© 1962-2012-Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY

МАЕСТРО 

РАЗКАЗ

НЕДАЛЕЧ ПЕЕШЕ ЖЪТВАРКА. Песента й слизаше до самите води. Докосваше голото ми тяло. Набиваше се в уши, гнездеше в душа ми. Щурците надуваха скърцащи пищялки, състезавайки се с ромона на реката. Бях зарязал разтвореният триножник, с платното. Нямаше никакъв вятър, но платното потрепваше ли потрепваше. Днес няма такива платна. Да потрепват от изрисуваното върху тях.

ТОГАВА КИКОТ НЯКАКЪВ, приглушен приплак, плахо дойде до мене. Замрях в недълбоката вода. Всред тръстиките бе доплувало девойче. Песента на жътварката бе секнала. По реката плуваха бели платнища.

ПОЛИТНАХМЕ В КАНАВКАТА, а една каруца претрополи и отмина. Слънцето падна зад баирите. Жътварката бе замлъкнала. Тръгнахме към селото, а момиче не преставаше да цеди вода от косите си. Подпитах, къде да преспя.

АХ, СВЪРШИ СЕ – ДЕВОЙЧЕТО ОТМИНА. Представете си, секунда се почувствах млад. Както някога. И, разбира се, все повече и повече недостижимо. 

Само не така ...

ЕТО НА. Повече от час стоя пред онази витрина, зад която побягна и се скри, момичето с аромат на светлина от мак. Всъщност, с аромат на завинаги невъзвратимо. Стискам пенсията в ръка. Тези жалки жълти стотинки на Докрай Неблагодарната Държава. Този месец бих опитал да мина, и без тях. Щом излезе, с потна шепа ще я спра.

THE END-18.08.2012

© Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY

ЧОВЕКЪТ КОЙТО ГЛЕДАШЕ ПЪТЯТ

НЯКЪДЕ В ГОРНАТА МАХАЛА, хлопатари и менци екнаха. Тътен изпълни онова, което бе останало от Хороздели. Изведе хората от къщята. Малцина граждани, поради пенсионна възраст и криза, духнали на село. Накара да се озърнат. Заслушаха се в отдавна забравен тътен. Предизвикан от стотина подскачащи мъже. Навлекли кози кожи и мешин, те сякаш нямаше къде да дянат щуротия, мощности и сила.

ШУМОТЕВИЦАТА ИЗПЪЛНИ ЦЯЛОТО СЕЛО. Покри го с купол от нестройни звуци. Направи да изпопадат керемиди от старото църкве. Изцяло изровено от иманяри. Стопаните, забъбрени край домовете, още повече замряха. Някога ежедневие; днес странни, чужди и загадъчни; старинните обичаи биваха възкресявани от градски смотаняци. Че да падне някой-друг лев по европейска програма.

ДРАГОСТА ПОГЛЕДНА НАТАТЪК, където подир нахлулата олелия, трябваше да се появят кукерите. Стотина овчарски геги, кой знае как опазени, ронеха ниското пролетно небе. Прехвърчаха редки капки дъжд. От вереме-навреме, зад облаците слънцето стрелкаше. Драгоста проследи гората дървени пики. Премлясна с език. Долната му изкуствена челюст, се бе разместила. За горна - пенсията не достигна. Щеше да спестява цяла година. Щеше ли да доживее? И сега, от време-навреме, премлясваше ли – премлясваше с език. Бе гладен от среднощ. Бе предусетил, че предстои угощение със запивка. Ако последва кукерите. Някаква петролна компания си беше наумила, че като изтегли последните газови въздишки на земята изпод Хороздели и Тинтявино, ще успее да проникне в космоса. С банкет и кукерско шествие опитваше, да кандардиса селяците. Че, като им прекара газ, като им натрови земите и водите докато достигне тази газ, като им натъпче къщята с хладилници и печки, ще им стане къде-къде по-добре. Всъщност, бе заявил представителят на компанията, а селото се славеше с дълголетието на своите кореняци, защо им е да живеят по стотина и кусур години. За един обикновен човек петдесетака е достатъчен. Драгоста бе кипнал. Идеше му да грабне стола върху който седеше, че да политне към сцената. Ама се въздържа. Само каза.

