, ще ходатайства, за “Универсална Международна Конвенция Плюс-Минус”!) Закон, който би наложил проблемите дотам да се размиват, че да не остане граница между Плюс и Минус, във всяко едно отношение. (Излезе ли в “Държавен Вестник” – мисли му народе!) Шофьорът бе прескочил за цигари и пиячка. Този шофьор, защо се бави? Колата е бронирана, но заключена ли е? Надникна навън. Над паркинга се извисяваше болница. Прозорците бяха осветени. Независимо от студеното зимно време, един от тях бе отворен. Отпусна се под топлия климатик. - Гавра! - Заключи видният общественик. - Гавра с не – до – се - га – ем . . . Шофьорът се бе завърнал. - К’во рече Шефе? . . . А? - Дай рестото! Шофьорът, задочник специалност “Корпоративна Сигурност” в лицензиран частен университет, учтиво подаде дървена кутия пури, няколко монети, и огромна розова данъчна фактура. Депутатът 17 пусна фактурата във вътрешния джеб. Щеше да я осребри по-късно. Отново се съсредоточи. Върху картона донесен от вятъра, личеше пресен печат с червен кръст по средата. Сви рамене. Събра сили. Припомни си азбуката. Изчете гласно. Д-Р БАКУ ТАКУФ КАРДИОЛОГ +359 (0)888 673 5983. Този - кой е? Какво иска? Защо се занася? Как така подхвърля бележчици върху главата на държавен служител? Шофьорът хвърли поглед в огледалото за задно гледане. Депутатът нещо си говореше.Ох, рече си шофьорът, какви времена. Някой си подсвиркват. Други си подпяват. Трети сами си говорят. Все такива ми се случва да возя. Никога не са сами. Статуи от восък, хартия, целулоид, мангизи, и лайна. Умират от страх да не ги гръмнат. Колата меко потегли. Депутатът се потопи в спомени. Припомни си своето първо младенческо пътуване с Дядо Влас; Белоград-Варна-София и обратно; в дълбините на служебен “ЗИМ”. (Друго си е “Мерцедес” със синя лампа!) През целия път до столицата, дядо му го притискаше до себе си, каканижейки полугласно: “Ти си - моята надежда … Ти си - моята отплата …Ти …Ти … Ти ще оправиш тази скапана страна …” Бе изкарал цяла песен. Песен, която оценява едва понастоящем. Депутатът прибра случайното послание в огромен портфейл. - Ще видим ние, кой си ти, Доктор Бако Таков! И задряма. Предстоеше охраняемо съвещание. В строго охраняем хотел без наематели. Край охраняем басейн, с безумно смели девици в мокри фланелки. На коктейл с античен фарфор. На подобни мероприятия депутатът бе длъжен, да бъде изключително точен. - Давай газ! . . . ДВА ЕТАЖА ПО-НАГОРЕ, Д-Р БАКО ТАКОВ НАХЛУ В ЗАЛАТА ЗА РЕАНИМАЦИЯ. Откри своята колежка да подформя маникюр, с гръб към екрана на електронния монитор. Уредът бележеше криза. Кресна. Лекарката сви рамене, отмести се, изтърси учтиво “Заповядай!”, и продължи своите интимни занимания. Старата отвори очи. - Имам син. Голям син – великолепен. Дали ще дойде да ме види? - Защо не? - Удиви се лекарят. – Синовете много уважават своите майки. Значително повече - отколкото своите бащи. Още Фройд, Юнг и Белостарцев, по-късно президента Айзенхауер в едно писмо до Аденауер твърди, какво че . . . Старата го прониза с поглед. Много харесваше просветени мъже. Как се прехранва, това учено момче? - Колко сина имаш? - Нямам брак . . . - Винаги го спирах, - рече Старата, - във всичко го спирах. И фасул не разбирах от онова, с което си се занимаваше, а го спирах. Запирах го бе, запирах го, както не съм запирала Старият дори. Помълча, отпи вода, продължи. - Бе завършил две висши с три доктората, - отсъди старата от леглото, - бе записал трето висше зад океана дистанционно, а аз с моето четвърто отделение си позволявах да го възпирам. Може би, за да го предпазя. Според вас, от какво? Доктор Бако Таков изгледа удивен старата жена. Нямаше да издържи до зарана. Гладът е лечебен, но ако не боледуваш. - Боже Господи Прости Ми, - прохлипа в леглото, Старата Марина, а компютъра над нея вдигна 18 врява. - Докато един ден хубавецът мой ненагледен остаря и, се пенсионира. Тогава престанах да го възпирам. Разбрах, че съм го опазила. За да го превърна в пенсионна развалина, която не притежава дори шофьорска книжка . . . Никой не я слушаше. Всички бяха вперили поглед в монитора, където пъпната връв на живота тлееше, готова да се скъса. - Всъщност, само го обичах. – Помълча, па кресна. - Аз пенсионирах безславно своят обичан син! Избухна в ридания. Лекарят се втурна да я успокоява. - Госпожо, - изрече, - човек никога не знае . . . - Една майка, - простена жената, - трябва винаги да знае! Започнаха преливане на кръв. Това продължи през цялата нощ. Резултатите бяха задоволителни. Дежурната сестра заедно с болногледачката, си позволиха да подремнат. (Двете в едно легло – няма как!) ЗАРАНА СИНЪТ СЕ ПОЯВИ. - Все пак, е