2. mt46
3. radostinalassa
4. stela50
5. sparotok
6. getmans1
7. kvg55
8. leonleonovpom2
9. planinitenabulgaria
10. kolevm38
11. grigorsimov
12. wonder
13. varg1
14. bojinkata
2. radostinalassa
3. lamb
4. hadjito
5. metaloobrabotka
6. iw69
7. kvg55
8. iva971
9. writeunlimited
10. syrmaepon
© 2015 - Bogomil Kosstov AVRAMOV-HEMY
СПОМЕНИ ОТ КАМЕННАТА ЕРА
(19)
DAS MAGAZIN
от
Хеми ВАРНАЛИУС
ПО ВРЕМЕ НА НАШЕТО ТИЙНЕЙДЖЪРСТВО; А ТАКОВА ЛИ БЕ ТО; СВЕЖ ПОЛЪХ ОТ БЕРЛИНСКАТА СТЕНА СЕ ЯВЯВАШЕ, ЛЕКО ЕРОТИЧНОТО СПИСАНИЕ „DAS MAGAZIN”. В НЕГО ОТКРИВАХМЕ ХУДОЖЕСТВЕНИ ФОТОГРАФИИ НА ГОЛО ТЯЛО. (НЕ, И НА ПОЛОВ АКТ!?!) РОДНИ ПОДОБНИ ИЗДАНИЯ - НЯМАШЕ.
ЕДИНСТВЕНИЯТ АВАНГАРДНО СКРОЕН ПРЕПОДАВАТЕЛ, В ТЕХНИКУМА ЗА НАЧИНАЕЩИ ГЛУПЦИ - КЪДЕТО УЧЕХ, БЕ ДРУГАРЯТ ИВАН ИВАНОВ ПАРАИВАНОФ. ВСЯКА ЗАРАН ТОЙ ИЗСИПВАШЕ НА КАТЕДРАТА ОНОВА, КОЕТО БЕ ЗАКУПИЛ ЗА СВОЯ СМЕТКА, ОТ ЕДИНСТВЕНИЯТ ГРАДСКИ ПУНКТ ЗА ПЕЧАТНИ ИЗДАНИЯ. НЯКОГАШНАТА АГЕНЦИЯ „СТРЕЛА“, БЕ СМЕНИЛА ИМЕ НО ОСТАНАЛА НА СВОЕТО МЕСТО - ОДЪРЖАВЕНА. НЕ СЪМ ПРЕСТАНАЛ ДА СЕ ЧУДЯ, НА СКУДОУМИЕТО НА МАРКС-ЛЕНИНИЗМА - ТЕЖЪК УНИВЕРСИТЕТСКИ ИЗПИТ СДАВАХМЕ ПО-КЪСНО. ПО СЪЩЕСТВО РЕГЕНЕРИРАНА ИМПЕРИАЛ-СИСТЕМ,А ЗА МАТРИЧНО УПРАВЛЕНИЕ НА КРЕПОСТНИ ОПРИЧНИЦИ.
С ДРУГАРЯТ ИВАН ИВАНОВ ПАРАИВАНОФ, КАРАХМЕ БЕЗКРАЙНО ДЕМОКРАТИЧЕСКИ ЧАСОВЕ, ПО РЪЧНО ПРОЕКТИРАНЕ С ИЗЧЕРТАВАНЕ, НА ВСЯКАКВИ МАШИНИ И СЪОРЪЖЕНИЯ. ДЕЙНОСТ НЕПОНЯТНА, ЗА НАСТОЯЩИТЕ ФАКИР-ПРОГРАМИСТИ НА КОМПЮТЪР. ВИНАГИ МОЖЕХМЕ ДА ПРЕСКОЧИМ ДО ДОМА - ДА ПОХАПНЕМ, ДА СЕ ВЪРНЕМ И ДА ПРОДЪЛЖИМ. ТОЙ НЯМАШЕ ДРУГ ЖИВОТ - ОСВЕН ДА НИ НАПЪТСТВА. ДРУГАРЯТ ПАРАИВАНОФ, БЕ ПРОКУДЕН (УНГАРСКИ СЪБИТИЯ - 1953.!?!) СТОЛИЧЕН АСИСТЕНТ. ТАКТИСАН В ТЕХНИКУМА ЗА КУЛТИВИРАНЕ НА ТЕХНИЧАРИ-ГЛУПЦИ. ЕДВА ЛИ НЕ, КАТО ДАСКАЛ ПО ВСИЧКО. (ЗАМЕСТВАШЕ БОЛНИ УЧИТЕЛИ И БРЕМЕННИ УЧИТЕЛКИ: ПО НЕМСКИ, ФРЕНСКИ И АНГЛИЙСКИ, ПО КАКВО ЛИ НЕ.)
ПО ОНОВА МЪТНО ВРЕМЕ НА ВРЕМЕНАТА, ПОГЛЕДИТЕ НИ СЕ ЛЕПЯХА, ПО ТРУДНО НАМИРАЩОТО СЕ НЕПОЛИТИЗИРАНО ГЕДЕЕРСКО СПИСАНИЕ „DAS MAGAZIN”. (ЧЕСТО-ЧЕСТО „ОТКУПУВАНО“ ИЗЦЯЛО!?!) ГЕДЕЕРСКИТЕ СПИСАНИЯ СЕ ОТЛИЧАВАХА С ВИСОК ПРОФЕСИОНАЛИЗЪМ, ХУДОЖЕСТВЕНА ЧЕРНО-БЯЛА ФОТОГРАФИЯ, И КАЧЕСТВЕНА ПОЛИГРАФИЯ. ПА СЕ ПРЕДЛАГАХА – НА БЕЗЦЕНИЦА. (УСПОРЕДНО С ПОПУЛЯРНИТЕ СЪВЕТСКИ СЕДМИЧНИЦИ „НЕДЕЛЯ“ И „ЗА РУБЕЖОМ“, ОСНОВАНИ ОТ МАКСИМ ГОРКИ.) И, ЗАЩОТО НИВОТО НА НАШИЯТ НЕМСКИ БЕ ЗА ОПЛАКВАНЕ, ДРУГАРЯТ ПАРАИВАНОВ СЯДАШЕ НА КАТЕДРАТА, ПА ПРЕВЕЖДАШЕ НА ГЛАС. ДОКАТО НИЕ ИЗЧИСЛЯВАХМЕ, КОНСТРУИРАХМЕ И, ЧЕРТАЕХМЕ ЛИ-ЧЕРТАЕХМЕ, НЕЧИЕ СВЕТЛО БЪДЕЩЕ.
ЗА СЪДБАТА НА ДРУГАРЯТ ИВАН ИВАНОВ ПАРАИВАНОФ, БИХ СПОДЕЛИЛ ДРУГ ПЪТ. СЪДБА, КОЯТО ЕДВА ЛИ БИ МОГЛА ДА СЕ ИЗЧЕРТАЕ В ЕДНОМЕРНОТО ПРОСТРАНСТВО. НО ХАРАКТЕРНА. ЗА БЕЗУСЛОВНО ВСИЧКИ УЧЕНИ ГЛАВИ В ТАЗИ НАША МАТИ БОЛГАРИЯ ВСЕВЕЧНАЯ. СЛЕД КАТО БЕ ОБЯВЕН ЗА ГЕЙ, ЧЕ ДА БЪДЕ ИЗРИТАН ОТ ТЕХНИКУМА, ПОГИНА ПРЕД КОФИТЕ ЗА СМЕТ, ОТ ПРОФЕСИОНАЛИЗИРАН ПЕНСИОНЕРСКИ ГЛАД. ПРИ ТОВА, ДАЛЕЧ, ДАЛЕЧ, ДАЛЕЧ ПРЕДИ ДА „ПАДНЕ“ БЕРЛИНСКАТА СТЕНА. КОЯТО, НА ПРАКТИКА, ТОЙ НИ ПОДГОТВЯШЕ ДА ПРЕСКОЧИМ.
ПРИ ЕДНО ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНО ДЪЛГО ДЕНОНОЩНО ЧЕРТАНЕ; ПО-КЪСНО РАЗБРАХ - БИВШИЯТ ПРОКУДЕН АСИСТЕНТ ВНЕДРЯВАШЕ КОЛЕЖАНСКИ МЕТОДИ - В СРЕДНОТО ОБРАЗОВАНИЕ - БЕЗ ДА СЕ ДОПИТА; ОТ ДУМА НА ДУМА СТАНА ЯСНО, КАК БАЩАТА НА ЕДИН НАШ СЪУЧЕНИК, ГЕША РЕМОНТЕТО; С МОТОРНО КОЛЕЛО В НЕПРЕСТАНЕН РЕМОНТ; ПРИТЕЖАВА НЕСМЕТНИ КОЛИЧЕСТВА ОТ „DAS MAGAZIN”. НЯМАШЕ КОЙ ДРУГ ДА СЕ ЗАПОЗНАЕ ПЪРВОМ – ОСВЕН НАША ПОДРАСТВАЩА МИЛОСТ.
ГЕША РЕМОНТЕТО ЖИВЕЕШЕ НА ПЪПА НА ГРАДА. НА ТАВАНА, НА СЕКВЕСТИРАНА ОТ БИВШИТЕ СОБСТВЕНИЦИ, ДЪРЖАВНА КВАРТИРА. НА НОРМИРАН НАЕМ, ОТ Т.Н. „ЖИЛИЩЕН СЪД“. ЗАКРИТ ЕДВА В СРЕДАТА НА СЕДЕМДЕСЕТТЕ ГОДИНИ НА МИНАЛИЯ ВЕК.
ГЕША РЕМОНТЕТО НИ ЧАКАШЕ НА ЪГЪЛА, ПОД ЛИПАТА НА ВЕРГИЕВИ. ИЗКАЧИХМЕ НЯКАКВИ ДЪРВЕНИ СТЪПАЛА. ПОПАДНАХМЕ В СХЛУПЕН ТАВАН, ПРИГОДЕН ЗА ЖИВЕЕНЕ. ПО ПОДА НА ЕДИНСТВЕНАТА БЕЗКРАЙНО ГОЛЯМА СТАЯ, БЯХА ПОДРЕДЕНИ ГОДИШНИНИ „DAS MAGAZIN”. БЯХА ТОЛКОВА МНОГО, ЧЕ СЕГА СИ МИСЛЯ, НАВЯРНО СА БИЛИ ПЪЛНОТО ТЕЧЕНИЕ ОТ НАЧАЛОТО НА ДВАДЕСЕТИ ВЕК. А ГОДИНАТА БЕ 1953.. ПОСЕГНАХ ДА РАЗТВОРЯ НЯКОЛКО ОТ ТЯХ. МАЙСТОРСКИТЕ ЕРОТИЧЕСКИ ФОТОГРАФИИ ОТСЪСТВАХА. ТОВА НЕ БЕ, КОЕТО СЕ ОЧАКВАШЕ.
ВДИГНАХ ГЛАВА. ГЕША БЕ ЗАПАЛИЛ ОТ ЦИГАРИТЕ НА БАЩА СИ. ЗАПАЛИХ И АЗ.
- ЗА ДА СЪХРАНИ КНИЖКИТЕ, ПАПА ИМ ИЗТРЪГНА ДУШИЧКАТА, - ЗАЯВИ. И, ПОСОЧИ КЮМБЕТО. РЪЧНО МАЙСТОРЕНА ЛАМАРИНЕНА ПЕЧКА ОТ ВАРЕЛ, СЕ ИЗВИСЯВАШЕ ВСРЕД ОГРОМНАТА СТАЯ, В ОЧАКВАНЕ НА ЕСЕН И НА ЗИМА. ВСИЧКО БЕ ЯСНО, КАТО ПРИ СМЪРТ. ПОВЕЧЕ НЯМАШЕ КАКВО ДА СЕ ГЛЕДА.
- ТАМ ОТИДОХА, - КАЗА И ДОПЪЛНИ, - И „ОТНЕСЕНИ ОТ ВИХЪРА“, И СЛАВИ ОЗЕРОВ, И „ДАЛЕЧНИТЕ СИБИРСКИ ПОЛЕТА“, И ДОМАКИНСКИТЕ СПИСАНИЯ НА МАМАН, И МЕДИЦИНСКИТЕ ЖУРНАЛИ НА ДЯДО ДОКТОР, И "ПОЛОВИЯТ ВЪПРОС" ОТ ФОРЕЛ, И "ТЪЙ АЗА ЗАРАТУСТРА" НА НИЦШЕ. ЗАЕДНО СЪС СЪЧИНЕНИЯТА НА ИВАН ВАЗОВ - БАРАБАР . . .
ДНЕС, НИКОЙ НЕ БИ ПОВЯРВАЛ НА ВСИЧКО ТОВА, НО ОФИЦИАЛНИТЕ БИБЛИОТЕЧНИ ИНКРИМИНАЦИОННИ СПИСЪЦИ ОТ ОНОВА ВРЕМЕ ЗА ЛИТЕРАТУРА, ОТ ВРЕМЕ-НАВРЕМЕ ИЗПЛУВАТ. ЗА ДА НАПОМНЯТ ЗА КРЪСТОВЕ, СВАСТИКИ И ПЪТЕВОДНИ ЗВЕЗДИ. НАЙ-ВЕЧЕ, КАТО НЕПРЕОДОЛИМА ГОРЧИВИНА В ДУШИТЕ НА СТАРЦИ.
