Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
01.07.2012 15:15 - AMERICAN LOG BOOK,three short stories under one umbre;a, by Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY
Автор: godlieb Категория: Лайфстайл   
Прочетен: 1210 Коментари: 1 Гласове:
0

Последна промяна: 12.08.2013 12:33


  image
        АМЕРИКАНСКА ЛОЦИЯ
          AMERICAN LOGBOOK
                                                                          разказ 
                                                                              от
                                                   Богомил Костов АВРАМОВ-ХЕМИ 


ИМАМ ПРИЯТЕЛ, 
капитан далечно плаване Варна-Галата-Обратно. Състоятелен свръх-самотен навлек. Този някогашен морски бродяга така искрено харесва жена ми, че без да подозира го залюбих. Такава е съдбата на морските лица. Да харесват чуждите жени. Да не могат да сторят нищо. И, да завиждат.  Онази заран, рано-рано, на входната врата се звъни. Да е домоуправителя - не е. (Сега брои реституираните си имоти!) Да е инкасатора - съвсем не. (Надписването отдавна е автоматично!) Дали е призовка? (Вече всеки всекиго за всичко съди - адвокати бол!) Който да е, ще почака докато проветря. Па, ще отворя. В години на застой българинът закусва, обядва и вечеря, то си се знае - как да не се знае, хляб и чесън. Капселова се с жената, децата и балдъзата в една стая. И, примирен очаква Господ Бог, да го освободи от недоимък. До краят на двадесети век, от време на време, това си се случваше. През двадесет и първи век; мисля си и надничам през шпионката възможно най-предпазливо, че да не ме гръмнат по погрешка; ще го освободят от самият себе си. Дали от това ще му дойде веднъж завинаги умът в главата? В старомодната шпионка; що да видя; виси окумена, префасонирана поради оптичния ефект, мутрата на моят си капитан далечно плаване Варна-Галата-Обратно. Как да не отвориш.
- Виж, - казва, а в ръце размахва луксозна дебела книга, а в очите му непонятен хленч, а ченето му трепери ли трепери. - Ей това е Книга Със Книга! Не като твоите скапани, измъчени, измислювани и попикани, бедняшки хартишки.
Не бях го виждал такъв. Нахлу, настани се, пийна питие, успокои се. Престана да го дава гипс. Разтвори книгата. Вдигна я до полилея. Занарежда, как чуждоземците от нищо нещо правели. Традиционализъм се именувало. И, го поддържали столетия. От Христа насам, че й още по-отдавна. За кеф, удоволствие и патриотизъм.
- Като умра, Хеми, - казва и твърди, - ей тази книга да ми сложиш в ковчега, точно под главата.
- Къде - къде?
- Под гла - ва - та - а - а . . .
- Да те позатоплюва от време на време - а!?!
- На майтап я караш - като скот живейш!
- Язък за книгата, - примирявам се, - що не я икономисаш … Хм! … За поколенията … Че да избачкаш традиционност!?! Съвсем се ядоса. Тикна ми в ръце проклетата книга. Разтворих я. Що да видя. Лоция от 1777 година, преиздадена с допълнения от американското адмиралтейство 1997., за двеста и незнам кой си пореден път. Капитаните са си капитани, казвам си, дори пенсионирани, все по лоции се водят. Кой като тях.
- Щом е за теб, - думам и повтарям, - ще го сторя, как не! Бъди уверен.
Позасмя се човекът. Кому се умира? Всеки иска да бъде изпреварен.
Пием си ние питиетата, разлистваме разкошната книга в здрава кожена подвързия, а очите на капитан Варна-Галата-Обратно витаят ли витаят, шарят ли шарят, по моите си лични библиотеки. Ще си хареса нещо за у дтма, после върви го гони с години. Грабвам сгъваемата стълба. Отварям я. Изкатервам трите стъпала. Снемам от най-горния рафт кръгла ламаринена кутия. Капакът с мъка се отваря. Шур - р - р … Из кутията бликва поток непотребни джунджурии, па залива и капитан, и книга, и мене самият.
- Ритна ли камбаната, Кеп, - казвам и твърдя, - тази кутия както си е пълна с гарбач, да поставиш под главата ми.
- Хубу, - казва господин капитанът далечно плаване Варна-Галата-Обратно. - Ще ти държи хладно, ама какво да се прави. Иначе, ще бъда точен, като по компас. Бъди уверен.
И ме заврънка да разкажа, за какво съм събрал всичко туй. Уж капитан. Уж видял-патил по дължини и широти, а очите му станаха подобни на обектив на цифров фотоапарат.