- Дългулетийту требе, Мунче, зъ дъ видим кък шъ усирети Бългерия – ба!“

дъжда. Изтеглено като бразда на великански интрумент върху пейзажа на природата. И Пътят му се разкри друг – едновремешен.

ЧЕРНАТА КОЛА, гдето вдигаше самотно прах по белналото се чакълено шосе, спря изведнъж. Потопен в пот, Драган подгони овцете по баира. Провикна се на кучетата да легнат в нозете му. Преглътна на сухо. Пожела да се смали, да изчезне. Невидими ръце го душаха. Стисна копралята. Чак дланите го преболяха. Зачака. Вратите на колата се разтвориха плавно. От нея скокнаха двама униформени полицаи. Поклащайки се върху кривите си крака, без да бързат, те тръгнаха към него. Правеха се, че не си дават много-много зор. Драгоста знаеше, че това е поради точното оръжие, провесено през шия. Заедно с тях крачеше кметът. Пъплеха нагоре по баира, и Драгоста си мислеше за онази манлихера где му е необходима, за да им види сметката.

- Напоследък, - ревна, - станахте повече от кърлежите по добитъка, ба!

Отново поиска да притежава една хубава манлихера. За да им види сметката без да бърза. Пък след това, като ги подритне с крак да ги запита, за какво за Бога, са тръгнали по тези джендеми, пък те да не могат нищо да отвърнат. Ама, като нямаше. Задъхани, полицаите запряха. Изтикаха кметът – най-отпред.

- Драгане, с добро ...

- Знам ви аз доброто!

- Синът ти – той ни трябва.

- Че хванете си го - ба!

Кривакът засвистя. Кучетата се нахвърлиха. Куршуми шибнаха земята. Вятър писна в ушите му. Баирите се юрнаха. Едни подивяли волове.

МЕЖДУ ФУРНАТА; вече не печеше хляб, по-евтино идеше от града да ги зареждат; и банята, вече никой не ходеше да се пари на баня, всеки у дома бе спастрил по нещо; кукерите се явиха бесни, като юнци. Знаеше, че по-скоро се правят на бесни. От време-навреме някой недогледал пропадаше в някоя дупка на асфалта. Другите захвърляха геги – измъкваха го. И, продължаваха да подскачат надолу по баира. Към центъра на някогашното китно селце. Днес съживявано на порции, по рахитична, оцивилизоваща цивилизованото, европейска програма. Щеше да падне по някой лев за бензин на колите. Щяха да се ръзвъртят под паметника на незнания войн, с отнесен от роми бронзов бюст. Край пресъхналите дванадесет корита на султанска чешма с арабски надпис. За това сте кадърни, рече си Драгоста, да подскачате като в театро. За работа никаква ви няма. Яхвате колите. И изчезвате. До следващото село.

ТЪПАН БИЕШЕ КАТО ЛУД. Гайди пищяха пронизително. Зурли виеха, та Драгоста се чудеше, в турско ли се връща. Един черен циганин, до вчера Хасан, днес Аасен, сервитьор в близката къща за гости, предрешен като оперетен колонел, размахваше бутафорна сабя. И, командваше ли - командваше, за кеф на чужденците въртящи се наоколо с камери. В ръце носеше мегафон. Понякога изтичваше далеч пред строя. Вдигаше мегафона пред уста.

Продухваше микрофона, важничеше.

Сабята блестеше – чист диамант.

Колоната се диплеше. Трябваше да се предполага, че кукерите са достоверни и красиви, но според преценката на Драгоста, освен гегите, всичко останало бе менте. От далеч колоната от двадесетина кукери изглеждаше мравуняк тръгнал на преселение.