ДНЕС, ПОДОБНА СТЪЛБА БИ МЕ УМОРИЛА - ПРИ ИЗКАЧВАНЕ. ТОГАВА, ПРЕДИ ПЕТДЕСЕТИНА ГОДИНИ ПРОПИЛЯНО ЗЕМНО ВРЕМЕ, СЛИЗАНЕТО ПО СТЪЛБАТА НА ГЕША, МИ СЕ СТОРИ ДОКРАЙ УМОРИТЕЛНО. ТОГАВАНКА - ПРЪВ ПЪТ!?! - СЕ ПОЧУВСТВАХ АБСОЛЮТНА ПЛЯВА. УСТАНОВИЛ - НЯМА НИКАКВО СЪМНЕНИЕ. ИСПОКОН ВЕКОВ ЗЕМЯТА, Е ПОД ВЛАСТТА НА ИЗВЪНЗЕМНИ, НА ПИРАТИ И ДРАКОНИ. КОИТО НЕВЕДОМО СИ СЕ ПРЕВЪПЛЪТЯВАТ В ДЪРЖАВНИ ГЛАВИ. ПА ЧИНАТ С НАС – ЩО САКАТ.
The End / 30.06.2015.
(C) 2015 - Bogomil Ko9stov AVRAMOV-HEMY
СПОМЕНИ ОТ КАМЕННАТА ЕРА
(18)
С В Е Т У Л К И
оТ
Хеми ВАРНАЛИУС
Някога, О!?!, някога, на спирка "Траката", по пътя за "Златни пясъци", привечер винаги имаше безброй светулки. Толкова много, че ги събирахме със шепи. Поставяхме ги в джебовете на ризите. Заключвахме ги - със безопасни игли.
И, те ни светеха - вместо фенери.
Тогава, О!?!, тогава, рейсът бе през час - Варна - "Св. Св. Константин и Елена" и обратно. Рейс със шестдесет места - половината празни.
После, дойде Цивилизацията.
С оркестъра на Карел Влах.
Толкоз.
Не зная, дали светулките се появяват, где да е - все още.
Старите хора твърдят, че това са блуждаещи души на мъртъвци, где не искат да си тръгнат в небесата. Някога, цяла Варна-Град - в началото на всяко безметежно лято, е била обсипвана с тях.
Не зная, може да е останала някоя бледна бедна светулка - за зор-заман - в нечия остатъчная чистая душица. Ала чистите душици, изчезнаха заедно с нечистите сметки, подобно на тези светулки.
Струва ми се, това стана заедно с премахване на Монархията.
Дано да греша.
The End - 29.06.2015.
"}" data-reactid=".ne" style="color: rgb(98, 122, 173); cursor: pointer; text-decoration: none;">Like · Comment ·
Share
.jpg)
(C) 2013 Bogomil Kosstoff AVRAMOV ROUSSEFF-HEMY
ДА ПРЕСРЕЩНЕШ ВЛАК
РАЗКАЗ
Богомил Костов АВРАМОВ РУСЕВ-ХЕМИ На Дако Дакиш
КОГАТО НАВЪРШИ ШЕСТДЕСЕТ, ТОЙ СЕ ПЕНСИОНИРА. ПЕНСИЯТА БЕ МИЗЕРНА, НО ЧОВЕКЪТ СИ СЕ НАДЯВАШЕ НА ЧЕТКАТА. БЕ ПОЧТИ ИЗВЕСТЕН ПРОВИНЦИАЛЕН ХУДОЖНИК. НИКОГА НЕ БЕ МЕЧТАЛ ЗА ПАРИЖ ИЛИ РИМ. БЕ МЕЧТАЛ САМ ДА ОТГЛЕДА СИНЪТ СИ. СЪДЪТ ПО ИЗКЛЮЧЕНИЕ БЕ ПОСТАНОВИЛ; А ТОВА БЕ ИЗКЛЮЧИТЕЛНО СТРОГ СЪСТАВ ОТ ОНОВА ОХУЛНО ВРЕМЕ; ДА МУ ПОВЕРИ ОТГЛЕЖДАНЕТО НА ДЕТЕТО. И, ТОЙ СИ ГО ВЗЕМА. ОТНАЧАЛО ЗА СЪБОТА И НЕДЕЛЯ. ПОДИР ТОВА ЗА ЦЯЛА СЕДМИЦА. ПОСЛЕ ЗА МЕСЕЦ - И ОКОНЧАТЕЛНО. ПОНЕ ТАКА СИ МИСЛЕШЕ. ЩОТО, С ПОКОЛЕНИЯТА ОКОНЧАТЕЛНО – НИКОГА НЯМА.
ТОГАВА ЗАЖИВЯХА НА ТАВАНА. ДОКАТО АПАРТАМЕНТЪТ БЕ В СТРОЕЖ.В КРАЯТ НА КРАИЩАТА СЕ НАНЕСОХА; С НЯКАКВА УМОРА-БЕЗРАЗЛИЧИЕ; ВСРЕД ОЩЕ ВЛАЖНИ ОТ МАЗИЛКАТА СТЕНИ. ВСЕКИ ВЪВ СВОЯ СТАЯ. ЕДИН СЪВСЕМ ПРОЛЕТАРСКИ ЛУКС. И, СТАРАТА МУ МАЙКА-ВДОВИЦА – В МИНИАТЮРНАТА ТРАПЕЗАРИЯ - В ТЕЖЪК ДОБАВЪК. ХОЛЪТ ОТДАВАХА НА КУРОРТИСТИ. И ТАКА БЕ, ДОКАТО СИНЪТ ЗАВЪРШИ ТЕХНИКУМ, А ПОСЛЕ МОМЧЕТО ИЗКАРА ВОЙНИКЛЪК. ЗАДЪЛЖИТЕЛЕН И НЕИЗБЕЖЕН.
ЩОМ СИНЪТ СЕ ИЗВОЛНИ ОТ ВОЙСКАТА, МОМЧЕТО РЕШИ ДА Е СЪВСЕМ САМОСТОЯТЕЛНО. ИЗКАРА МЕСЕЦ-ДВА НА СЪЩИЯТ ТАВАН, НА КОЙТО БЕ ПРЕНЕСЕНО ПО ВРЕМЕ НА НЕГОВОТО ТЪЖНО ДЕТСТВО. ДОКАТО ЕДИН ДЕН ЗАЯВИ; ЧЕ ЩЕ ОТИДЕ ДА ЖИВЕЕ ПРИ МАЙКА СИ, И НЕЙНИЯТ ПРИЯТЕЛ. ТОГАВА ТИ КАЗА: ДОБРЕ – ТВОЯ СИ ВОЛЯ МИЛИ МОЙ СИНЕ, НО ОТ ВРЕМЕ-НАВРЕМЕ ЩЕ МИНАВАШ ЗА ДА НЕ СЕ ЗАБРАВИМ – НАЛИ!?! СИНЪТ НЕ БЕ ОТГОВОРИЛ. БЕ ГРАБНАЛ СВОЯТА ВЕЧНА ВЕЩЕВА ТОРБА, КАЗАШКИ ОБРАЗЕЦ, ПРЕЗРАМВАЙКИ ДВЕ КИТАРИ, ГРАБВАЙКИ ПОД МИШНИЦА КОМПЛЕКТ ВИСОКОГОВОРИТЕЛИ. ХУКВАЙКИ ПО СТЪЛБИТЕ. ПРЕДПОЛАГАЕМО – НА СВОБОДА. СЯКАШ СЪРЦЕТО ТИ НЕ СЕ КЪСАШЕ ОТ МЪКА.
ОЩЕ НА ДРУГИЯТ ДЕН СИ ДОЙДЕ ОБРАТНО - САМО СЕ КАРАЛИ. ТИ СВИ РАМЕНЕ – ЧЕ ВРЪЩАЙ СЕ – ВСЕ ЕДНО НИЩО НЕ Е БИЛО. НО, СИНЪТ ТИ НИКОГА НЕ СЕ ЗАВЪРНА ОКОНЧАТЕЛНО.
ТИ НЕ БЕ ВИЖДАЛ МАЙКА МУ ОТ ГОДИНИ. БЕЗ ДА ПРЕСТАНЕШ ДА Я СЪЖЕЛЯВАШ. КАКТО ТОГАВА, КОГАТО ОТПРАЩАШЕ ДЕТЕТО ВСЯКА СЪБОТА ПРИ НЕЯ. ВМЕСТО НА МЕСЕЦА ВЕДНЪЖ. НАСПОРЕД ПОСТАНОВЛЕНИЕТО НА ПОЧИТАЕМИЯТ БРАКОРАЗВОДЕН СЪДЕБЕН СЪСТАВ. ДАЛИ МОМЧЕТО Я НАМИРАШЕ ТАМ? ТОВА ТИ НИКОГА НЯМА ДА УСТАНОВИШ. ВСЪЩНОСТ, КАКВО ЗНАЧЕНИЕ. НО ПОМНИШ НЕГОВИЯТ ОЗАДАЧЕН ПОГЛЕД НА АВТОБУСНАТА СПИРКА. СЯКАШ ТЕ ПИТАШЕ – ЗАЩО ТРЯБВА ДА ГО ПРАВЯ?
ДА, ДА, ДА, ТИ НЕ ИСКАШ ПОВЕЧЕ ДА Я ВИЖДАШ. НЯКОГА БЕШЕ Я НАМРАЗИЛ. МАКАР, ЧЕ, НЕ УМЕЕШ ДА МРАЗИШ. ЗНАЯ АЗ – ЗНАМ СИ АЗ.
ПО ОНОВА ВРЕМЕ НА ВРЕМЕНАТА, ТИ БЕ ИЗПРАТЕН - ПО СПЕШНОСТ, НА КУРСОВЕ В СТОЛИЦАТА. НАСТЪПИ ВРЕМЕ ДА ОТПЪТУВАШ, А ТВОЯТА СЪПРУГА ПО ЗАКОН, ОТСЪСТВАШЕ ОТ МЕСЕЦ. ЗАЕДНО С ДЕТЕТО, БЕ ЗАПРАШИЛА – ЗА ПРЕЗ ЛЯТОТО И ЕСЕНТА - ПО КРАЙБРЕЖНИТЕ КУРОРТИ. ТОГАВА, ТИ ВЪРТЯ ТЕЛЕФОНИ ВСЯКАКВИ. МОБИФОНИТЕ ДОЙДОХА ДЕСЕТИЛЕТИЯ ПО-КЪСНО. НЕ МОЖА ДА СЕ СВЪРЖЕШ. И, ОКОНЧАТЕЛНО РЕШИ, ЧЕ НАИСТИНА Е ПО-ДОБРЕ ДА СЕ ПРЕКВАЛИФИЦИРАШ, ВМЕСТО ДА ВЪРТИШ ТЕЛЕФОНИ НА ХАЛОС. ВРЕМЕНАТА ВСЕ ПО-УСИЛНО СЕ МЕНЯХА.
В ПРАЗНАТА ОТ НАСЕЛЕНИЕ КВАРТИРА; ПРЕБИВАВАХТЕ НА НОРМИРАН НАЕМ - ИМАШЕ ГО И ТОВА; ТИ НАХВЪРЛИ В ЕДИНСТВЕНИЯ КАРТОНЕН КУФАР - ТВОЯТ БАЩА БЕ ХОДИЛ С НЕГО НА ВОЙНА; ЧИФТ БЕЛЬО И САМОВАР ЗА ЧАЙ. ОСТАВИ ЗАПОВЕДТА ЗА КОМАНДИРОВАНЕ ВЪРХУ МАСАТА, А ВЪРХУ НЕЯ ТРИ ЗАПЛАТИ. И, ПИПНА ВЛАК ЗА СТОЛИЦАТА. ГАРАТА БЕ НА КРАЧКИ ОТ ДОМА.
КУРСОВЕТЕ ЗАПОЧНАХА ИЗНЕНАДВАЩО ЗАБАВНО. САМО ЧЕ, ОЩЕ СЛЕДВАЩИЯТ ПОНЕДЕЛНИК – СЪДЕБНО ПИСМО С ОБРАТНА РАЗПИСКА. МОЛБА ЗА РАЗВОД. ПРИЧИНА!?! О, ПРИЧИНИ ВИНАГИ СИ СЕ НАМИРАТ. ОСНОВНОТО – РАЗБИРА СЕ – Е ИЗДРЪЖКА.
ТИ НЕ СЕ ПРОПИ. НЕ СИ ГО ПОЗВОЛИ. ПОТЪРСИ АДВОКАТ, ДЕЛЕГИРА ПРАВА, И ДИСТАНЦИОННО - СЕ РАЗВЕДЕ.
ЩОМ КУРСОВЕТЕ ПРИКЛЮЧИХА, БЕЗ НЕЩО В ПОВЕЧЕ ДА СИ НАУЧИЛ, ОТИДЕ ДА ВЗЕМЕШ СОБСТВЕНИЯТ СИ БАГАЖ; НАСЛЕДСТВЕНИЯ РАДИОАПАРАТ „ЛУМОФОН“, ДЪРВЕНИЯ ТРИНОЖНИК, КУТИЯТА С МАСЛЕНИ БОИ, И ОНАЗИ СТАРА ПИШЕЩА „РАЙНМЕТАЛ“.
ТОГАВА ТЯ СЕ УКРИ ПРИ СЪСЕДИ. ТИ, БЕЗМИЛОСТНО КЪМ СЕБЕ СИ, Й ОСТАВИ ЕВТИНАТА ДЪРЖАВНА КВАРТИРА. ОСТАВИ Й ДЕТЕТО – ЗА МОМЕНТА. ОСТАВИ Й ЕВТИНАТА ПОКЪЩНИНА. И, ОЩЕ ТРИ СРЕДНИ ЗАПЛАТИ ВЪРХУ СТАРАТА ПОЛИРАНА СЪС ШЕЛЛАК МАСА. С ТВЪРДО УБЕЖДЕНИЕ, ЧЕ СКОРО СИНЪТ ЩЕ ДОЙДЕ ЗА ОТГЛЕЖДАНЕ ПРИ ТЕБ.