 

 

 

 THE BOX

 

 

Моята кутия от локум се оказа съвсем американска работа. ("MADE IN U.S.A." върху дъното, капака и корпуса!) Виж ти, дори в Америка се консумира локум. (Пълно е с македонци!) В промишлени количества. (Как иначе - индустриална нация!) Предназначен, най-вече за армията. (Това са военните - харесват да лапат!) В тази изключително здрава, почти вечна ламаринена кутия трябва да е имало локум, способен да подслади живота горе-долу на рота - рота и половина, по време на Втората Световна Война. (Преди атака! Подир атака - мацки!)
Далеч преди тази живописна кутия да попадне у дома, бе станало махленска публична тайна, че Баба Македонка, (Независимо от немската окупация!), държи несломими връзки зад океана. Двама шегобийци евреи от тарафа, (Мезар-Кезар и Сие!), бяха пробвали номера с презокеанския телефон, но Баба Македонка, жена лъгана-прелъгана, бита-пребита, видяла-патила, лесно разкри измамата. Тогава се разбра. На македонци еврейски номера не минават.
Бе време на безчислени въздушни тревоги. Щом сирените завиеха, а радиото започваше да излъчва позивни, всеки хукваше да се крие в недалечния общински разсадник. Сякаш бомби не биха моги да го поразят. Освен Баба Македонка. Която оставаше на откритата площадка на стълбището пред своят дом. Провесила през врат старомоден месингов далекоглед. Вперила поглед в небето. Под неистовия вой на сирени и крясъците на обезумялата тълпа, старицата броеше прелитащите над Белоград летящи крепости. При отбой, махалата се завръщаше вкупом. Заварвахме Баба Македонка, нашироко да се кръсти. Неотменно на своя пост. Дали благославяше или проклинаше?
Той бил там, нейният единствен син, твърдеше старата жена, на крилете на някоя от прелитащите летящи крепости. Бомбомерач-доброволец, изключително близък на човека създал тези същите летящи чудовища, най-обикновен пройдоха от Севлиево. Заради нейния син, именно заради него, нямало бомби над Белоград. Докато над София и Добрич падали, падат и ще падат. (Тяхната мама и капут!) Момчурляците не пропускаха възможност: дали не очаква да й пуснат отгоре, нещо по-така? Баба Македонка свиваше рамене.
- Мине ли Войната, - казваше старата зачумберена жена, - ке се чине …
Войната по фронтовете взе, че свърши. За да продължи между поколенията. По площади и стъгди разпяха хорове. Доброволци се завръщаха. Знамена се вееха. Разигра се разпродажба на военна плячка, наричана трофей. Един слънчев подир обед, всред врява и всред глъч, раздавачът Бай Спиридон донесе важно съобщение. Баба Македонка притисна съобщението до сърцето си. Развя го победоносно. Както бе по чехли (Застъпани стари обувки!), хукна към Пощата. О, колко горда и честита, бе тогава тя.
Колетът, (Програма на Американския Червен Кръст за подпомагане на бедстващи!), се оказа тъпкан с безброй удивителни съкровища. Безценни вещи, каквито за пръв път щяха да попаднат на местния битак. За децата - дъвка на кило, шоколад, майонеза в туби, и - хай-да-да!За жените - бельо втора употреба. (Запазеничко, ма!) За мъжете - еднократни самобръсначки, незабавно разпадащи се подир употреба. (Една все още крее, във въпросната кутия от локум!) За болните - медикаменти. За здравите - кафе в консервени кутии. За Баба Македонка хубаво разработени изкуствени челюсти. (Имаше си здрави, но веднага ги смени!) Жените на Белоград видяха женски чорапи, по-късно наричани чорапогащник. (Подходящи за всеки задник, но не и за корсети със жартиери!) Децата вкусиха дъвка с мирис на джоджум. (За дълги години под държавна възбрана!) Бай Ламбрин, местния касапин, получи вечна писалка по-късно наричана химикалка. (Като я изпишеш - хвърляш. Ако имаш друга!) Всеки от Старата Махала около Баня Вергиев в Белоград, Област Варна, Царство България, получи по нещо за спомен. Получих и аз. Празна ламаринена кутия от локум. С трайно отпечатан Чичо Сам върху капака; (Остра брадичка, присвити очи - все му тая, на главата цилиндър обсипан с безброй звезди!); как държавнически безгрижно хапва безкраен розов локум. Заедно със спомена за отчаяното внезапно сбръчкано лице на Баба Македонка. Потресена от писмото на нейния отдавна побягнал зад океана син. "Мила Майко, много съм добре, не ме очаквай …"
Помня я на нейното си място. По същото си време. Когато вече нямаше никакви други тревоги освен учебни. Как стои вцепенена от мъка. Сред нощ, завинаги загледана в небето. Небе, по което вече бе невъзможно да прелети дори ястреб. Една хладна пролетна заран, съседи я намериха скупчена от студ, сбъркана от мъка. С мъртвешка пяна на уста. 
Повикаха общинската гальота. Трак - трак - трак - право в Общинската Болница. (Прекалено хуманен институт още тогава!) В Общинската Болница, Баба Македонка преповтаряла.
- Поне една да бе пуснал …
- Поне една да бе пуснал … Че да тресне, как
" трибе 
- Поне една . . .
Ставало дума; пояснил на махленските баби лекуващия лекар, алтернативен партай-генозе и при немци, и при руснаци; ставало дума за нещо съвсем безобидно. За кутии подобни на тази, в която съхранявам сглобяемите елементи на моите старешки спомени. Но, аз имам своя собствена теория.
 