КУКЕРИТЕ БЯХА НАРАМИЛИ старинно дървено рало със стоманен лемеж. Хваънати за пояси в редици по трима, на главите с гугли и рунтави маски, те навлизаха с подскачане в утрото, правейки дъждът да се двоуми. Днес слънцето правеше това, което някога се наричаше „Дяволска Сватба“. Опитваше се крее през порциите летен дъжд. Щом принудеше дъждът да запре, Слънцето щеше да се покаже изцяло. За да възстанови равновесието в остатъчната природа. Освен между хората. Слънцето бе вдигнало ръце от хората от веки. Впил поглед във върховете на гегите, рязани с нож – писани с горещо, оформени на майтап за мъжки член, Бай Драгоста Николиди чакаше. Червеният крантав междуселски рейс трябваше да се появи някъде зад тях. Ама го нямаше.

БЯХА КАЗАЛИ „РУСИТЕ ИДАТ!“. Братушките де. Где със всеки народ се побратимяват. Кога по славянска линия. Кога по немска. Кога по татарска. Бяха им изкряскали по единственият кметски телефон. Да си стягат задниците, а булките да се подмият. Да направят арка от зелено, и ихтибар по стар тертип. Бяха добавили.

- Ма – со – вост!

- Каква мас – ба!?! - беше се удивил

- Не свинска мас – а Масовост! Заедно! Всички заедно - наведнъж до дупка!

Бяха разбрали. Това е понятие – ръжен, което щеше да ги коли петдесетина и кусур години. Докато затрие всичките села на България.

БЯХА СЕ СБРАЛИ ПРЕД ХАДЖИЦОНЕВАТА ЧЕШМА. Под паметника на Незнайният Войн. Където всичко много добре сис се знаеше. На мраморната плоча личаха стотина имената на падналите във войните. По време, когато селото наброяваше под хиляда човека. Под Хайдутстойковий дуб, от южната страна на чешмата. О, имаше времена, когато дванадесет каменни курни шуртяха като изтървани. Водата бе вкусна, а не помийна от водопровод. Дванадесет корита преливаха от едно в друго. Айгърите, селото се славеше с яки коне, сами ходеха на чешмата да се налокат. После, сами се прибираха по дамовете, рипвайки и прескачайки плетища и затворени вратници. Толкоз расови бяха. Цяло село се бе сбрало, очаквайки братушките. Още нищо не се видеше по чакъленото шосе от Белоград, начакълено от концлагеристи-евреи, изчезнали изведнъж от охраняемите бараки край саплъците на Хорозделий.

те, от селските моми-изполичарки. (Добре подмити!) И хлябът – от всяка куча по месал. А високата порта от прясно насечено зелено, така и не се разбра, кой и как я бе издигнал. (През нощта – че време няма!) Портата се поклащаше и проскърцваше от внезапно фукналият Трамонтана, рушнал крайселските саплъци, посипал шосето с купища слама.

ДРАГОСТА НИКОЛИДИ СИ ПРИПОМНИ, как тогава му се струваше, че това е някакъв невероятен слух, че русите никога няма да дойдат, а контрачетите ще се завърнат. За да обискират, грабят, обезглавяват, палят и крадат. Ами, ако изведж се появи рейсът на джандармерията – онзи без врати, а със седалки, а ония скокнат да разгонят и изтрепят всички буйни глави, които само чакат подобна вест. За да зарежат чукове и наковални, палешници и мотики, есена оран и стада. Че, да се втурнат към Непознатото, така продължително мечтано, Ново. С такава нечовешка радост, на каквата само българинът е способен. И, като нямаше какво друго да си мисли, вкара патрон в цевта на карабината, па си я провисна с дулото надолу.

ЗАЧАКАХА В ТЯГОСТНА МЪРТВЕШКА ТИШИНА. По-тежка от усилията за търпене и очакване през всичките тези години. Щото – да си признаем – този народ все се надява някой друг да му свърши освободителната работа. Драгоста знаеше. Тази тишина е мълчаливата молба за прошка.