сравнително чистичко, - заключи, - как си Маман? - Виждаш – цялата в лайна! - Маман, ти все се сърдеше, все се сърдеше, все си-се сърдеше, щом ти отнемех ключа да не излизаш – а? Жената го изгледа с премрежени очи. Лекарстваха идваха силни. Храната бе слаба. - Много добре знаеш, - отвърна болната, - това не бе демократично ... - Гледай ти, - удиви се синът, - за болката не мислиш, по демокрацията плачеш. - Така е, - отвърна старицата, - подир мечта винаги се ридае. ЖЕНАТА заспа. В сънят й придойдоха поля и нивя, по които бе орала, сяла, скубала троскот, жънала, вършала, прелюбодействала, раждала-израждала, нестинарствала. Нивя, които някога имаше за свои, но нямаше да бъдат отново нейни никога. (Никугъ . . . Никугъ . . . Никугиш!) Поля, така отдавна загърбени. За да се натика в тоз’ пренаселен Белоград. ВИДЯ СЕ НЕВРЪСТНА, с конопена риза до зими, да носи в ръце варакосано разпятие. А, до нея нашироко да крачи Поп Юдо, с везан със сърма и бисер епатрихил. Вятър полюшваше малобройни хоругви под безоблачно небе. Подир тях унило пристъпваше цялото население на Хороздели. Запътено в угрижена молитва накъм Аязмото на Света Марина Белоградска и Задморска. Заклета покровителка на тези жирно плодородни, а осушавени места. Силно помагаща за дъжд. Лично премахваща бездетство. При един едва доловим полъх на вятър, светицата се изяви. Всред златен облак и сребриста пара, в ръце с младенец. Младенецът вдигна ръка, стори кръст. Разбушува Светлина. Света Марина положи ръка на устни: "Ще! ...". Кръстена и обречена на същата тази светица, Марина изписка. - Света Марина! - Ау – у – у . . . - ревна тълбата. - Света Марина се яви! - Боже Господи, най-подир ще има дъжд! Свещенникът диво размаха кръст към небето. – Благодаря Ти Господи, че Света Марина Белоградска и Задморска, Властва Над Тези Места 19 И Всинца Нам, Заедно Със Света Богородица, и Господ-Бог Вездесущий! - Амен! . . . - ревна тълпата. - Амен! . . . - Амен! . . . – повтори множеството, запя и закрачи. И още. - Господ-Бог Да Е На Помощ На Таз’ Изстрадала От Суша, Зли Управници И Мръсен Народ Нашенска Земя! Амен! Поп Юдо си позволяваше да прекалява. - Амен! . . . - Амен! . . . – повтори множеството. Процесията запря, разпръсна се наокол’, падна на колене. Дръннаха кадилници. Разцелуваха се кръстове и хоругви. Разля се вино, земята шупна. Кой как можа се поклони, и прекръсти, и повярва. В Отвъдното и Непознатото. В Неведомото и Страховитото. В Изключителното и Всемощното. Във Всебезпощадното и Всемилостивото. Тресна гръм. Изпод ясното небе, низ тежкото ярко слънце, рукна проливен дъжд. Но, това бе отдавна, тъй отдавна бе всичко това. Когато все още не предполагаше, че някога ще има Син, с душа по-безпощадна от кърска суша. СИНЪТ, бе нетърпелив да си тръгне. Идеше му да побегне от тази болнична воня, всред която бе открил премазаното безпомощно тяло на своята майка. Жена, за която никога не бе направил нищо свястно. Освен вземане на ред образования, строги научни степени, и живописни дипломи. Оказали се напълно безсмислени - чак смешни. В един принудително променящ се дигитален свят. Човек на възраст, с професия и занаят Синът, се почувства безпомощен и гузен. Като се питаше, като как не можа през целият своя скапан живот, да докопа и спретне нещо свястно. Отново бе разведен. Нямаше имот. Не бе натрупал пари. Бе зарязал възвърнатите и отново разграбени наследствени земи на село. Някога изхранващи поколения, даващи образование и препитание. Бе наясно, защо е така. Безкрайни политически промени, от векове, бяха и продължаваха да ръфат тези балкански земи. Но, какво би могъл да стори!?! Винаги налагано отвън законодателство, бе вързало ръцете на такива като него. А, да застане срещу закона, не умееше. И, не смееше. Високоблагородния учен син, бе оставил в жалкото приземие на общия майчин апартамент; спешно превърнато в джебна квартална пицария; помощникът-комшия. Пенсиониран доцент по политическа криминология, със шкембе на два ката, от университет за дистанционно обучение, съществуващ единствено на книга. Но там, където играе чекмедже, би ли могъл да оставиш другиго - освен самият себе си? - Маман, - каза забързано синът, щом жената се свести, - аз тръгвам. Ето ти един джиесем. Като имаш от нещо нужда - обади се. - Вземи си обратно телефона, - рече жената. – От Отвъд няма как да се обадя. Синът сви рамене. Лекарят го изпрати до вратата. - Човече, - рече лекарят, бяха се виждали по симпозиуми, - с какво се занимаваш сега? - Пека пици! 20 - Твоите писания, бяха бая-бая критични . . . - Пиците ми, също са люти. Мини да опиташ! - Ние сме махала, - рече лекарят, - ще намина. - Ами Старата? - пре