МАСУР ОТ ХАРТИЯ

 

Това платежно нареждане; навито в хубав плътен масур, прещипнато с металическа щипка; е от нови и модерни времена. Нареждане, което никой никога няма да ми изплати. Бях написал книга за екологията на Белоград, Черно Море, и Световния Океан в добавък. В книгата се преплитаха и продължават да вършат това, древни морски легенди и съвременни научни изследвания. (Дано някой вземе, та я прочете!) Още я има по книжарниците. Кой ще да я купи! Пука му на народа за екологията на Белоград, Черно Море и Световния Океан в добавък. Тръгнах да разпространявам книгата директно. От читалище на читалище. От библиотека в библиотека. Докато писах книги, така и не успях да взема шофьорска книжка. (Дадоха на всички. Само на мене не. Гледали ме предната вечер по телевизията, как се пеня със стихове, вместо да бича чалга, а освен това не съм мангал!) От друга страна, закуските които консумирам епизодично се оказаха толкова тънки, че не успях да заделя от тях за да си купя лека кола. (Съгласно закона, касовите фишове грижливо събирам. Нали предстои лотария!) Човек на години, като нищо бухам пешачка. Хубаво обливан с улична помия от леките коли на всевъзможни мутри (Рискове на занаята!).
Този тъжен ли тъжен понеделничен ден, в природната околна среда нещо се бе случило. Това усещаше най-вече моята бедна, задъхана, влачеща се по тротоарите на Белоград непокорна измъчена душа. (Книгата ми го твърди!) От кафене до читалище. От читалище до училище. И отново. До обед не успях да продам нищо. Независимо, че една очарователна заместник-директорка почти ме кандардиса. Що не взема да й подаря няколко броя с автограф, (Да ги продаде на учениците в интерес на родителското настоятелство!). Хей така - без дори кафенце да почерпи. Овреме се опомних. Грабнах тежката чанта с моите калпави книги. Хукнах през глава, кряскайки диво.
- Пазете децата си, Хора - а - а!
Но, уличният шум бе дотам оглушителен, че не вярвам някой да е чул моя вопъл. Разкошните директорски кабинети се оказаха пълни с ледени сърца. (Какви хора! Видят ли писател, вземат го за контрольор-финансист!) Читалищата занемарени и безжизнени. (Фитнес зали с продажба на стимуланти!) Библиотекарките - до една пишещи, чак публикуващи. (Красавици пренебрегнати от сутеньори. Какви специалисти - без вкус!) Към края на работния ден, изплезил език от умора, достигнах училище събрало под един покрив надежди за настоящи примирения и бъдещи противоречия. Паднах в един фотьойл, па заспах. По едно време иде бодигард. 
- Тук не се спи!