КЪМ ОБЕД ПОДНОСИТЕ В РЪЦЕТЕ НАТЕЖАХА, а слънцето се юрна да надпича. Старците потърсиха сянка. Младите се хванаха на хоро. Изведоха хорото на пътя. А стъпките им, весели а неуверени, очите в земята – а надалеч по пътя. Хвана се и той. Тъй както бе препасан с патрондаши, с пушка през рамо. С трофейния портупей от заблудения в гората немец. Гръмнат из засада, като на шега. Без да го питат накъде е тръгнал безоръжен в онзи чуден Божи Ден, с бяла кърпа на дълъг прът. Ден, в който германците от Белоград се бяха натоварили на своите щаери, за да побегнат. Бяха го гръмнали като птичка. Дори не охна. Подпухналите крака го боляха, овързани в навуша и цървули, но Драгоста виреше глава. Хилеше се възможно най-радостно-освободителски, докато вътре в себе си не преставаше да попържа. Гордо отмерваше тактовете на музиката, която примрели от глад и страх цигани извличаха из пълните със слюнка пиринчени тръби.

ТОГАВА, ОТ ДЪНОТО НА РАВНИНАТА, ПРИДОЙДЕ ШУМ ДЪЛБОК И ТРЕВОЖЕН. Сякаш хиляди хлопатари биеха земята с бакърени чела. Този шум накара циганите да захвърлят своите инструменти, да хукнат где очи видят. А народът ги последва.

- Стойте бря!, - викна подир тях Драгоста, ама кой да чуе.

В друго време би гръмнал подир тях. Сега не му стискаше. Питаше се, на колко водки са казаците, че са тръгнали да ни освобождават. Циганите вече бяха накачулили короната на Хайдутстойковий Дуб, и трепереха от страх.

- Слизайте! Вашта мама!

- Млък! Слизай и пипвай тъпана!

- Немци, немци са това ...

- Млък! Сега ви гръмвам – я!

Циганите, като се почесваха, един след друг се изсипваха от дървото.

- Да ударим вермахтов – за всеки случай ...

- Братушките са! Тръгвай с Катюша ...“

ТАНКОВЕТЕ СЕ ЯВИХА В БЕЗКРАЙНА КОЛОНА, вдигайки облаци прах и градушка камъни. Отиде наакеря трудът на евреите-шосеисти, каза си Драгоста, па се огледа. Беше се научил да мълчи като стълпник, а все му идеше да крещи и разпорежда. Подир танковете се нижеха моторни коли и обози. Едри бавни коне развяваха свилени опашки, влачейки оръдия, каруци с чергила и закъсали камиони. Поводите държаха нежни руси девойки в униформа. Конете, навикнали на шум и трясък, крачеха в своят път тържествено развяващи гриви, поклащайки глави. До къде е стигнала съветската техника, каза си патриотически и съвсем по партийному Драгоста, каруците да притежават гумено чергило, колелата им да са автомобилни, руси моми да са каруцари, а конете да не им пука от гюрюлтия. Трябва да си вземем за разплод. Колко му е да бракуват някой. Иначе, нашите ебливи кобилки си ги бива. Здраво раждат, пъргави са до последно. Ала жребците не са стока. И, отново се огледа. Разгеле, комисарят на отряда бе на другия край на арката. По един жребец да оставят, каза си, на всяко едно село – стига. Напълно достатъчно. От нашите сприхави жребчета – хаир не чакай. Освен да нацапат задниците на повече от една кобилка. За езда, да, бива ги, но за оран не чинат. Само пакости и бели вършат. Този ритнали – онзи нахапали. Като нищо те хвърлят от седлото. Ще вдигнат задница, ще хвърлят къч, на земята ще те тръшнат. После, ще се върнат да те порнат с копито през корема. Върви се оправяй по доктори и врачки. Ако оживейш – половин ке бъдеш. Тези руски атове, са баш за оран. Пусна се от стъписаното хоро. Викна на циганите да надуят тръбите. После им махна да запрат.

- Спрете бре амджиклами! Реч ще говоря!

Излезе напред за словото, а колоната начело с командир в джип без покрив, позапря. А онази мъка, сбирана в шумата, изведнъж се отприщи. Преля като в мях. Задуши го. Впери поглед в командира спрял в очакване. Хвърли се върху му. Вдигна го в меча прегръдка. Сне го от танка. Понесе го над хората.