 (C) 2017-bogomil kostov avramov-hemy НЯМА Я ВЕЧЕ – НЯМА Я НИКАКВА, НАШАТА ПРАДРЕВНА МАТИ БОЛГАРИЯ; ГДЕТО В СЪРЦАТА НИ ВЕЧНО ПОДВИКВАШЕ, ДА ЗАЖИЦВАМЕ ДИВНО - С КИТАРИТЕ.   НЯМА Я ВЕЧЕ – НЯМА Я НИКАКВА, НАШАТА СЛАВНА ЦАРСКА БОЛГАРИЯ; ОСМЪРТЕНА ОТ ВНОСНИ ТРИКОВЕ, КРИВОЛИЧЕЩА – А НАЙ-ПРАВАТА.   НЯМА Я ВЕЧЕ – НЯМА Я НИКАКВА, РУХНАЛА В РУИНИ БОЛГАРИЯ; НЯМА-ГИ ИНДУСТРИАЛНИТЕ ПИКОВЕ, ДО ДУПКА БЕДНОСТ - И СЕЧ-САНИТАРИЯ.   НЯМА Я ВЕЧЕ – НЯМА Я НИКАКВА, ПРЕСМЕТЛИВО КАПИЧНАТАТА-НИ БОЛГАРИЯ; ПОД ЧУЖДА СМРАД – А БЕЗ ЩИКОВЕ, СКАПАНА ПОСТ-ЧЕРНОБИЛ-АВАРИЯ.   НЯМА Я ВЕЧЕ – НЯМА Я НИКАКВА; МАТИ БОЛГАРИЯ ВСЕВЕЧНАЯ; АМАН-ЗАМАН МЕРАКЛИЙСКИ ТРИКОВЕ, АЛЪШ-ВЕРИШ – ДРУЖБА СЕРДЕЧНАЯ.   НЯМА ТЕ МИЛА – ВОВЕК ПОГУБЕНА, ВСЯКАК ЗАДРЪСТЕНА ЧРЕЗ ПАРЛАМЕНТАРИ; С ПРАЗЕН КОРЕМ ВЕСЕЛБАРСКИ ЗАЛИСАНА, ПОД ЕПТЕМ ЕВРОПЕЙСКИ ЮЛАРИ. 06.10.2017/Nonrevised-17.09.2020.