А ТОВА НАИСТИНА СЕ СЛУЧИ. ЗА 1978., ВАРНЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД ПРЕДОСТАВИ ТАКИВА ПРАВА ЕДВА НА ДВАМА САМОТНИ БАЩИ. ЕДИНИЯТ ОТ ТЯХ - БЕ ТИ.
СЕГА, СИНЪТ Е НЯКЪДЕ ИЗВЪН СТРАНАТА, ОТ ГОДИНИ, А ТИ СИ СЕ ПРИМИРИЛ С ТОВА. И, СЪС ОЩЕ. С НЕПРИЯТНОТО ЗАДЪЛЖЕНИЕ ДА НАДЗЪРТАШ В РАННИ ЗОРИ В ОГРОМНИТЕ КВАРТАЛНИ КОФИ ЗА СМЕТ.
ИЗПРЕВАРВАЙКИ ЦИГАНИ, КЛОШАРИ И ГЛАРУСИ. ЗАДОВОЛЯВАЙКИ СЕ ДА СЪБИРАШ ОТПАДНА ХАРТИЯ И РЪЖДИВО ЖЕЛЯЗО. ЗА ДА ИЗКАРВАШ ПО НЯКОЙ ЕКОЛОГИЧЕН - ЗА ОБЩЕСТВОТО - ЛЕВ.
ОТ ОТДАВНА, ТА ДО ДНЕС, ДОКТОРАТЪТ ПО МАРКСИСТКА ФИЛОСОФИЯ И ЕТИКА ОТ ЛЕНИНГРАДСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ, ТИ БЕ ДОНЕСЪЛ ЕДИНСТВЕНО НЕПРИЯТНОСТИ. ОКАЗА СЕ, ЗА ИЗКАРВАНЕ НА ХЛЯБ НЕ СТАВА, ВСЪЩНОСТ НЕ СТАВА ЗА НИЩО. ОСВЕН ДА СИ МУ СЕ РАДВАШ. ПАРЧЕ КАРТОН В АЛЕНА ПОДПЛАТА ОТ СТАРОМОДНАЯ МУШАМБА.
С ПРАВО ПОДОЗИРАШ, ЧЕ ДОНЕЙДЕ СИ ЗАВЪРШЕН ИНТЕЛЕКТУАЛЕЦ. НЕ САМО ПОРАДИ ВИСОКИЯТ ДИПЛОМ. НЕ САМО ПОРАДИ РЕД НАУЧНИ ПРИНОСИ. НАЙ-ВЕЧЕ ПОРАДИ ТОВА, ЧЕ В ТАЗИ СТРАННА СТРАНА, ДОКАЗАНИЯТ ИНТЕЛЕКТУАЛЕЦ, ВСЕ ПО-ЧЕСТО Е КРАЙ КОФИТЕ СЪС СМЕТ. И, КАКТО ДА СЕ ВЪРТИ, НЕ БИ МОГЪЛ ДА ЗАРАБОТИ ДОРИ ПУКНАТ ГОЛОГАН.
ПРИ ПОРЕДНОТО ПРЕОСМИСЛЯНЕ ПОЛИТИКИТЕ НА ВЛАСТТА ПО БАЛКАНСКИ, ТИ НЕ БЕ ПРЕСТАНАЛ ГОРЧИВО ДА СИ СЕ НАДСМИВАШ - НАД ОСЕЗАЕМОТО. НАРИЧАЙКИ ВСИЧКИЯТ ТОЗИ ВНЕЗАПНО НАСТЪПИЛ ВСЕОБЩ ХАОС - „ГЛОБАЛИЗМАТА“. ДОКАТО СТОМАХЪТ ТИ ДЕФИНИТИВНО СТЪРЖИ ОТ ГЛАД, А ДРЕХИТЕ ТИ СТАВАТ ВСЕ ПОВЕЧЕ ИЗНОСЕНИ. ЧИСТИЧКИ - А ИЗНОСЕНИ . ЧИСТИЧКИ – НО ПОЗАКЪРПЕНИ. ВСЕ ПОВЕЧЕ – ВСЕ ПО-ЧЕСТО. ДОКАТО СИНЪТ ТИ Е ТАМ – НЯКЪДЕ!?! - ИЗВЪН СТРАНАТА. КЪДЕТО ПРЕДПОЛАГАЕМО, СЕ КЪПЕ ВЪВ ПАРИ.
ПОНЯКОГА СИ ПОЗВОЛЯВАШ, ДА ВЪРТИШ ТЕЛЕФОН НА БИВШАТА. БЕ ИМАЛ СВЕТЛИ И БЕЗГРИЖНИ МИГОВЕ. С НЕЯ И ДЕТЕТО. ДОКАТО ТЯ НЕ РЕШИ - О!?! - ДА РАБОТИ, А МАЛКИЯТ ДА ПОСЕЩАВА ИНСТРУМЕНТАРИУМА ЗА ОБЩЕСТВЕНА УРАВНИЛОВКА, НАРИЧАН "ДЕТСКА ГРАДИНА". ЕДНА ВЪЗМОЖНОСТ, ПОТОМЦИТЕ НА ВЛАСТВАЩИТЕ ДА ДОМИНИРАТ В НАПЪЛНО НЕИЗВЕСТНА ЗА ПРОСТОЛЮДИЕТО ДЕТСКА ГРАДИНА. НО, ТИ ДОБРЕ ПОМНИШ, КАК НЯКОГА МАЙКИТЕ СИ СТОЯХА У ДОМА УПОВАВАЙКИ СЕ НА ПРЕДОСТАТЪЧНИТЕ ЗАРАБОТКИ НА БАЩИТЕ, А ДЕЦАТА ИГРАЕХА НА УЛИЦАТА В ПРАХТА – НО ПРЕД ДОМА!?! - ЗА ДА БЪДАТ ПОД ОКО ВОВРЕМЕ.
НО ДА, ИМАШЕ ДЕТСКА ГРАДИНА ПО ОНОВА ВРЕМЕ. В СТОЛИЦАТА. ЕДИНСТВЕНА. ДЕТСКАТА ГРАДИНА НА ЦАРЧЕТО. СЕГА НА НЕЙНИ МЯСТО СЕ ВИСИ МОНУМЕНТАЛЕН ПАМЕТНИК НА ОКУПАНТИ. ИЗВЕДНЪЖ НЕЩАТА СТАНАХА ДРУГИ. И, СЕ СЛУЧИ ТОВА С РАЗВОДА. А РАЗВОД Е ДОБРО, КАЗВАШ СИ СЕГА, НО АКО НЯМАШ ПОКОЛЕНИЕ. В ПРОТИВЕН СЛУЧАЙ – НЕ Е ДОБРО. ПРИ РАЗВОД ПОКОЛЕНИЯТА ВСЯКАК ОТИВАТ ПО ДЯВОЛИТЕ.
СЕГА, ВСЯКА ПРИВЕЧЕР ТИ, РИЕШ ГЛАВА В СПЛАСТЕНАТА ВЪЗГЛАВНИЦА, ПРАНА ВСЕ ПО-РЯДКО, ДОКАТО ТИХИЧКО ПРОПЛАКВАШ. ПОСЛЕ СЕ ОКОПИТВАШ. СКОКВАШ. ВКЛЮЧВАШ ТЕЛЕВИЗОРА. ЗА ДА СЕ ПОРАДВАШ НА ХОРСКИЯТ РАЗКОШ. ЗА КОЙТО ДОРИ НЕ ПОМИСЛЮВАШ, ЧЕ БИ МОГЪЛ И НА ТЕБ ДА СЕ СЛУЧИ.
ПОНЯКОГА, ВЪРТИШ ТЕЛЕФОН НА БИВШАТА. С ЕДИНСТВЕНА НАДЕЖДА. ДА ИЗКОПЧИШ НОМЕРА НА ТЕЛЕФОНА НА ЗАБЕГНАЛИЯТ ЗА ПРОКОПСИЯ, ЗАД ДЕВЕТ ЗЕМИ В ДЕСЕТА, НЕПОНЯТЕН БЛУДЕН СИН. ДАНО ГО ЧУЕШ ПОНЕ ОЩЕ ВЕДНЪЖ. ПРЕДИ ДА ПУКНЕШ. ЗАЩОТО СМЪРТТА, А ТЯ Е ТРЪГНАЛА И ИДЕ, ТИ ВСЕ ПО-ЧЕСТО ПРЕДУСЕЩАШ С ЦЯЛОТО СИ ТЯЛО. КАК ТИХО – ТИХИЧКО – ИЗИСКАНО А БЕЗПОЩАДНО – ПРИСТЪПВА ЛИ ПРИСТЪПВА. ПОТРАКВАЙКИ СЪС СКЕЛЕТ. КАК СИ СЕ ТУЛИ ЛИ ТУЛИ, ЗАД ВЕЧНО РАЗТВОРЕНИЯ ТРИНОЖНИК. КАК СИ СЕ ГУШИ ЛИ ГУШИ, ВСРЕД КУПИЩАТА КНИГИ, ПРЕПИСКИ И КАРТИНИ. В ЕДНА РЪКА - С БУКЕТ БОДЛИВИ ЧЕРНИ РОЗИ. В ДРУГА - С ОГРОМНА ВНОСНА ЛЪСКАВА КОСА.
ЕДНА ВЕЧЕР В СЪНИЩАТА СИ, ТИ УСПЯ ДА ОТНЕМЕШ КОСАТА ОТ БЕЗОКАТА СМЪРТНИЦА-ЖЕНА. ПА ЗАПОЧНА - ВМЕСТО НЕЯ - ДА КОСИШ ЛИВАДИТЕ НАРЕД. КАКТО ЕДНО ВРЕМЕ – НА СЕЛО. ДОКАТО ТРЕВАТА НЕ СЕ ПРЕВЪРНА В ГОРА НЕПРОХОДИМА. ДОКАТО КОСАТА В РЪЦЕТЕ ТИ НЕ ЗАИСКРИ, И СЕ РАЗПАДНА.
НА КРЯСЪЦИТЕ ТИ СЕ ПРИТЕКОХА СЪСЕДИ. ЗНАЕХА, ЧЕ НИКОГА НЕ СЕ ЗАКЛЮЧВАШ. КАКВОТО ИМАШЕ ЗА КРАДЕНЕ, УЛИЧНИТЕ БАНДИ - ВЕЧЕ!?! - ГО БЯХА РАЗГРАБИЛИ. ТЕЛЕВИЗОРЪТ БЕ ПОЩАДЕН. СТАР, ТЕЖЪК, НЕГОДЕН ЗА НОВИТЕ ВРЕМЕНА НА ВЕЛИКОЛЕПНИЯТ ТЕЛЕКОМУНИКАЦИОНЕН ПРОГРЕС ОТ ПОСЛЕДНИТЕ ДНИ НА ЕДНО ЧИПИРАНО ДО ДУПКА ЧЕЛОВЕЧЕСТВО.
БИВШАТА НЕ ИЗГАРЯШЕ ОТ ЖЕЛАНИЕ НИТОДА ТЕ ВИДИ - НИТО ДА ТЕ ЧУЕ. БЕ ИМАЛА ПРЕЗ ЖИВОТА СИ ТОЛКОВА МНОГО ХУБАВИ И БОГАТИ МЪЖЕ, ЧЕ СТАРИЯТ – ОТДАВНА ИЗПЯТА ПЕСЕН – НЕ СТАВАШЕ ЗА ПРЕРЕПЕТИРАНЕ. БЕ ЖЕНА НАПЪЛНО ИЗМОРЕНА ОТ ЖИВОТ; ПЕНСИОНИРАНА ПО БОЛЕСТ. СЛЕД КАТО ХИРУРЗИТЕ ЗАВИНАГИ Й БЯХА ОТНЕЛИ ДЕТЕРОДНИТЕ ОРГАНИ. МАЙСТОРСКИ УСПЕШНО, ПО ЗАНАЯТЧИЙСКИ ГАРАНТИЙНО. ОБЕЩАВАЙКИ ОЩЕ ДЕСЕТИНА ГОДИНИ СКОТСКИ ЖИВОТ. ЩО ДА СЕ ЧИНИ – ТАКА Е НА БАЛКАНИТЕ.
БИВШАТА НЕ РЕАГИРАШЕ ИНАЧЕ, ОСВЕН ДА МУ ЗАТВАРЯ ТЕЛЕФОН. КАЗВАШЕ ЕДНО „АХА“. ПОСЛЕ СЕ ЧУВАШЕ „ТРАК“. И НАДЕЖДАТА - УМИРАШЕ. ДРЕВНА ИСТИНА НА ИСТИНИТЕ Е, ЧЕ ЛЮБОВИТЕ – ГОЛЕМИ ИЛИ МАЛКИ, НЕИЗБЕЖНИ ИЛИ ЗАДЪЛЖИТЕЛНИ - ОСТАВЯТ ВЕЧЕН ОТПЕЧАТЪК ВЪВ ВСЕКИГО ОТ НАС. ТА, НА СТАРИ ГОДИНИ – ОТ ВРЕМЕ-НАВРЕМЕ - ДА РАЗБУТВАМЕ НЯКОГАШНА ДОБРЕ ТУШИРАНА ДУШЕВНА ПРАХАН? ЛЕСНО БИ МОГЛА ДА ЛУМНЕ, ЧЕ ДА НИ РАЗПЛАЧЕ. ЗА ДА НИ ДОКАЖЕ, КАК ВСИЧКО МОЖЕ ДА Е ДО ВРЕМЕ – АМА НЕ СЪВСЕМ.