- Брате, - ревеше и хлипаше, - Брате бе, Брате! Твоята братска мамица.

Но очите му, премрежени от сълзи, гонеха трансилванските коне. На гърба му карабината потрепваше, и сякаш стенеше.

- Само ти ли си за града, Бай Драгане?, - подпита ухилен шофьорът.

Беше му като втори занаят, да се хили за щяло-нещяло.

- И аз не знам, - отвърна – не мога да реша. Видя ли тези щурави кукери?

- Бива ги. Селски ли са?

- Ами! В селото, от коренищата, само аз останах.

Шофьорът продължаваше да се подсмива. Чудеше се, какъв да има себе си.

- Горе към Утрино, има от същите запалянковци. - каза. - Вдигнали едно рало, на дядо ми от времето, заорават на хаир – пушек вдигат. От смях из нивята падат. Калпаци из облаците хвъргат. С бъклици поливат трната – язък за виното ...

Спря радиото. Блъсна вратата. Слезе.

- Земята сега, - заяви дълбокомислено, - и без тези работи ражда.

Драгоста свъси вежди застрашително.

- Тя че ражда – ражда, но без хора за никъде не е.

Шофьорът сви рамене. Тръгна да се поразтъпче.

Бай Драгоста тури крак на стъпалото. Настани се в дъното на автобуса. Взря се в полето, а то вече бе завладяно от разпръсналите се из него кукери.

КУКЕРИТЕ НОСЕХА освен маски и корони, и рунтави мечи руна. Глуха музика се дънеше след тях. Нестройни подвиквания. Смях. Тропаница. Шофьорът отново сви рамене. Завърна се на своето си място. Пипна лостове. Намести огледалото. Откри в него Драгоста, и сърцето му се сви. Рече си, всички ние ще станем като него, но той никога - като нас. Карал младини в неудобен свят. Дали има весели старини в днешният лъжовен свят? Реши, че ние младите, никога няма да можем да попаднем в света на идещите подир нас. Когато колата потегли, на задното стъпало се метна изостанал кукер. Таванът на рейса се оказа нисък, и той сне калпак и маска. Пуканки и фалшиви жълтици плъпнаха по пода.

- Нямам билет, - подвикна на шофьора. По лицето му бе изписан панически страх. - Останал в другите гащи ...

- Карай да върви, - процеди шофьорът, - ка – ра-а-ай ...

Рейсът потегли. От друсането на колата звънците по кукера екнаха. Това разсмя шофьора. Даде газ. Настигна кукерите. Отвори вратата. Момчето скокна при своите. Със свирепи провиквания кукерите го блъснаха в своите редици. Таман бяха настъпили в нивите. Бяха забили ралото в орната земя. Бяха се впрегнали. За да изорат една бразда отдавна затулена в паметта на хората. Отново. Дали завинаги!?!

ЗА БАЙ ДРАГОСТА ДРАГОСТИНЕЦА ВСИЧКО ОТДАВНА БЕ ТЕАТЪР. Бръкна важно в джеб. Извади пенсионерска карта. Размаха я издалеч.

- Знам!, - кимна в огледалото шофьорът.

Драгостинеца извади билетче. Щракна го на компостера.

- За момчето!

- Знам!, - отново кимна с глава шофьорът. - Карай да върви.

Драгоста се огледа. Подът бе пълен със стари билети, пуканки и ламаринени менгишчета. Пропълзя из празния рейс. Събра украшенията в шепа. Шофьорът не преставаше да се хили. Върна се на една седалка. Изсипа ги на колене. Започна да брои. 

- Петдесет и осем, - каза. - Господ иска да ми рекне нещо-си.

Шофьорът бе престанал да се хили.

- Колко са!?!, - запита издалеч.

- Петдесет и осем!

- А!?!

- Петдесет и осем години, от как Царството го няма.

- Нали срещу него пипна гората!?!

- Срещу Царят – не срещу него ...

- И!?!

- Пак същото рало. Я спри!

Шофьорът удивен спря. Нямаше никого другиго в рейса. Щеше да се връща сам.