 20.09.2020./VARNA-CITY

ПРОБЛЕМЪТ С ГОСТУВАНЕ НА ВОЕННИ ПЛАВАТЕЛНИ СЪДОВЕ В ОТКРИТИ ГРАЖДАНСКИ ПРИСТАНИЩА ВИНАГИ Е СЕРИОЗЕН ПРОБЛЕМ НА БРЕГОВИ ТЕХНОЛОГИИ. ПОРАДИ ОТСЪСТВИЕ НА ЯСНА И ТОЧНА ЕКОЛОГОСЪОБРАЗЕНА НАЦИОНАЛНА ПРИСТАНИЩНА СИСТЕМА. ЗА УТИЛИЗИРАНЕ ПРОДУКТИ - РЕЗУЛТАТ ОТ ДЕЙНОСТИ НА ЕКИПАЖИ И ПЪТУВАЩИ ЛИЦА. ПРИ ОЧАКВАНО БРЕГОВО ДЕПОНИРАНЕ НА ШИРОК СПЕКТЪР ОТПАДНИ УЧЕБНИ И БОЙНИ ВЕЩЕСТВА.

НАШИТЕ ПРИСТАНИЧНИ ВЛАСТИ ИМАТ СЪМНИТЕЛНА ГОТОВНОСТ ЗА ПРЕВАНТИВНА УТИЛИЗАЦИЯ НА ПОДОБНИ СУБПРОДУКТИ; МИНИСТЕРСТВО НА ИЗВЪНРЕДНИТЕ СИТУАЦИИ Е ЗАКРИТО, А МИНИСТЕРСТВО НА ОКОЛНАТА СРЕДА ПРОДЪЛЖАВА ДА ОТБИВА ПОСТТОТАЛИТАРНИ ОБОРОТНИ ГРИЖИ.

В ТОЗИ СМИСЪЛ ИЗНЕНАДВАЩИТЕ; ПРЕЗ ПОСЛЕДНИТЕ 78 ЧАСА; ВИСОЧАЙШИ ПРОВЕРКИ ПО ПРИГОДНОСТТА НА МОРАЛНО И ФИЗИЧЕСКИ ОСТАРЕЛИ ДЕПА ЗА БРАКУВАНИ СЕЛСКОСТОПАНСКИ ХИМИКАЛИ; РЕГИОН ВАРНА-ОБЛАСТ; БУДИ ПРИНЦИПЕН ПРОФЕСИОНАЛЕН, ПРАВЕН И ГРАЖДАНСКИ ИНТЕРЕС.
By Ecoconsult-77.

I9.0.2020./VARNA-CITY

• ПРОБЛЕМЪТ С ГОСТУВАНЕ НА ВОЕННИ ПЛАВАТЕЛНИ СЪДОВЕ В ОТКРИТИ ГРАЖДАНСКИ ПРИСТАНИЩА ВИНАГИ Е СЕРИОЗЕН ПРОБЛЕМ НА БРЕГОВИ ТЕХНОЛОГИИ.
  ПОРАДИ ОТСЪСТВИЕ НА ЯСНА И ТОЧНА ЕКОЛОГОСЪОБРАЗЕНА НАЦИОНАЛНА ПРИСТАНИЩНА СИСТЕМА ЗА УТИЛИЗИРАНЕ НА ОТПАДНИ ПРОДУКТИ ОТ ДЕЙНОСТИ НА ЕКИПАЖИ И ПЪТУВАЩИ ЛИЦА.
  ЧЕСТО ПЪТИ СЕ ПРАВЯТ ОПИТИ, ЗА БРЕГОВО ДЕПОНИРАНЕ НА ШИРОК СПЕКТЪР УЧЕБНИ И БОЙНИ ВЕЩЕСТВА.
  
  В ТОВА ОТНОШЕНИЕ НАШИТЕ ПРИСТАНИЧНИ ВЛАСТИ ИМАТ СЪМНИТЕЛНА ГОТОВНОСТ, МИНИСТЕРСТВО НА ИЗВЪНРЕДНИТЕ СИТУАЦИИ Е ЗАКРИТО, А МИНИСТЕРСТВО НА ОКОЛНАТА СРЕДА ПРОДЪЛЖАВА ДА ОТБИВА ТОТАЛИТАРНИ ГРИЖИ.
  
  В ТОЗИ СМИСЪЛ ИЗНЕНАДВАЩИТЕ ПРЕЗ ПОСЛЕДНИТЕ 78 ЧАСА ОТГОВОРНИ ПРОВЕРКИ НА ПРИГОДНОСТТА НА МОРАЛНО И ФИЗИЧЕСКИ ОСТАРЕЛИ ДЕПА ЗА БРАКУВАНИ СЕЛСКОСТОПАНСКИ ХИМИКАЛИ; РЕГИОН ВАРНА-ОБЛАСТ; БУДИ ОПРЕДЕЛЕН ПРОФЕСИОНАЛЕН И ГРАЖДАНСКИ ИНТЕРЕС.
  By Ecoconsult-77.

 

МАЙ 26. 2017.
NOTE BENNE:

РАЗВИТИЕТО НА НАСТОЯЩЕТО БЪЛГАРСКО ГРАЖДАНСКО ОБЩЕСТВО Е ИЗЦЯЛО ЗАМРАЗЕНО.
ДОЛНА ГРАНИЦА - БИРА-ПИЯЧКА. 
ГОРНА ГРАНИЦА - ПСЕВДО-МУЗИКАНТИ.