- Къде бе, морски?
- Долу, братт, зад портиерната има каюта.
Побъбрихме. Обсъдихме живота. Напълно законно, и по правилник и заповед, ми взема номера на личната карта, че и в чантата успя и надникна. Печен човек - няма що. Някога бил голямо нещо. Сега - почтен бодигард.
- Пфу! - отсече. - Книги! Абе, кой чете днес, бе човек! Жив ли си или на жив се правиш!?!
Най-накрая директорката се появи. Покани ме в предверието на своя работен кабинет. По-навътре не пожелах. Бе пълно с фикус и мушкато. Докато се ориентира къде да ме настани, небето смрачи. Тресна гръм.
- Какво е това? - запита спретнатата жена, сякаш аз отговарях за местните данъци и такси.
- Бомбаджии, колко щеш, - отвърнах учтиво, докато вадех кочана с фактури. - Има ги, и на небето.
Жената ме изгледа подозрително. Прелисти книгата. Сви рамене. Съвсем наясно била със съвременната екология. Не съм изглеждал еколог, колкото да ми е мъчно. По-скоро съм изглеждал на поет проспал творческите си планове, за сметка спестяванията на баща си. Би могла да закупи две книги на цената на една. Да сляза в касата, за да си получа парите.
В този момент вратата се разтвори. Нахлу пребледняла и разтреперана учителка.
- Госпожо директор, - занарежда на пресекулки, - в час по еко … в час по еко … падна гръм …
Директорката ме изгледа, сякаш аз бях пуснал божествения гръм.
- А именно?
- Ами, - запелтечи отново жената, а аз й налях чаша вода, - докато си водя най-примерно часа; съгласно вашите изисквания и тези на Отдела, по последните промени в инструкциите на МОН и по КТ; през отворения прозорец изненадващо - Пра - а - ас! - тресна гръм.
- Какво - о - о!?!
- Тресна гръм, - продължи бедната изплашена жена. - На децата косите им щръкнаха към тавана! … Пра - а - ас! … Нещо светло прехвърча! К - ю - ю - т! Шлю-у-уп! Да - а - ан, в черната дъска. А там виси отворена тази вносна най-нова найлонова карта, - жената размаха в ръце навита географска карта, от която все още вееше дим. - Гдето от екскурзията по линия на Зелен Полумесец през границата прекарахме, че едва не ни задържа граничния контрол, за незаконна търговия с географски пособия и карти . . .
- Я, отвори картата!?!
Учителката въздъхна. Разгъна навитата географска карта. На местото на древния славен Белоград личеше хубаво обгоряла дупка. Надписът се мъдреше тежко опушен:

 

 

 

 

"ЕКОЛОГИЧНА КАРТА ЗА РИБИТЕ И ХОРАТА".

 

 

Побързах да сляза при касиерката, където учтиво ме уведомиха, че ще ми бъде платено на два транша по банков път. Свих рамене. Все едно, да чакаш писмо от умрял. 