АЛА ТОЙ СИ ПОЗВОЛЯВАШЕ ДА ПОСТОЯНСТВА. ЧРЕЗ ОСОБЕНАТА МРАЧНА ГОРЧИВА СИЛА, НА СВОЯТА ПОРУТЕНА ДО ВДЪН ДУША. НАЙ-ЧЕСТО, КОГАТО ЕЛЕКТРИЧЕСКИЯТ ТОК БИВАШЕ СПИРАН. ПОРАДИ НЕПЛАТЕНИ СМЕТКИ. ПОНЯКОГА, И ТЕЛЕФОНЪТ БИВАШЕ СПИРАН. ПО СЪЩАТА ПРОЗАИЧЕСКА ПРИЧИНА. ТОГАВА, В БЕЗГЛАСНИЯТ ПОЛУМРАК НА РАЗПАДАЩИЯ СЕ СГЛОБЯЕМ АПАРТАМЕНТ, ТОЙ СИ ПРИПОМНЯШЕ НЯКОЙ ОТ ОСНОВНИТЕ ПОСТУЛАТИ НА МАРКСИЗМА: „ПРАВИ КАКВОТО ТРЯБВА – ДА СТАВА ЩО ЩЕ!?!“ И ДРУГИ. ПОСТУЛАТИ, ПРЕАРАНЖИРАНИ ОТ САМОРОДНИ ИНТЕРНЕЙШЪНЪЛ ХЪШЛАЦИ. ЩО МУ ПОЗВОЛЯВАХА ДА ИЗПИТВА И ДА КЪСА СТУДЕНТИ. ВСЪЩНОСТ, КАЗВАШЕ СИ ПОНЯКОГА В МРАКА; ПРОИЗНАСЯЙКИ ЕДИНСТВЕНАТА БОЖА МОЛИТВА КОЯТО ЗНАЕШЕ; КЪДЕ СА ВСИЧКИ ТЕЗИ СТОТИЦИ МОИ СТУДЕНТИ!?! ЗАЩО ТАКА РЯДКО ГИ СРЕЩАМ - ЗАЩО НЕ МЕ ТЪРСЯТ? И, КОИ ОТ ТЯХ – ЗА БОГА, МЯРКАМ НАЙ-ЧЕСТО ПО УЛИЦИТЕ? АМИ ЧАЛДИСАЛИТЕ, БОЖЕ ГОСПОДИ ВСЕВИШНИЙ. И ПРОСЕЩИТЕ, С ПОВЕЧЕ ОТ ЕДИН ДИПЛОМ В ДЖЕБ. АБЕ, КАКВО СТАВА С ТОЗИ СВЯТ!?! ПОНЯКОГА ТЕЛЕВИЗОРЪТ СЕ ОПИТВАШЕ, ДА ОТГОВАРЯ. ЗА ДА ПОЛУЧИ ЗАФУЧЕН ЧЕХЪЛ ПО ЕКРАН.
ЩОМ УСТАНОВИ, ЧЕ БИВШАТА НИКОГА ЗА НИЩО НА СВЕТА НЯМА ДА МУ ПРЕДОСТАВИ ТЕЛЕФОНЪТ НА СИНЪТ, ТОЙ СЕ НАСОЧИ КЪМ НЕГОВИТЕ ПРИЯТЕЛИ. УПРАВНИ МОМЧЕТА – КОЙ С МАГАЗИН, КОЙ СЪС ЗАНАЯТ. НО, И ТЕ МУ ОБЪРНАХА ГРЪБ. ЗАЯВЯВАЙКИ МУ, ЧЕ ВЕДНЪЖ ГОДИШНО СИНЪТ МУ СЕ ЗАВРЪЩА ТУК, ВЪВ СТАРА ВАРНА, В ОТПУСКА ИЛИ НЕЩО-СИ ДРУГО. КЪДЕТО ОБИТАВА ИЗОСТАВЕНАТА БАБИНА КЪЩА В ГРЪЦКАТА МАХАЛА. А ОСВЕН ТОВА ВИНАГИ СЕ ПРИДВИЖВА ЗАД КОРМИЛОТО НА ОГРОМЕН ДЖИП. НО, ОТБЕЛЯЗАХА ТЕЗИ МЛАДОЦИ ОТКРИВАЙКИ СЪЛЗИ В ЪГЪЛЧЕТАТА НА НЕГОВИТЕ ИЗБЛЕДНЯВАЩИ СТАРЕШКИ ЗЕНИЦИ, ВСИЧКО ВЕЧЕ Е СВОБОДА НА ИЗБОР – ГАРАНТИРАНА РАБОТА - ТЪЙ ДА ЗНАЙШ - БА ЧУВЕК!?! ХАЙДЕ СЕГА, ВЪРВИ СИ, НЕ ПРЕЧИ НА БИЗНЕСА, ЧЕ НАЧАЛСТВАТА НАБЛЮДАВАТ ПО ДЖИЕСЕМИ - КОЙ ИДЕ – КОЙ СИ ЗАМИНАВА ОТ ТОЗИ ПРОСПЕРИРАЩ ВТОРА УПОТРЕБА ДРЕХИ-МИКСЕД-БИГ-ШОП-ФОР- ЕВЪР.
ЕДНА ПРЕКРАСНА ЕСЕННА ВЕЧЕР, СТАРИЯТ СЕ ИНСТАЛИРА НА ЪГЪЛА, НА ИЗОСТАВЕНАТА ОБЩЕСТВЕНА БАНЯ, ПРЕД СТАРАТА БАБИНА КЪЩА - В ГРЪЦКАТА МАХАЛА. ОТ КЪДЕТО ВСЪЩНОСТ БЕ ПОТРЪГНАЛ САМИЯТ РАЗВОД. ПОДИР ЕДНА НАСМЕШКА – БЕ ЧУВСТВИТЕЛЕН ДО БОЛКА – ВЪРХУ ТЕБ И БРЕМЕННАТА ТИ СЪПРУГА. ИЗМИНАХА ЧАСОВЕ. ПРЕВАЛИ ПОЛУНОЩ, А ДЖИПЪТ И СИНЪТ - НИКАКВИ ГИ НЯМАШЕ. ПРЕСТРАШИ СЕ, ПРИСТЪПИ КЪМ СТОГОДИШНАТА КОВАНА СТОМАНЕНА ВРАТА, И ПОЗВЪНИ. ЗАД ЕДНО ПЕРДЕ СВЕТЛИНАТА БЛЕСНА. ИЗЛЕЗЕ УСМИХНАТА МЛАДА ЖЕНА-МУЛАТКА. ЗА ДА МУ ОБЯСНИ, ЧЕ МЪЖЪТ Й Е ИЗВЪН ГРАДА. НА ЕДИКОЙ-СИ СТРОЕЖ.
СТРОЕЖЪТ СТАРИЯТ ГО ЗНАЕШЕ. И, СЕ УПЪТИ НА НАТАМ. ЗАЩОТО КАРТАТА МУ ЗА ГРАДСКИЯ ТРАНСПОРТ БЕ НЕВАЛИДНА, УЖ БЕЗПЛАТНА – А ИЗЦЯЛО ПРЕДПЛАТЕНА, ЗАПЪТИ СЕ ПЕШ. ВЪРВЕШЕ СРЕЩУ ДВИЖЕНИЕТО, ПОКРАЙ ЛЕВИЯТ ТРОТОАР, ОБВИВАН ОТ АВТОМОБИЛНИ ИЗПАРЕНИЯ. РАВНОМЕРНО КРАЧЕЙКИ ПО АСФАЛТОВАТА НАСТИЛКА. БЕЗ ДА ПРЕСТАНЕ ДА СИ ПОВТАРЯ ЕДИНСТВЕНАТА МОЛИТВА КЪМ СВОЯТ ГОСПОД-БОГ. ЗНАЕШЕ Я - ОТ ПРЕДИ ДА БЪДЕ ЗАБРАНЕНА - А ПОДИР ТОВА ОТНОВО РАЗРЕШЕНА. СЯКАШ ТАЗИ СВЕЩЕННА МОЛИТВА, БЕ НЯКАКВО СИ ТАМ ПАРТИЙНО РАЗПОРЕЖДАНЕ. А КОЛИТЕ ФУЧАХА СРЕЩУ НЕГО - ОБЛИВАЙКИ ГО С КАЛ. А ТОЙ, СИ СЕ ПОДСМИВАШЕ. НА БАЛКАНИТЕ, КАЗВАШЕ СИ ТЪЖНО, ДОРИ АСФАЛТЪТ УСПЯВА ДА ИЗЛЪЧИ КАЛ.
КОГАТО СЕ НАСИТИ НА ТАЗИ НАСРЕЩНА КАЛ, ПРЕМИНА НА ОТСРЕЩНАТА СТРАНА. СЕГА КОЛИТЕ МУ ИДЕХА В ГРЪБ. И РЕШИ, И ОПИТА АВТОСТОП. БЕ ЧОВЕК НА ПРЕКЛОННИ ГОДИНИ, И САМО ТОВА НЕ БЕ ПРОБВАЛ. ВДИГНА РЪКА, И ВИДИШ ЛИ - ЕДНА КОЛА СЕ СТЪПИСА И СПРЯ. УЧУДЕН, ДО НЕМАЙ-КЪДЕ, ТОЙ СЕ ПОКЛОНИ.
(БЕЗ ДА ПОДОЗИРА!?!)
МОМЧЕТО, ГОРЕ-ДОЛУ НА ВЪЗРАСТТА НА ОТДАВНА ЗАБРАВЕНИЯТ СИН, СЕ РАЗСМЯ, ПА ПРОТЕГНА РЪКА И МУ ПОМОГНА ДА СЕ КАЧИ. ЗАЯВИ МУ, ЧЕ ЗА НЕГО Е УДОВОЛСТВИЕ ДА ВОЗИ АВТОСТОПАДЖИИ. НО, ТОЛКОВА ПРЕСТАРЕЛИ – ПАРДОН ЗА ИЗРАЗА!?! - НЕ Е ВОЗИЛ НИКОГА. ДА БЕ – НИКОГА. МЛАДИТЕ – КОЙ ЗНАЕ ЗАЩО ВОНЯТ, КАЗА ТОГАВА МОМЧЕТО КОЕТО САМО ЗА МАЛКО ЗАПРИЛИЧА НА НЕГОВИЯТ НЕСРЕТЕН СИН, НАВЯРНО ЗАЩОТО ДЪРЖАТ ОБЩЕСТВОТО ОКОНЧАТЕЛНО ДА СЕ РАЗПАДНЕ? АБЕ ДЕДЕ – ДОБАВИ МОМЧЕТО ДОКАТО ВЪРТЕШЕ ВОЛАН И ОЧИ НА ЧЕТИРИ, ЩО ЗА АФТЕРШЕЙФ ПОЛЗВАШ? А, ОТВЪРНА СТАРИЯТ, СТАРА ПУРА ДОПУШВАМ, МАКАР ДА НЕ Е ПРЕПОРЪЧИТЕЛНО. ОТ ЧЕРВЕНИТЕ ВРЕМЕНА ЕДНА КУТИЯ С ОСТАТЪЦИ ОТ ПУРИ СЪМ ОПАЗИЛ, ТА, НАПЪНЕ ЛИ МЕ МЪКА И ТОРМОЗ, СИ ГИ ДОПУШВАМ.
МОМЧЕТО ОТНОВО СЕ РАЗСМЯ. СМЕЕШЕ СЕ ЗА ЩЯЛО И НЕЩЯЛО. БРЪКНА В ЖАБКАТА. ПОДАДЕ МУ ЧЪРЧИЛКА В АЛУМИНИЕВ ПАТРОН. ТОЙ ПОБЛАГОДАРИ, ПА СИ Я ПРИБРА В ДЖЕБ. РЕЧЕ СИ, ЕХ ГДЕ ТОВА ДА БЕ СИНЪТ МИ.
(БЕЗ ДА ПОДОЗИРА!?!)
МОМЧЕТО ИЗНЕНАДВАЩО ЗАЯВИ, ЧЕ И НА НЕГО МНОГО МУ СЕ ПУШИ, НО КОЛАТА Е НА ШЕФА – ДА НЕ ОКАДЯВАТ. ПА ЗАЩО НЕ ЗАСЕДНАТ В ДЕНОНОЩЕН РЕСТОРАНТ, ЧЕ ДА СИ ГИ ИЗПАФКАТ НА КАФЕ – А!?! СТАРИЯТ СВИ РАМЕНЕ. КАЗА, ЧЕ СЧИТА ТОВА ЗА ОСОБЕНА ЧЕСТ. ОБАЧЕ ЩОМ СЕДНАХА, И МОМЧЕТО ПОРЪЧА ВЕЧЕРЯ. МНОГО СЪМ ГЛАДЕН, ИЗВИНИ СЕ ТОГАВА МОМЧЕТО ГДЕ ТОЛКОВА МНОГО ПРИЛИЧАШЕ НА НЕГОВИЯТ ЗАБЕГНАЛ СИН.
(ПРЕДСТАВЯМ СИ – КАК БИ МОГЛО ДА Е ПРИ ТЕБ.)
КАТО СТАРЕЦ С ОПИТ, ТОЙ ОСТАНА НА ТРЪНИ. ПУРА, КАФЕ, ВЕЧЕРЯ, ТРАНСПОРТ, МНОГО СЪМНИТЕЛНА РАБОТА, КАЗА СИ, МНОГО СЪМНИТЕЛНО МОМЧЕ. ОЧЕВИДНО БОГАТО. ОЧЕВИДНО ИНТЕЛИГЕНТНО. ДАНО НЕ ИЗЛЕЗЕ МРЪСЕН НОМЕР С ПОСЛЕДНАТА МИ ПОЗЕМЛЕНА СОБСТВЕНОСТ. ИМАЙКИ ПРЕД ВИД ЖАЛКАТА МАЗА, КОЯТО ПО НАСЛЕДСТВО ОБИТАВАШЕ .
(БЕЗ ДА ПОДОЗИРА!?!)