Драгоста слезе. Все още държеше в шепи пуканките и фалшивите парички. Под пътя се ширеше небето. Над пътя се извиваха безкрайни угари. Кукерите бяха изчезнали. Високо в небето две хвърчила се гонеха. Хлапаците се криеха в корията. Бяха завързали вървите за две далечни дървеса. И, се любеха на воля. Замахна със шепа. Разпиля менгиши и пуканки през шосето към угарта и обратно. На кръст. Сякаш вършеше молебен.

ПО ШОСЕТО СЕ ЗАДАДЕ ОТКРИТА ЛЕКА КОЛА. Драгостинеца вдигна ръка. Колата спря. Зад волана седеше непознато момиче. Вратата се открехна. Бай Драгоста Драгостинеца, от Хороздели, Белоградска околия, седна до момичето. Кой знае защо смущаваше се, да погледне момичето в очите. А, когато стори това, видя очите на момичето пълни със сълзи. Протегна ръка, и забърса сълзите на непознатото девойче. Девойчето отби колата из път. Облегна се на неговото старешко рамо. И заплака.

- Татко, - редеше момичето, а старецът изтръпна от почуда, - татко ...

Тогава от нейде се явиха кукерите. И, забиха ралото в земята.

THE END

17.08.1963-17.08.2012.!

© 2008 – Bogomil Kosstoff AVRAMOV-HEMY
С Е В Д А
от
Богомил Костов АВРАМОВ-ХЕМИ

Тези апостолически слова винаги ми идват на ум, колчем се сетя за отминалата в небитието писателка, поетеса, и задълбочена народностна изследовател-тълкувателка, покойната Севда КОСТОВА. Споходена от безмилостната съдба на безусловно всички талантиливи пера на Мати Болгария Всевечная. Да бъдат преоткрити после смерти. О, колко много тям дължим. И, как ся оприличваме на тях. Опетлани вовеки в собствените едва-едва популярни писания. Въпрепятствани от характерната балканоидна цензура на взаимното завистчийско подценяване. Вече не се питам - до кога тази земя ще игнорира сама себе си? Защото става дума не единствено за пишещи. Става дума – за можещи. Па си отговарям – докато се самоподценява. В областта на науката, изкуството и културата – това е, като добър ден. Макар, що се отнася до таланти, тази земя любава не престава, и никога няма да престане, да бълва талантно таланти.
В НАЧАЛОТО НА ОСЕМДЕСЕТТЯХ ГОДИНИ НА МИНАЛИЯ ВЕК, СЕВДА КОСТОВА все още не бе издала първа книга. Рестрикциите на скритият цензурален мораториум бяха посипани дори върху нея. Колю СЕВОВ, големият български поет на Стара Варна, бе обнародвал нейни приказки и разкази в местното периодическо издание “ПРОСТОРИ”. Това бе всичко. Белязани с печата на късния немски херметизъм, по онова време изключително нелицеприятно – но трудно отличимо за лаици, те бяха обърнали внимание единствено на познавачи. Които не разполагаха с друг инструментариум – освен ободрително кимване с глава. А Севда, жена на възраст, имаше какво да представи, каже и добави. По онова сравнително далечно време на потайно споделян антицензурен бунт, известната варненска художничка, педагожка и меценат, Катя АРСОВА, главен художник на местният корабостроителен завод, бе отворила вратите на своя постсецесионен дом. За да будува до зарана с гостите на своят личен салон за изкуства. При нея се отскачаше с покана, и без покана. Да видим нейна художествена продукция. Да се изповядаме душевно. Да четем произведения които никога нямаше да видят бял свят в пресата. Както понастоящем, неявната цензура дерибействаше. На един подобен петъчник се оказа, и Севда КОСТОВА. Самотна застаряваща интелектуалка, в самотна реновирана къща в Гръцката Махала, в град с огромни претенции, с несъхранени традиции през вековете. Знаеше се, че от години пише роман за Исус ХРИСТОС. Щекотлива тема, недолюбвана от самоподозрителни редактори от местното книгоиздателство. Опитващи самодейно правораздаване, докато фиркат кафе за чужда сметка. Загрижени да опазят недокосната коруптивно заложената централизирана схема на социалистическото (А де!?!) книгоиздаване. Безпардонно филтриращи чужда всяка креативна мисъл и възможности, за своя лична сметка. Посредствени писачи, уредили се на сянка, чрез съмнителени “конкурси” за главни редактори на книгоиздателства, (Документално есть!) далеч преди да вземат държавни изпити.