         ПИРОН
  Проблемът със старата липа на Вергиеви бе, че от нейният съществувание цъфтеж бе заинтересована цялата махала. Някога тези места са били извън Стар Белоград. С навлизане на цивилизацията, тук са били изградени малки вили. Превърнати подир това в тежкарски аристократски къщи. По време на Войната и особено подир нея, в техните пристройки обитаваше махленски плебс. При регулацията на квартала в началото на тридесетте години на двадесети век, общинските власти дали погрешна линия. Липата останала извън двора на Дом Вергиеви, превръщайки се в махленска собственост. По времето за което говоря; време за което днес не иска да си припомня почти никой - и напразно; тази липа трябва да бе стотина годишна. Въпреки това, всяка пролет липата цъфтеше и излъчваше безумен аромат. Но, бяха настъпили нови времена. Този цъфтеж - не бе ли подозрителен? Този аромат - не бе ли упадъчен? Какви са тези дребнобуржуазни глезотии с липов чай и мед? Поредното ново време поърза да се изяви. С табела прикована с огромен пирон върху видялото и патило тяло на липата.

 

 "ЗАБРАНЯВА СЕ БРАНЕТО ПО ЦЪФТЕЖО!
КМЕТО
"

 

 Никой не повярва в това абсурдно разпореждане. Щом липата разпусна цвят, а пчели налетяха от отвъд езерото за да пият нектар, с празни възглавки в ръце махалата накачоли липата. Изневиделица изтрополи каруца. Слезе човек, след него втори. Разтвориха стълби. Напълниха кошници. А нас, по реда на закона, прогониха. Като ни потрябва - да си купим. Не се изискват купони. Следващата година липата се разбуди с поредно разпореждане побито с още по-голям пирон, и щатен пазител с наган. Обикаляхме наоколо с празни възглавки в ръце. За какво е всичко това? Пазвантите бяха на смени. Никой не успя да се покатери. Никой не откъсна и цветче. А, тази година липата бе изключително дъхава. На третата година съобщение не се появи. Не се появиха и пазванти. Липата не роди. Старият Вергиев, в присъствие на три баби с хурки на пояс, и ято дечурлига с патлангачи в ръце, изкачи дървото, па огледа. Слезе бавно, съвсем угрижен. Със сълзящи старешки очи.
- Липата си отива … - рече. - Липата съхне … Да не повярва човек … Амин!
До есента липата окончателно изсъхна.
Белнаха се голи клоне.
Дойде джип. От него слезе униформен мъж. Огледа дървото. Разпореди се. Шофьорът порови в багажника, извади кофа с вар. Отбеляза върху липата кръст.
Дойде бригада с трион. Трионът бе с мотор. Моторът окънтя цялата махала. При най-цивилизовани предпазни мерки, Старата Липа бе грижливо изкоренена. Трупът отрязан и, отнесен в неизвестна дъскорезница. Коренището изоставено на произвола на съдбата.Сякаш килнат на една страна огромен недооглозган кокъл. Един от корените бе забравен недоотрязан. Кръвна нишка от повърхността, към вътрешността на земята. Дожри сега си мисля, че тази странна органична жица идеше направо от сърцето на земята. Телеграф, по който човечеството все още не успява да получи, разчете и изпрати достоверни сигнали.
В краят на есента дойде камион. Съсякоха останалия корен, а раззеленилите се и посъхнали листенца смачкаха с нозе. Забиха в посъхналото сърце на Липата стоманен клин. Удариха по него с огромен чук. Коренът се предаде. 
Подир това?
О, подир това подравниха и направиха паркинг. Има го и днес. Превърнат във вонящо квартално сметище.

 THE END
                     02.07.2012

 



Гласувай:
0


Вълнообразно


1. charliemlad - Хареса ми, интересно беше. Попр...
17.02.2015 16:21
Хареса ми, интересно беше. Попринцип рядко греша - още първите два-три реда ми подсказват дали си струва четенето. Тук усетих, че ще бъде интересно. поздрави
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: godlieb
Категория: Лайфстайл
Прочетен: 2360010
Постинги: 1414
Коментари: 659
Гласове: 1051
Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031