КАТО ХАПНАХА НАБЪРЗО, ПАК СЕ КАЧИХА НА СКЪПАТА КОЛА, НО ПОВЕЧЕ МЪЛЧАХА. БЕЗ ДА ПРЕСТАНАТ ДА СЕ НАБЛЮДАВАТ; КЪДЕ В ОГЛЕДАЛОТО - КЪДЕ В ОЧИ; ЕДИН-ДРУГИГО. ДАЛИ НЕ СЕ ПОЗНАВАХА ОТНЯКЪДЕ? РЕШИ, ЧЕ ТОВА ДОВЕРИЕ ИДЕ ОТ ХУБАВОТО ХАПВАНЕ. ТА, ОБЩО ВЗЕТО, ПРЕДПОЧИТАХА ДА СИ МЪЛЧАТ. И, КОГАТО ДОЙДЕ ВРЕМЕ СТАРИЯТ ДА СЛЕЗЕ, МОМЧЕТО ОТНОВО СЕ РАЗСМЯ. ПОСЛЕ ВРАТАТА СЕ ЗАТРЪШНА. ЗАВИНАГИ.
(БЕЗ ДА ПОДОЗИРА!?!)
ТИ ОСТАНА НА ШУМЛИВАТА АВТОСТРАДА, ВСРЕД ПОТОЦИТЕ КОЛИ. МОМЧЕТО ОТЛЕТЯ НА НЕГОВИЯТ ОГРОМЕН БЯЛ БРОНИРАН МЕРЦЕДЕС. НАГОРЕ, ПО БАИРА КЪМ ЕВКСИНОГРАД И ЗЛАТНИТЕ. ПОДИР СВОИТЕ И ЧУЖДИТЕ, И СВЕТОВНИТЕ ПРОБЛЕМИ. А, ТИ ОСТАНА САМ, КАКТО НИКОГА ДО ДНЕС.
(БЕЗ ДА ПОДОЗИРА!?!)
БЯХТЕ ПИЛИ ПО БИРА, И ТИ, КРАЧЕЙКИ ОБРАТНО КЪМ ГРАДА, ИСТИНСКИ СЕ РАЗМЕЧТА. И ОКОНЧАТЕЛНО РЕШИ - ТОВА БИ МОГЪЛ ДА БЪДЕ СИНЪТ ТИ. ЧЕ ПОВЕЧЕ НИЩО НЕ ТИ ТРЯБВА. ЧЕ Е ВРЕМЕ ДА НАОБИКОЛИШ КВАРТАЛНАТА КОФА ЗА СМЕТ. ДАНО ИЗПРЕВАРИШ ЗА ОТПАДЪЧНИЯ КАРТОНАЖ НА СЪСЕДНИТЕ ПЕТ БАНКИ – ДОБРЕ ЧЕ СА ТЕ!?! – МНОГО СА ПОЛЕЗНИ ЗА ИЙХАЛЕТО. КАК ЛИ Е ЖИВЯЛ НАРОДО ПОД ТУРСКО, БЕЗ БАНКИ И ШКОЛА?
КРАЧЕЙКИ ОБРАТНО, ТИ СЕ ВПЕЧАТЛИ, КАК СТАРА ВАРНА - СВЕТИ ЛИ СВЕТИ - ВСРЕД ВЕЛИКОЛЕПИЕТО НА БЕЗПОКОЙНАТА ЛЯТНА НОЩ. БЕЗ ДА ПРЕСТАНЕШ ДА ОГЛЕЖДАШ ПРОФУЧАВАЩИТЕ КОЛИ. ВГЛЕЖДАЙКИ СЕ В БЕГЛИТЕ БЯГАЩИ СИЛУЕТИ НА ТЕХНИТЕ ВОДАЧИ. ТЪРСЕЙКИ УСЕЩАНЕ, ЗА СВОЯТ ВОВЕКИ ИЗГУБЕН СИН.
(БЕЗ ДА ПОДОЗИРА!?!)
КРАЧЕЙКИ ПЕШ, СРЕЩУ БЕЗКРАЙНИЯ ПОТОК ОТ КОЛИ, ТИ С БОЛКА ПРИЕМАШЕ ТЕХНИТЕ СЪРДИТИ КЛАКСОНИ, НЕВЪЗПИТАНИТЕ РУГАТНИ НА ШОФЬОРИТЕ, ПРЪСКИТЕ КАЛ ПО ЛИЦЕТО. САМОДОКАЗВАЙКИ СИ, КАК ДОРИ АСФАЛТЪТ ВЪВ ТОЗИ ДРЕВЕН ГРАД НА ГРАДОВЕТЕ - Е ОТ КАЛ. ПИТАЙКИ СЕ – ДАЛИ НЕ СИ ВИЖДАЛ ТОВА МОМЧЕ НЯКЪДЕ В ПРАШНАТА И ДНЕС ГРЪЦКА МАХАЛА,. НЯКОГА, НЯКОГА, НЯКОГА. ДАЛЕЧ НАЗАД ПРЕЗ ГОДИНИТЕ.
(БЕЗ ДА ПОДОЗИРА!?!)
ПРИПОМНИ СИ ЛУННАТА НОЩ НА 1975., ПУСТОТО ПО ОНЕЗИ ВРЕМЕНА ТЕСНИЧКО ШОСЕ. СПРЯЛАТА МИЛИЦИОНЕРСКА КОЛА. ЗАДЪРЖАНИЯТ СТАРЕЦ ИЗЛЯЗЪЛ ПО ЧЕХЛИ ОТ НЕДАЛЕЧНОТО СЕЛО КИЧЕВО. ЗА ДА ТЪРСИ СИНОВЕТЕ СИ В ГРАДА. А МИЛИЦИОНЕРЪТ ЗОВЕШЕ ПО РАДИОСТАНЦИЯТА: „РАЗПРЕДЕЛИТЕЛНА – АБЕ ДАЙТЕ МИ РАЗПРЕДЕЛИТЕЛНА – ИМА ЛИ ТАМ МЯСТО ЗА ЕДИН ИЗОСТАВЕН СТАРЕЦ!?!" ТОВА СИ СПОМНЯШЕ СЕГА САМИЯТ ТОЙ. УНИЛО КРАЧЕЙКИ СРЕЩУ ОБЕЗУМЕЛИЯТ ПОТОК КОЛИ. НЯКОЙ ОТ КОИТО СПИРАХА. ЗА ДА ГО ПИТАТ КАКВО ИСКА, ПОДХВЪРЛЯЙКИ МУ ДЕСЕТАЧКА В ЛИЦЕТО. А ТОЙ С МЪКА И ПРЕЗ ЗЪБИ – ВСЕ ОЩЕ ИМАШЕ В УСТА НЯКОЙ-ДРУГ ЗЪБ, ОТГОВАРЯШЕ: „СИНЪТ МИ – ЕТО ВЕЧЕ ПЕТНАДЕСЕТ ГОДИНИ НИКАКЪВ ГО НЯМА, ИДВА ВЪВ ВАРНА-ГРАД, А МИ СЕ КРИЕ, А АЗ ГО СЪТВОРИХ И ОТГЛЕДАХ МОМЧЕТА – ДОРИ КАТО МАЙКА.“ НО, ПОВЕЧЕТО ОТ ШОФЬОРИТЕ СВИВАХА РАМЕНЕ. ДРУГИ БРУТАЛНО СЕ ИЗСМИВАХА - МАЙНАТА МУ!?! - ТАКЪВ Е ЖИВОТЪТ. ТРЕТИ МУ ТЕГЛЕХА ПО ЕДНА ЦИНИЧНА - СТАР Е - ЩО НЕ СИ "ОДИ НА ДРУГИЯТ СВЯТ - ХЕ-ХЕ-ХЕ!?!
ТОГАВА ТОЙ СЪЖЕЛЯВАШЕ. НЕ ТОЛКОВА, ЗА ПРОПУСНАТОТО ВРЕМЕ НА ВРЕМЕНАТА В ОТГЛЕЖДАНЕ НА ЕДИН ЗАЧЕЗНАЛ СИН, КОЛКОТО ЗА НЕИЗГРАДЕНОТО ВЗАИМНО ДОВЕРИЕ. БЕЗ ДА ПРЕСТАВАНЕ ДА ПОМАХВА С РЪКА, ДА СПИРА, ПИТА И РАЗПИТВА. НИКОЙ НЕ ЗНАЕШЕ НИЩО ЗА СИНЪТ МУ, А И ДА ЗНАЕШЕ, ЕДВА ЛИ БИ ГО СПОДЕЛИЛ. С НЯКАКЪВ СЛУЧАЕН СКИТАЩ ИЗВЕТРЯЛ УЛИЧЕН СТАРЕЦ.
(БЕЗ ДА ПОДОЗИРА!?!)
ЛЕКА-ПОЛЕКА, ОТ КОЛА – ПРЕЗ КОЛА, СТАРИЯТ СТИГНА ГАРАТА НА ГОЛЕМИЯТ ПРИМОРСКИ ГРАД. НЕДАЛЕЧ ОТ ПРОЧУТАТА РОДНА ГРЪЦКА МАХАЛА. МЯСТО ОТ ПОКОЛЕНИЯТА ОБИГРАНО. ИЗПЪЛНЕНО С ДРЕВНИ НЕПРОУЧЕНИ ПОРУТЕНИ ТУНЕЛИ. ОТПРАВНА ТОЧКА НА НЕГОВИТЕ НЯКОГАШНИ БЕЗКРАЙНИ ПЪТУВАНИЯ ПО ГРАДОВЕ И ПО СЕЛА. ЗА ДА ПОЯСНЯВА ДОКОЛКО ВСИЧКО Е НАРЕД, В ЕДНА ВЕЧНО РАЗПАДАЩА СЕ, УДИВИТЕЛНО ЖИВУЧА СТРАНА. И, КАК КАТО ПРАВИШ КАКВОТО ТРЯБВА – ВИНАГИ СЕ ПОЛУЧАВА, КАКВОТО СЪДЪТ РЕШИ.
(БЕЗ ДА ПОДОЗИРА!?!)
В ЧАКАЛНЯТА ПЪТНИЦИ ДРЕМЕХА. ОПИТА ДА ЗАВЪРЖЕ РАЗГОВОР, А НЕ УСПЯ. ГЛЕДАЙ СИ РАБОТАТА, МУ КАЗАХА – ВЪРВИ ДА СЕ ПРЕОБЛЕЧЕШ, ЦЕЛИЯТ СИ КАЛ И ВОНИШ, НА АВТОМОБИЛЕН ПАРК ВОНИШ.
НА ПЕРОНА НА НИКОЙ НЕ МУ БЕ ДО НЕГО. ДЕЖУРНИЯТ ПОЛИЦАЙ ГО ИЗГЛЕДА, СВИ РАМЕНЕ, НА МУ ОБЪРНА ГРЪБ. А МУ СЕ ГОВОРЕШЕ. ТАКА ИСКАШЕ НЯКОМУ ДА КАЖЕ, КАК НАЙ-НАЙ-НАКРАЯТ – ВСИЧКО Е ЗАГРЯЛ; КАК ОТНОВО И НАВЯРНО ЗАВИНАГИ СЕ Е СРЕЩНАЛ И РАЗМИНАЛ СЪС СВОЯТ СИ СИН. КОЙТО БЪРЗА ЗА ВАЖНО СРЕДНОЩНО СЪВЕЩАНИЕ, ВЪРХУ СЪДБИНИТЕ НА СВЕТА – ТАМ, В ЛУКСОЗНИТЕ ХОТЕЛИ И ДВОРЦИ НА НОВОБУРЖУАТА. АЛА НИКОЙ НЕ ПОИСКА ДА ГО ЧУЕ.
(БЕЗ ДА ПОДОЗИРА!?!)
СЪС СВИТО ОТ СТРАХ СЪРЦЕ, ТИХОМЪЛКОМ СЕ СВЛЕЧЕ ВЪРХУ РЕЛСИТЕ. УМОРЕНО ЗАКРАЧИ ОТ ТРАВЕРСА НА ТРАВЕРСА. НАПРЕД, ИЗВЪН СВЕТЛИНИТЕ НА ПЕРОНА – В НАПИРАЩИЯТ ПЛЪТЕН МРАК. И, ЩОМ ТРАВЕРСИТЕ ЗАВИБРИРАХА ПОРАДИ ПРИИЖДАЩИЯ ТРЕН, ЗАСТАНА МИРНО ОТДАДЕ ЧЕСТ, И РАЗКРЕЩЯ: „ПРАВИ КАКВОТО ТРЯБВА – ДА СТАВА ЩО ЩЕ!?!“
А ЛОКОМОТИВЪТ ИМАШЕ ОЧИ, НО НЯМАШЕ УШИ.
The End /11.06.2013./12:38PM /Revised 26.06.2015.
17pp
© 2015 – Bogomil Kosstov AVRAMOV-HEMYСПОМЕНИ ОТ КАМЕННАТА ЕРА
(18)
ЦАРИГРАДСКА НОЖИЦА „SOLINGEN“
от
Богомил Костов АВРАМОВ-ХЕМИ
КОГАТО МАМИНКА АННА ТЪРПАНСКА ПОЧИНА, ПОДИР НЕЯ ОСТАНАХА МАЛКО НЕЩА.
-
СБОРНИК ПРЕВОДНИ ПИЕСИ ОТ ТЕАТРОТО В ЗАЛА „СЪЕДИНЕНИЕ“ ВАРНА, (ПОД КЛЮЧ B ТРЕЗОРА НА БАНКА);
-
ДИОПРИЧНИ ОЧИЛА – ЕДИНСТВЕНИ И ВЕЧНИ. (ЗАТРИХА СЕ НАНЕЙДЕ.)