НАЧЕТЕНОСТТА НА СЕВДА КОСТОВА личеше толкова отдалеч, че авноматически спираше всяко обсъждане за обнародване на нейните произведения. Поради рецензионна безпомощност, днес наричана некомпетентност. Редакционните екипи; затънали всред паяджина протоверски предубеждения, възпретяващи изучаване мъдростта на света, сведена от техните бащи и майки в няколко плакатни отечественофронтовски фрази; искрено недоумяваха. Нейната докрай естетска филигранна фраза будеше професионалната завист, па я мултипицираше. Докато крехката, попрегърбена фигура на авторката говореше за транснационална аристократичност, която никой не би успял да й отнеме. Нещо, което Севда КОСТОВА не се притесняваше да каже и покаже.

- Завършила съм Румънска Класическа Гимназия, - бе отронила някога тя.

Не бях изненадан. По онова недалечно време бе съществено, да си завършил учебно заведение считано за “висше”. Като преподавател, из нисши и висши наши и чужди училища, питаех тежки резерви към някогашната образователна система. Чиито плодове настоящето разгъва прекалено неуспешно. Дали съм грешал!?!

ЗАПИТАХ СЕ, ОТ ГДЕ ПОЗНАВАМ ТАЗИ КЪСНО ПОЯВИЛА СЕ В ЛИТЕРАТУРНИТЕ СРЕДИ, някога прекалено красива, жена. Щях да го свържа със спомени от неспокойното лято на 1944., с водната мелница в долината на Батова Река “Трите Воденици”. Където гостувахме на наши близки. Добрич вече бе бомбардиран. Въздушните тревоги в Стара Варна правеха децата да заекват. Градския хляб често бе подменян с кюспе. Тук бе тихо, заветно, и безопасно. Имаше чист въздух, бял хляб, сирене и мед. Моята покойна майка, бе получила в подарък огромна лъскава картонена кутия с окупационни пастели-витамини - “За недохранени деца!” Подир всяка лъжица мед, получавах в добавък безвкусен и гаден високовитаминизиран лечебен пастел. (Много майки харесват да лекуват децата си – без да им има нещо!)

- На мама – яж !

Тръшках се от отвращение, и плачех. При един подобен случай, Севда КОСТОВА, по онова време разкошна екзотична девойка, бе останала със широко отворени очи.

- Госпожо, Вие претоварвате организма на това дете!

Веднага я обикнах.

ВСЕ ПО-ЧЕСТО СЕ ПИТАМ, ИМАШЕ ЛИ ВТОРА СВЕТОВНА ВОЙНА – НЯМАШЕ ЛИ. Така отдавна бе това. Поколенията не са злопаметни, но помнят. Понякога и народите. (Управляющите си познават добре занаята. Изчакват напомнящите да измрат.) За онези, които бяха кръвно свързани със село, война всъщност нямаше. Тя започна едва подир сакралната дата 09.09.1944.! За всички останали хлябът бе чер, колкото живота. Втората Световна Война наистина започна едва, в краят на 1944.. Когато „Съюзниците“ навлязоха в страната, а бащите тръгнаха доброволци за фронта. Беше им дотегнало да стоят при жените си, да слушат черни станции, и да изнемогват от непрокопсия. Какво им донесе всичко това – не е за разказване.

ОНАЗИ ПАМЕТНА ВЕЧЕР, Севда КОСТОВА чете глави от своят фундаментален роман за Исус ХРИСТОС СПАСИТЕЛЯТ. Позволих си, като заклет неверующ , да се надсмея. Как така да не може да бъде отпечатан подобен роман? Тя не е - кой да е – от върхушката е. Романът не е лош, но не се усеща “червената нишка”. Сви рамене.