-
РЪЧНА ШЕВНА МАШИНА „SINGER”. (НА СЕСТРА-МИ - В ЗЕСТРА.)
-
СТАРИ ЦАРИГРАДСКИ НОЖИЦИ „SOLINGEN”. (КЪТАМ ГИ – КАТО ОЧИ!?!)
ОСТАНАЛОТО? АМИ ОСТАНАЛОТО МИЛИ БРАТЦИ И СЕСТРИ БОЛГАРИ, НИКАКВО ГО НЯМА. ЕДНА ПАМЕТНА ГОДИНА, (1946-48.), КВАРТАЛНИЯТ СЛАДОЛЕДЧИЯ КЬОР КОЙЧО, (ОСЛЕПЯЛ С ЕДНО ОКО ПРИ ОБСАДАТА НА ОДРИН), БЕ ОБЯВЕН ЗА ВЪРЛ КАПИТАЛИСТ И ПРОВОДНИК НА ВРАЖА ИДЕОЛОГИЯ. У ДОМА И В МАХАЛАТА ОКОЛО БАНЯ ВЕРГИЕВ, ПУКНАХМЕ ОТ СТРАХ – ОЩЕ НИ ДЪРЖИ. ЦЯЛА ЗИМА СИ СЕ ТОПЛИХМЕ С НОТАРИАЛНИ АКТОВЕ. НЯКОЙ ОТ ТЯХ НА ФРЕНСКИ, ДРУГИ НА ТУРСКИ. БЕ НАСТЪПИЛО ВРЕМЕ ЗА БРАТСТВО И РАВЕНСТВО – СЕГА И ЗАВИНАГИ, ЧРЕЗ ПРИНУДИТЕЛНО НАСАДЕН СИРОМАШЛЪК. КАКЪВТО БЕ НЯМАЛО И ПРИ СУЛТАНАТА.
ПРЕДИ ОКОЛО ДВЕ СТОЛЕТИЯ ЗЕМНО ВРЕМЕ, БАЙ ТЪРПАН СТОЙНЕШКИ, ПРИТЕЖАВАЛ АБАДЖИЙНИЦА, ТОКУ ПОД КРЕПОСТНАТА СТЕНА НА ВАРНА-ГРАД. ПРИ НЕГО КОТЛЕНЦИ ИЗПРАЩАЛИ БУДНИ МЛАДЕЖИ. НАУЧВАЛ ГИ Е ОСВЕН НА АБАДЖИЛЪК, ОСВЕН НА ЧЕТМО-ПИСМО, НО И - НА БАЯ-БАЯ КОМИТАДЖИЛЪК. ИЗУЧЕНИ И ОПАРИЧЕНИ МОМЧЕТАТА, ФУКВАЛИ ПО СВЕТА. ЕДНО ОТ ТЯХ НАПИСАЛО „РИБЕН БУКВАР“. ДРУГО, ОСНОВАЛО АКАДЕМИЯ НА НАУКИТЕ. НИКОЕ НЕ СЕ ЗАВЪРНАЛО. НИКОЕ НЕ МУ СЕ Е ОТБЛАГОДАРИЛО. ТАКИВА СА БИЛИ ВРЕМЕНАТА. ОЩЕ ПО-ТАКИВА СА ПОНАСТОЯЩЕИМ.
САРАЯТ-АБАДЖИЙНИЦА С КРЪЧМЕ И ХАН, СА СЕ НАМИРАЛИ НАД ЕДНО ОТ ТРИТЕ ДЕРЕТА, УЗАПТЯВАЩИ РЕКА ФРАНГЕНСКА-ВАРНА. НЯКОЙ ПРЕСНОСОЛИ АРХИТЕКТИ, СИ ТВЪРДЯТ, ЧЕ ТАКОВА ДЕРЕ НЯМА. НО, ОТ ВРЕМЕ-НАВРЕМЕ, ТО СЕ САМОДОКАЗВА. С КУПЕШКИ ДИПЛОМ, С ПРИРОДАТА НА ГЛАВА – КОЙ БИ ИЗЛЯЗЪЛ!?!
ВЪПРОСНОТО ДЕРЕ СЕ ИЗТОЧВА И ДО ДНЕС В МОРЕТО. ЕСЕНЕС, ПРЕД НЕГОВОТО ВТИЧАЛО КОМИТАДЖИЙСКИ ГЕМИИ, РАЗТОВАРВАЛИ ДЪРВЕНИ ВЪГЛИЩА ОТ СТРАНДЖА-БАЛКАН. ЗАЕДНО С ДОСУЩ БАЛКАНДЖИ-КОМИТИ.
КОМИТИТЕ СЕ ПРАВЕЛИ НА ВЪГЛИЩАРИ. ГЕМИЯТА СПУСКАЛА ТАКЪМИ. КОМИТИТЕ НАРАМВАЛИ ДЕНКОВЕ С ВЪГЛИЩА. И, ПО ДЕРЕТО, ПО ДЕРЕТО, СЕ ДОБИРАЛИ ДО МААЗИТЕ НА ХАДЖИ БАЙ ТЪРПАН. ИЗКАРВАЛИ ДО ПРОЛЕТТА. И, ОТНОВО ХУКВАЛИ НАОБРАТНО ПО БАЛКАНИ. ЕДИН НЕВЕРУЮЩ ОТ СЪСЕДНИТЕ СЕЛА, А МААЗИТЕ ОЩЕ ДОБРУВАТ, НАПРАВИ ДА ИЗДИРИМ И ПОТЪРСИМ. ПРОТКАТА, ПРЕЗ КОЯТО Е ИДВАЛ ДА ДОМУВА ВЕЛИКИЯТ ЛЕВСКИ, СЕ ОКАЗА, И ДНЕС СЪЩЕСТВУВА. ДЕРЕТО Е ПОЧТИ КАНАЛИЗИРАНО, ЕДВА ПРЕЗ ТРИДЕСЕТТЕ ГОДИНИ НА ДВАДЕСЕТИ ВЕК. БЕЗ ДА ПРЕСТАНЕ ДА НАПОМНЯ.
ПРЕДПРИЕМАЙКИ ПЪТУВАНЕ ДО СВЕТИЯТ ГРОБ ГОСПОДЕН, БАЙ ТЪРПАН ВАРНЕНСКИ ОТ КОТЕЛ, МИНАЛ ПРЕЗ ЦАРИГРАД. ОТ ТАМ СЕ ВЗЕМАЛ ВАПОР ЗА БОЖИГРОБСКИТЕ ЗЕМИ. В СЕНЧЕСТ ДЮГЕН НА ОСМАН-ПАЗАР, ТОЙ ОТКРИВА БЛЯСКАВИ ТЕХНОГЕННИ СЪКРОВИЩА, КОИТО НЕЗАБАВНО ЗАКУПУВА: ШЕВНА МАШИНА „:SINGER” И СТРАХОТНА НОЖИЦА „SOLINGEN”. ПЛЪПНАЛАТА ПОДИР КРИМСКАТА ВОЙНА, (1852-1854.), ЕВРОПЕЙСКА ЦИВИЛИЗАЦИЯ, БИЛА ПОГЪЛНАЛА И ЦАРИГРАД. БАЙ ТЪРПАН ПЛАТИЛ В ЗЛАТЕН ЗВОНК. (БИЛ ПОНАТРУПАЛ НАПОЛЕОНИ.) ЗАМЕНИЛ ЕЗДИТНИЯ КОН С КАМИЛА. НАТОВАРИЛ ДЕНКОВЕТЕ БАГАЖ ВЪРХУ КАМИЛАТА. ЗАЕДНО С КАМИЛАТА И ТАЙФА ПОКЛОННИЦИ, СЕ КАЧИЛ НА ВАПОРА. ТЪРГОВИЯТА С БАЛКАНДЖИ-АБИ, НАПРЕДВАЛА ПРЕЗ ЕГИПЕТ ПО СВЕТИТЕ ЗЕМИ, ТА БАГАЖЪТ МУ ЕДВА ЛИ БИЛ ОКА-ДВЕ. ДОКАТО ЙЕРУСАЛИМСТВАЛ, ДОКАТО СЕ ПРИЧЕСТЯВАЛ И ИЗПОВЯДВАЛ ГРЕХОВЕ ПО СКАТОВЕ И ПУСТИННИ МАНАСТИРИ, УСПЯЛ И РАЗПРОДАЛ, И АБИ, И КАМИЛА. ЗАВЪРНАЛ СЕ ПО ЖИВО – ПО ЗДРАВО. РАЗДАВАЙКИ БОЖИГРОБЛСКИ СЕДЕФЕНИ КРЪСТЧЕТА НАЛЯВО И НАДЯСНО.
ТОЧНО ТОГАВА ПРИДОШЛО ПОРЕДНОТО ОСВОБОЖДЕНИЕ НА БАЛКАНИТЕ. НАЙ-НАПРЕД ОТ ИМОТНО СЪСТОЯНИЕ. ЕДВА ПОДИР ТОВА ОТ АГАРЯНИНА. ВЕЛИКИТЕ СИЛИ МЪЧИТЕЛНО БАВИЛИ РАБОТАТА С ВАРНА-ГРАД. А, КОГАТО РАБОТАТА СТАНАЛА, НЯКОГА ЗНАМЕНИТИЯ АБАДЖИЯ ХАДЖИ БАЙ ТЪРПАН СТОЙНЕШКИ, ПОЛУЧИЛ НЕПОДРОЗРИМО ЕФЕКТИВЕН ФИНАНСОВ ШУТ В ГЪЗА. ОТ ЦЯЛОТО НЕГОВО МИЛО И ИНТИМНО БЛАГОПОЛУЧИЕ, ОСТАНАЛА ЕДИНСТВЕНО ЕДНА СВЕТА НОЖИЦА „SOLINGEN”. ХАРАКТЕРНА С ТОВА, ЧЕ НЕ РЪЖДЯСВА, А ОСВЕН ТОВА - НЯМА НУЖДА ДА СЕ ЗАТОЧВА. И ЕТО, ВЕЧЕ ПОВЕЧЕ ОТ ДВЕСТА ГОДИНИ ЗЕМНО ВРЕМЕ, ТАЗИ НОЖИЦА РЕЖЕ И ОТСЯВА. ДАЛИ НЕ НИ ПОГУБВА!?! The End – 26.06.2015.
(C) Bogomil Kosstov AVRAMOV-HEMY
СПОМЕНИ ОТ КАМЕННАТА ЕРА
(17)
КЛЮЧ ЗА ЛАУРЕАТИ
от
Богомил Костов АВРАМОВ-ХЕМИ
ВСЕ ПО-ЧЕСТО, СЛУШАЙКИ НАПОМПАНИ СЛОВА - ЗА ТОВА, „КОЛКО Е БИЛО ХУБАВО“ - EДНО НЕОТДАВНАШНО ВРЕМЕ, НЯМА КАК ДА НЕ СЕ СЪГЛАСЯ, СЪС ВСЕКИ ЕДИН ОТ ТЕЗИ ПОДОЗРИТЕЛНО ИНФОРМИРАНИ ЛЮДЕ. НАИСТИНА - ХУБАВО БЕ. БЯХМЕ МЛАДИ, КУПОННАТА СИСТЕМА БЕ ОТМЕНЕНА; ИМАШЕ КОРЕКОМ – БЕЗ ДРЕХИ ВТОРА УПОТРЕБА; КЮФТЕТАТА В „СЕВАСТОПОЛ“ БЯХА КОЛКОТО ОКО НА СВЕТОФАР; НАЦИЯТА БЕ МИРЯСАЛА - ПОНЕ ВРЕМЕННО; ПЕСТЕЛИВО СПИСВАНИТЕ ОКРЪЖНИ ВЕСТНИЦИ; ЗАЕДНО С ПОЛИТИЧЕСКИТЕ МИЯЗМИ; УСПЯВАХА ДА ПУБЛИКВАТ НАЧИНАЕЩИ ПИСАТЕЛИ И ПОЕТИ. ИНАЧЕ, ЖИВОТЪТ БЕ СЪЩИЯТ. ДОРИ ИМАШЕ И КОМПЮТРИ – НАЙ-ВЕЧЕ!?! - В КНИГИТЕ.
БЯХ СЕДМИ ПРОГИМНАЗИАЛЕН КЛАС. ИЗУЧАВАХ ЦИГУЛКА КАТО ЧАСТЕН УЧЕНИК В МЕСТНОТО МУЗИКАЛНО УЧИЛИЩЕ, КОГАТО ПИОНЕРСКАТА РЪКОВОДИТЕЛКА НИ ПОВЕДЕ В НЕДАЛЕЧНИЯ ЗАВОД „МЕЛАТ“. ЗА ДА СЕ ЗАПОЗНАЕМ НА МЕСТО. КАТКО-КАК СЕ ПРОИЗВЕЖДАТ „ИСТИНСКИ БЪЛГАРСКИ ЛЕНТИ ЗА РЪЧНИ НОЖОВКИ“. ИЗОБРЕТАТЕЛЯТ НА ПРИСПОСОБЛЕНИЕТО, ТАЛАНТЛИВ МАЙСТОР-АРМЕНЕЦ, БЕ ПРЕДЛОЖЕН ЗА ЛАУРЕАТ НА „ДИМИТРОВСКА НАГРАДА“. И, БЕШЕ Я ПОЛУЧИЛ. НЕ МОЖЕШЕ ДА НЕ ГО ВИДИМ. ИМАЛ НЕЩО ВАЖНО ДА НИ КАЖЕ.
СЛЕД КАТО ДЕМОНСТРИРА СВОЕТО ОСТРОУМНО ИЗОБРЕТЕНИЕ, НАПРАВИЛО ДА СЕ ПЕСТИ ВАЛУТА ОТ ВНОС ЧРЕЗ ПРОИЗВОДСТВО НА ОСОБЕНО ЧУПЛИВИ НОЖОВКИ, ТОЙ НИ ПОВЕДЕ В МАЛКА ЗАВОДСКА ЗАЛА. КЪДЕТО, РАЗГЪРНА ЦЕЛИЯТ СВОЙ ТАЛАНТ. ПРОСКЪРЦВАЙКИ С КАЛПАВ ТЕБЕШИР ПО ЧЕРНАТА ДЪСКА. ДАВАЙКИ ДА СЕ РАЗБЕРЕ, ЧЕ ИЗУЧАВАНЕТО НА РИСУВАНЕ И МУЗИКА В УЧИЛИЩАТА - Е ИЗЦЯЛО ЗАГУБЕНО ВРЕМЕ. БЪДЕЩЕТО НА НОВИЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКИ СВЯТ БИЛО - БОЛТОВЕ, ГАЙКИ, ЛЕНТИ ЗА НОЖОВКИ И ДИМИТРОВСКИ НАГРАДИ.
СЕДЯХ ОЧАРОВАН НА ПЪРВИЯ РЕД, СТИСКАЙКИ С ДВЕ РЪЦЕ ДЪРВЕНИЯ КАЛЪФ НА МОЯТА НОВА ЦИГУЛКА. ДВА ПЪТИ В СЕДМИЦАТА, СЛЕД ЧАСОВЕТЕ, ХОДЕХХ НА УРОК. НО СЕГА, ТУК, В ТАЗИ ПРИВЕТЛИВА ЗАВОДСКА ЗАЛИЧКА, ВСИЧКО БЕ РАЗКАЗАНО ТАКА СЛАДКОДУМНО, И ДОТОЛКОВА ОСТРОУМНО, ЧЕ КАТО НИЩО РИПНАХ. И ОСТАВИХ ДЪРВЕНАТА КУТИЯ С ЦИГУЛКАТА НА МАСАТА, ПРЕД СЛИСАНИЯ ЛАУРЕАТ. ВЕДНАГА РАЗБРА.
- АБЕ, ТИ СИ ВЗЕМИ УРОКА ПО ЦИГУЛКА, ТОГАВА РЕШАВАЙ . . .
И МИ НАТИКА, ОБРАТНО В РЪЦЕ, ПОЛИРАНИЯТ ДЪРВЕН КАЛЪФ, В КОЙТО ЦИГУЛКАТА ЗАГАДЪЧНО ПОТРАКВАШЕ.
ТАЗИ СРЕЩА, ЗА МНОЗИНА, СЕ ОКАЗА ФАТАЛНА. В КРАЯТ НА УЧЕБНАТА ГОДИНА, ПОВЕЧЕ ОТ ПОЛОВИНА КЛАС, СЕ ЮРНАХМЕ ДА ИЗКЛАСИМ В НОВОСЪЗДАДЕНИТЕ ТЕХНИЧЕСКИ УЧИЛИЩА. НЕ МИСЛЯ, ЧЕ СГРЕШИХМЕ. ГРЕШКАТА Е, ЧЕ ТЕЗИ ЖИЗНЕНИ ПРОСВЕТИТЕЛСКИ ИНСТИТУЦИИ - С ЛЕКА РЪКА - БЯХА ЗАКРИТИ.
КОГАТО ПРЕЗ 1958. СЕ ОКАЗАХ АБИТЮРЕНТ, ПОСЕГНАХ ДА СИ ТЪРСЯ РАБОТА. А РАБОТА, КАКТО ПОНАСТОЯЩЕМ - ТРУДНО СЕ НАМИРАШЕ. СЛЕД ПРОДЪЛЖИТЕЛНО ТЪРСЕНЕ, МЕ ПРИЕХА НА РАБОТА, В ГРАДСКИЯ ПРОМКОМБИНАТ „ТУКАЛИСИ - ТАМСТОЙ“.
НАВЯРНО СИ СПОМНЯТЕ СТАРИТЕ ТУРСКИ ЖИТАРСКИ БЕЛОГРАДСКИ СКЛАДОВЕ? НАВЯРНО СИ ПРИПОМНЯТЕ, КАК ПО ВРЕМЕ НА БТРА СТОМАНЕНИТЕ КАПАНДУРИ КЪНТЯХА? НЯМА КАК ДА НЯМАТЕ СПОМЕН, ЗА НАПОЛОВИНА ПОСТРОЕНИЯ ИЗОСТАВЕН СТОМАНЕН КОРАБ, СЕКВЕСТИРАН ОТ НАЦИОНАЛИЗАЦИОННА КОМИСИЯ, А НЕГОВИЯТ МАЙСТОР ИЗВЕДЕН В НЕИЗВЕСТНА ПОСОКА? В ТЕЗИ СКЛАДОВЕ, ОСТАВАХ ДА РАБОТЯ ВТОРА СМЯНА – ТАЛАНТЛИВ СТРУГАР-УЧЕНИК С ПЕТДЕСЕТИНА ЛЕВА ЗАПЛАТА, КОЯТО ТАКА И НЕ ПОЛУЧИХ.
НАЧАЛСТВОТО; ВСЕ ОЩЕ СЕ МЪКНЕШЕ ПО ВЕЧЕРЕН ТЕХНИКУМ; БЕ РЕШИЛО, ЧЕ ЕДИН НАЧИНАЕЩ СТРУГАР В ПОВЕЧЕ, НИКОГА НЕ Е ИЗЛИШЕН. И, МИ ГЛАСУВАШЕ ПЪЛНО ПРОЛЕТАРСКО ДОВЕРИЕ. ОСТАВЯЙКИ МЕ НАПЪЛНО САМ, В НЕМАЛКИТЕ ПРОСТРАНСТВА НА СТАРИННИТЕ СКЛАДОВЕ, ПРЕВЪРНАТИ В ЗАНАЯТЧИЙСКА РАБОТИЛНИЦА. РИСКУВАЙКИ, ПРЕДИ ОБЕД, ДА МУ РЕШАВАМ МАТЕМАТИЧЕСКИ ЗАДАЧИ? ЧЕ - ПРЕДСТОЕШЕ МУ СБЕДВАНЕ.
ЗАСТЪПВАХ НА РАБОТА – ВСЕКИ ДЕН - В 14:00. ВЪРТЯХ СТРУГА ДО 22:00. ЗАКЛЮЧВАХ ГОЛЕМИТЕ СТОМАНЕНИ ПОРТИ. МИНАВАХ КРАЙ ДОМЪТ НА НАЧАЛСТВОТО. ПУСКАХ КЛЮЧЪТ В ПОЩЕНСКАТА МУ КУТИЯ. ПОСЛЕ, ЗВЪНВАХ ТРИ ПЪТИ НА ЗВЪНЕЦА, И ПОЕМАХ КЪМ ДОМА. НА СЛЕДВАЩИЯ ДЕН В 14:00 – ПОЛУЧАВАХ ПОРЦИЯ УКОРИ И ТЕТРАДКА СЪС ЗАДАЧИ ЗА РЕШАВАНЕ. ТОЛКОЗ.
РАБОТАТА СЕ ОКАЗА ПОВЕЧЕ ОТ ПРИЯТНА, МАКАР ЗЛЕ ПЛАТЕНА. ВЪРХУ СТРУГ ОТ КРАЯТ НА ДЕВЕТНАДЕСЕТИ ВЕК, (ПЛОСКИ КАИШИ ПЛЮЩЯХА ЗАСТРАШИТЕЛНО!?!), СЛЕДВАШЕ ДА РАЗПРОБИВАМ ОТВОРИ – „ФИ-ДЕСЕТ“ - ПРЕЗ ЦЕНТЪРА НА МАЛКИ КРАСИВИ МЕСИНГОВИ СФЕРИ. НЕДОУМЯВАХ, ЗА КАКВО БИХА МОГЛИ ДА СЛУЖАТ НЯКОЛКОТО ХИЛЯДИ СФЕРИ, НАСИПАНИ В ДЪРВЕНИ ЩАЙГИ ОКОЛО СТРУГА. НО – ПРОБИВАХ ГИ.
ЧЕСТО СВРЕДЛОТО ОТЪПЯВАШЕ. ИЗГАСЯХ ЕДИНСТВЕНАТА ОСВЕТИТЕЛНА КРУШКА НАД СТРУГА. ИЗЧАКВАХ В ПЪЛНА ТЪМНИНА ДА ПОИЗСТИНЕ. ОТВИВАХ КРУШКАТА. ПРОМЪКВАХ СЕ В ПОЛУМРАК, ОТ ПОМЕЩЕНИЕ НОМЕР-ЕДНО, ПРЕЗ ПОМЕЩЕНИЕ НОМЕР-ДВЕ, В ПОМЕЩЕНИЕ НОМЕР-ТРИ. ТАМ БЕ ЕДИНСТВЕНИЯТ ШМИРГЕЛОВ АПАРАТ. ЗАВИВАХ КРУШКАТА ВЪВ ВИСЯЩАТА ПРАЗНА ФАСУНГА НАД НЕГО. РАЗЛИВАШЕ СЕ ПЕСТЕЛИВА СВЕТЛИНА. ПУСКАХ ШМИРГЕЛА. ИЗТОЧВАХ СВРЕДЛОТО. ОТВИВАХ КРУШКАТА. ИЗЧАКВАХ ДА ПОИЗСТИНЕ. ВЗЕМАХ Я ВНИМАТЕЛНО В РЪЦЕ. ПРОМЪКВАХ СЕ ОБРАТНО ПОСРЕД ПОЛУМРАК. ПИПВАХ ВИСЯЩАТА ФАСУНГА НАД СТРУГА. ЗАВИВАХ ВСЕ ОЩЕ ТОПЛАТА ЕЛЕКТРИЧЕСКА КРУШКА. НАД СТРУГА ЗАСИЯВАШЕ СВЕТЛИНА. ЗАТЯГАХ СВРЕДЛОТО В ПАТРОННИКА. ЗАТЯГАХ ПОРЕДНАТА СФЕРА В МАТРИЦАТА. И – ПРОБИВАХ. ПОСЛЕ – ОТНОВО СЪЩОТО. И ОТНОВО.
ВСИЧКО ТОВА ПРОДЪЛЖИ НЕДЪЛГО. ЕДНА ВЕЧЕР, ЗАКЛЮЧВАЙКИ СТОМАНЕНИТЕ ВРАТНИ НА ПРОМКОМБИНАТА, КЛЮЧЪТ МИ СЕ ИЗПЛЪЗНА ИЗ РЪКА. ТУПНА НА ЗЕМЯТА. И ПОТЪНА, ВСРЕД ОБИЧАЙНИЯ УЛИЧЕН ПРАХОЛЯК. В ТОЗИ КРАЙ НА ГРАДА, АСФАЛТЪТ БЕ АБСОЛЮТНО НЕИЗВЕСТЕН. ДЪЛГО – ПРЕДЪЛГО – ОПИПОМ - ТЪРСИХ КЛЮЧА ВСРЕД УЛИЧНИЯ МРАК. А, КОГАТО МИ СЕ ДОПЛАКА ОТКРИХ, ЧЕ ПОД ВРАТАТА НА НАСРЕЩНИЯ ГАРАЖ, СЕ ПРОЦЕЖДА СВЕТЛИНА. СОБСТВЕНИКЪТ НА ГАРАЖА СЕ ОТЗОВА. ИЗМЪКНА ОТНЯКЪДЕ ГАЗЕН ФЕНЕР. И, МИ ГО ВРЪЧИ. КЛЮЧЪТ СЕ НАМЕРИ ЛЕСНО. ВЪРНАХ НА СОБСТВЕНИКА ФЕНЕРА. ТОЙ ГО ВДИГНА, И ОСВЕТИ ЛИЦЕТО МИ.
- СВОБОДАТА СИНЕ, - РЕЧЕ ЗАСМЯН, - НЕ САКА ЕКЗАРХ – ИСКА КАРАДЖАТА. В ТОВА Е КЛЮЧЪТ НА ВСЯКА ЕДНА УПРАВИЯ . . .
СТИСНАХ БЕЗЦЕННИЯ КЛЮЧ В РЪКА. ЗАТЪТРИХ УМОРЕНИ НОЗЕ КЪМ ДОМЪТ НА МОЕТО НАЧАЛСТВО. ПУСНАХ КЛЮЧЪТ В ПОЩЕНСКАТА КУТИЯ. ЗАБИХ КЛЕЧКА КИБРИТ ВЪВ ЗВЪНЕЦА, ЗА ДА НЕ ПРЕСТАНЕ ДА ЗВЪНИ. ПОВЕЧЕ НЕ ОТИДОХ НА РАБОТА.
ВСИЧКО ТОВА БЕ ОТДАВНА ЗАБРАВЕНА ИСТОРИЯ, КОГАТО СЕ НАЛОЖИ ДА ИЗЛЯЗА ИЗВЪН БЕЛОГРАД. СТАРИЯТ ЗАВОД „МЕЛАТ“ БЕ ПРЕМЕСТЕН В НОВИ ЦЕХОВЕ, НА НОВА РАБОТНА ПЛОЩАДКА. ОЧАКВАШЕ СЕ, ДА БЪДЕ ПРИВАТИЗИРАН. ИСКАХ ДА УЧАСТВАМ. ПРЕД ПОРТАЛА НА ЗАВОДА, ОТ СТАР ОЧУКАН КАМЕНАРСКИ ФУРГОН, СЕ РАЗНАСЯШЕ АРОМАТ НА ПРЕПЕЧЕНИ БЕЛОГРАДСКИ КЕБАПЧЕТА. ЗАД ОТВОРЕНОТО ГИШЕ, МЕЖДУ ПЛАСТМАСОВИТЕ СЪДОВЕ С КЕТЧУП И ГОРЧИЦА, СЕ МЯРНА ЛИЦЕТО, НА КОЙ МИСЛИТЕ!?! НА НЕЗАБРАВИМИЯ ЛАУРЕАТ НА ДИМИТРОВСКА НАГРАДА ОТ МОЕТО СКАПАНО ДЕТСТВО.