- Ако бе така, - бе заявила гневно, - до днес да съм издала всичките си книги. Това е най-лесната работа. Но не! Искам по реда на нещата.

Мечтата за добър редактор не е от вчера. Упованието за съпричастен книгоиздател е нещо друго. Едва понастоящем разбирам нейната дълбока принципност. И, не мога да не сваля шапка. Както и пред нейната упоритост. В крайна сметка Севда КОСТОВА успя и публикува добър брой книги. Съществен принос за това има писателят Никола РАДЕВ, възпитаник на Московския Институт “Максим ГОРКИ”, където духът на революционни първопроходци продължава да битува. Този, заклет патриот на морето. Този единствен варненец от Левски. На кого ли не е помогнал.

ПРЕЗ 1984., ПОЛУЧИХ ПЪЛНОМОЩИЯ ЗА ЗВАНИЕ И ПРЕДСТАВИТЕЛСТВО, от Академия IBLEA. Една дълбоко подозрителна работа. Печаташ единствено в България. Завинаги на Български. А получаваш номинация в Италия. Кажете – на какво прилича всичко това!?! Успяхме и изпратихме творби на Севда КОСТОВА в превод; струва ми се една приказка. Нейното творчество бе оценено по същество. Не мога да си спомня точно, но плакетите бяха няколко. За тяхното връчване съществуват фотодокументи. Дано бъдат открити някога някъде, заедно с по-подробни записки. Като си помисля, как в средата на петдесетте години на миналия век отработваха във всички нас – ученици от осми-девети клас – цяло едно поколение, че писането на дневници е “буржоазен остатък”, ме хваща не само персонален срам. Иде ми да вия от душевна болка. Та ние бяхме хиляди. Защо останахме безпаметни? Но, за Севда КОСТОВА съм сигурен. Тя си водеше подробен дневник.

ПРЕЗ ПЕТДЕСЕТТЯХ ГОДИНИ НА МИНАЛИЯ ВЕК, основно художествено събитие за Стара Варна бяха симфоничните концерти изнасяни от Варненската Филхармония. Гостуващи артисти от най-висока класа бяха обичайно явление. Концертираше се в залата Народния Театър. На запалянковците-тийнейджъри никой не търсеше билет. Третият балкон бе техен. По време на антрактите, срещахме миловидната, мълчалива, и вечно приветлива ГОСПОЖА СЕВДА, заедно със своята приемна дъщеря, ученичка в Средното Музикалното Училище “Добри ХРИСТОВ”. Те винаги, винаги, винаги си бяха заедно. Мило девойче с източни черти. Каква бе твоята загадка? Бих те причислил към инуитско племе. Ние всички те харесвахме. Мълчаливо щеше да се задомиш някъде под Полярния Кръг. Щеше да пишеш безкрайни писма до своята майка, които тя да си чете на романтическа светлина на свещ. Щеше да се завръщаш всяко лято в родният дом. За да починеш изненадващо по време на един балетен конкурс. Нима бе възможно? Вчера двете бяхте на Балетния Конкурс.

- Ето на – възможно е . . . - тъжно бе казала тя.

Тази внезапна смърт съсипа Севда КОСТОВА. Започна да линее. Нейното утвърждаване на литературния небосклон; доколкото той у нас съществува; книга подир книга – вървеше. Но, сякаш не й бе радостно. Започна да се заобикаля с млади варненски интелектуалки. За да почине усамотена, всред книги, ръкописи и писма, и уникати, в една реставрирана гръцка къща. Всъщност – къде са те? Защо не помислюва никой за музей на тази самоутвърдена литераторка на Добруджа и на Света? Знае се, че домът на Севда КОСТОВА е завещан на някаква фондация. Коя е тя!?!

ТОГАВА СЕВДА КОСТОВА РЕШИ, И ТИХОМЪЛКОМ СИ ОТИДЕ. Не го отбеляза никой. Вестниците не харесват да се занимават с писатели и поети. За тях са важни мутри, престъпници и сутеньори.

ВАРНА
  ГРАДЪТ