- ВЗЕМИ СИ ДВЕ, НА ЦЕНАТА НА ЕДНО, - КАЗА И СТАРЕШКИ СЕ РАЗСМЯ, - А ОТ МЕН БИРАТА. КАКВО СТАНА С ТВОЯТА ЦИГУЛКА?
БЯХА МИНАЛИ ГОДИНИ, А ПОМНЕШЕ. СТАНА МИ ТЪЖНО. ДОСТА ТЪЖНО.
- В ГАРДЕРОБА, ПРАХ СЪБИРА . . .
КЕБАПЧЕТАТА СЕ ОКАЗАХА ИСТИНСКИ И НЕПОВТОРИМО ВКУСНИ. ХАПВАШЕ СИ И ТОЙ – ЛАУРЕАТЪТ НА МОЕТО ДЕТСТВО - ОТ ДРУГАТА СТРАНА НА ГИШЕТО-БАР. БЕ ОТВОРИЛ КАНИСТРА БИРА. БИЛА ОТ РОДНИЯТ МУ КРАЙ. КАРАЙ ДА ВЪРВИ.
- НЕ БИВА ДА СТОИ, - ПОСЪВЕТВА МЕ, - ЦИГУЛКАТА ДЕ, ТОВА Е ЖИВА ПАРА – ЗАЩО ДА СТОИ!?! ВСИЧКО ВЪРВИ КЪМ ЕЛЕКТРОНИКА - ПРОДАЙ МИ Я!
ПРЕМЪЛЧАХ. ЧОВЕК Е ТЛЕНЕН. ПРИВЪРЗВА СЕ КЪМ ХОРА, ПРЕДМЕТИ И ВЕЩИ. ДОРИ КЪМ ЛАУРЕАТИ. РЕШИХ, ДА НЕ ОТГОВАРЯМ. УСТАНОВИЛ, ЧЕ НЯКОЙ ПРЕКАЛЕНО ПОЛЕЗНИ СЪВЕТИ ИДВАТ БЕЗПОЛЕЗНО КЪСНО.
The End / 25.06.2015.(Revised!?!)
"}" data-reactid=".10" style="color: rgb(98, 122, 173); cursor: pointer; text-decoration: none;">Like · Comment
(C) 2000 - Bogomil Kosstov AVRAMOV-HEMY
ЗЛАТНОТО КЪЛБО НА ЛЮБОВТА
THE GOLDEN GLOBE OF THE LOVE
short story
by
Bogomil Kosstov AVRAMOV-HEMY
На ИЛИЯ
To ILIYA
ВИНАГИ, ВИНАГИ, ВИНАГИ, когато ме обхване глад, а това ми се случва повече от три пъти на ден - Мамка Му! - започвам да си мисля не за нещо друго, ами за … Любовта. (С главна буква - няма как!) Притварям очи. Представям си Огромно Златисто-Кърваво Кълбо Плътна Сенжанена Прежда, фукнало света да претъркаля, (Баба от подобна прежда плете хубави топли зимни чорапи на село, че в Белоград гладът не й изнася!), премазвайки всичко живо под себе си. Кълбо, по което личат едри възли тъпкани с хорски мъки, грехове и мръсотии. Кълбо, от което всички ние от време навреме задъхано си отхапваме малки, хубави, вкусни-вкуснички, златисто-кървави сенжанени хапчици.
Хап! . . . Хап! . . . Хап! . . .
От възел до възел.
Хап! . . . Хап! . . . Ха - а - ап! . . .
Докато внезапно загорчи.
Хрус! . . . Пфу - у - у! . . . Цъ - Цъ - Цъ . . . Не се надявах . . .
Златисто-кървави сенжанени Възелчета на Любовта, за които Папа № 01 твърди, че единствено благодарение на тях човечеството съществува и, представете си, добрува! Докато Маман Единствена И Вечна, не се уморява да отрича тази съществена истина живот-на. Очевидно, такъв е Живота. Повече горчив - отколкото сладостен. Мръсотийски повече - отколкото блестящо-чистичък. Обладан от каква ли не, представете си, Любов. Мисълта за това Безумно Златисто-Кърваво Възлесто Сенжанено Кълбо На Любовта отново ми идва на ум, колчем хвърля поглед към така щастливата Маман. Как си се радва, как динка, как кърми Новото Мое Преродено Братче. Пръкнало от Новият Мой Папа № 02. С когото Маман, колкото да й се иска, все още няма никакъв законен брак. Такива са Времената, тъжно усмихната твърди погледна ли я в очи, карай да върви -Без Брак. Ала усмивката й, зная аз - знам си аз, е нищо повече освен пореден горчив възел всред безумно заплетените нишки на Златното Кълбо На Любовта.
- Шибани Времена, бе Маман!?! - подсещам я.
- Прагматични Времена! - отсъсква тихо в отговор, дано не я чуе новият й съпруг гдето ми се пише татко, а всъщност е само един скапан собственик на агенция за запознанства. Допускам, Папа № 02 и Маман Единствена и Вечна, са се запознали именно там, в Агенция "Ведета". А не, както с Папа № 01 на плажа край вълнолома в Белоград, докато ловят риба, че да има какво да хапнат за вечеря.
ПОДИР ПОДОБНИ РЕПЛИКИ, Маман пъргаво се втурва, да къпе и повива дрисливото мое братче. Което може да е от същата утроба като мен, но съвсем не е от семето от което съм сторен аз.
- Какво значи това, бе Маман, каква е разликата? - питам за да зная.
- Глобални Времена! - ухилва се загадъчно загледана в прясноосраните пелени, които предстои да изпере отново.
Тези пелени, ежедневна орисия резултат на креватните лудории на Маман, така адски вонят, че отсега личи Новопръкналото един ден до къде ще докара нещата. Тези ежечасни аромати правят Златното Кълбо На Любовта да ми се изпари из глава. Най-много подир месец, то ще бъде заместено от изрисуваното с огромни алени цветя бяло порцеланово гърне. Отдавна надничащо из под дивана. Предвидливо свито от апартамента на Папа № 01.
- Халал да е! - чух насмешливо да казва тогава той.
- Ха! - отвърна язвително Маман. - Колко благородно!
- Ще ти потрябва, - рече Папа № 01, - бременна си, не от мен!
Установих, че една грижовна майка би могла да бъде бременна не от своят законен съпруг, прикривайки този печален факт изключително дълъг отрязък време. Точно тогава реших да си се замисля, върху проблема за Златното Кълбо На Любовта. От глобална гледна точка. Искаше ми се да вярвам, че Любовта е нещо дотам съкровено, че никога не би могла да бъде разцепена на две. Какъв ти глобализъм! Глобализмът е за индивиди, за които Златното Кълбо на Любовта отдавна е престанало да се разплита.
- Прагматични - и - и . . . - твърди механично Маман, докато динка ли динка, побързалото отново да се насере без да престане да суче едрите мамини цици, мое незаконно братче.
- Пикая на твоите прагматични времена, чувам се често да твърдя гласно в очите на Маман, (Уж не чува!), щом Баща ми,
бедният мой роден баща, московски доктор по етика, естетика и еретика твърди, че тази прагматичност е дотолкова фалшива, че пряко намирисва на Фашизъм.
- Какъв Фашизъм, бе Папа!?! - удивлявам се аз. - Нима отново е възможно - а!?!
- Пфу! - отвръща дълбокомислено Папа. - Световен Икономически Фашизъм е всичко това!
- Тази прагматичност, Мили Мой Папа, - бях отвърнал тогава, - не е ли просто една Безскрупулност Човешка?
Папа № 01 бе потвърдил с рамене.
- Всяка безскпулност човешка е Фашизъм! - отсече.
БЕ АПОЧНАЛ ДА РАЗПОЛАГА, своите повяхнали цветя за продан, в ръждиви консервени кутии от маслини "Хеленикос", насрещу входа на църквата Света Марина Белоградска И Задморска. Някога докрай свято място. Днес в плен на наркомани. Нападнали и дотам омърсили и порутили детския кът за игра, че ръждивите железарии сами си се събарят. Избивайки под себе си нищо неподозиращи невинни младенци. Място, покрай което от време на време изненадващо свистят куршуми, поразявайки бабички и богомолци. Тази съмнителна търговия на дребно с цветя, Папа върши всеки Божи Ден наричан гордо от него “Пролетарски Ден за Самоподпомагане”. Без да престане да твърди, че остава верен на своят солидарен интернационален дълг. (Какъв джюмбюш!) Папа № 01 продава тези повехнали цветя, за да може да изплаща на Маман присъдената моя месечна издръжка, и да му остане поне лев за кило хляб на ден. Което не му пречи да продължава да вярва в кош овехтели фрази. Превърнати от източни хитреци в изтъркана философия от поизтупани от прахоляк измишльотини за професианализирани наивници. Възприета и въведена от хитри политически маниаци вместо Наука на Науките. Че дноа бъде преобърнат света за пореден път наопаци. Че дано на сметът бъде гепцано златото. Окончателно и изцяло. А подир това народите да бъдат яхнати както трябва. Една от тези измишльотини, е жестоко вярна. Какво, че понастоящем Папа № 01 е възможно най-близо до народа на Белоград. Истина; дискутирана в неговата крайно авангардна за времето си, защитена при закрити врати в прекалено отговорен за покупко-продажби на дървесина институт; някъде из прогресивните столици на СИВ. свръхсекретна дисертация под надслов:
ВЪРХУ
ЦЕЛИТЕ, СРЕДСТВАТА И МЕТОДИТЕ
НА
СИСТЕМНИЯ ПРОЛЕТАРСКИ ПОДХОД
ПРИ БОРБА
С
ДРЕБНОБУРЖУАЗНИ БЕЗРЕДИЦИ
Народ, на който до неотдавна изобщо не му пукаше, какво ще яде следващия ден. Народ, който понастоящем лесно би могъл да се срещне, вместо по задължителните фашизоидни първомайски манифестации, край занемарените вонящи кофи със смет. (Все пак е радост - не ли!?!) Пред дверите на църкви от безброй партийно-подобни вероизповедания. В претъпканите морги на държавните болници за бедни. На работа, по-рядко.
ПОДИР ПАДАНЕ НА ПРОСЛОВУТАТА БЕРЛИНСКА СТЕНА, от която Папа № 02 притежава микроскопично парченце в стъклена епруветка със златен лик на Джон Фицджералд Кенеди върху тапата и на Доналд Рейгън на дъното, не остана много работа за вършене в този наш Белоград. Тук някога Госпожа Непосилна Работа властваше повече отколкото бе необходимо. (Сега никаква я няма!) Предназначена, да заглавичква хората; допълнително и, с всевъзможни събрания; че да не се захващат със социални революции. Госпожа Непосилна Работа - трескаво изконсумирана за броени десетилетия, няма как да се появи по тези брегове идущите няколко столетия. В тази връзка смея да добавя, че един батко ми довери как неговият татко, преподавател в Морското Училище в Белоград под секрет му казал, че при сегашното развитие на нещата в света, някъде към
2020. година човек, ще се отучи изобщо да мисли и говори. Този батко греши. В Белоград изпокон веков никой не му мисли.
ПО ВРЕМЕ НА МОИТЕ ВСЕ ПО-КРАТКИ КОНТАКТИ С ПАПА № 01,
(Сърце ми къса из корен!), докато ми тика букети цветя в ръце; дано се науча на труд, подход, достойнство, почтеност и принадена стойност; този научно сугестиран експартиен наивник продължава весело да дрънка. Без да се сети, доколко всички са закъсали еднакво. И старобогаташи. И новобогаташи. И вечни бедняци. И пряснообеднели.
- Не забравяй! - мърмори под нос. Тикайки ми пореден букет в ръце, бъбри ли бъбри. - Никога не се късай от На-ро-да! … Ха сега, освежи цветята с капчици вода!
- Ами Партията? - зная къде е болното му място.
(Прилежно поръсвам с вода намирисващите на мъртвец онзидешни хризантеми. Въпросително вдигам рамене, вътрешно изпълнен с безпричинна омраза към Онова, което познавам единствено като понятие.)
- Партията, - трепва гласът на Папа № 01, - това едва ли е изцяло изминат път . . .
Не зная защо, но при подобни отговори ми идва да го перна с посъхналия букет през лице, та да дойде на себе си. Но това, едва ли ще го отрезви. Какъв народ, иде ми да ревна от мъка, какви хора. Как стана така, че целият нашенски народ изведнъж се превърна в сбирщина озверели за пара закоравели мутри? Не преставам да си преповтарям тези странни за мене думи на платения видеоператор. Гдето всяка неделя заснема свадбите църковни, докато влача подир него металически триножник с мощна халогенна ламба на върха. Маман се бе разсмяла от сърце щом й доложих, че мутрите много харесват пищно да се женят а подир това лесно да погиват, обградени от безучастна въоръжена охрана. После, се разплака. Такива са жените – плачливи.
СЛЕДВАЙКИ МОЛБИТЕ, на иначе много гордия мой Папа, операторът ми бе поверил да разнасям тази тъпа осветителна лампа срещу две евро на ден, без това да е изобщо справедливо. (Справедливо е фифти-фифти!) Защото едрите мангизи мутрите по моето невръстно чело плюнчат и лепят. Докато този смачканяк незабавно ги изтръгва, за да ги прибере в бездънния си вечно празен джеб. За мен остават възпитателните подмятания на Папа. Застинал раболепно с букет в ръце пред вратата на църквата. Изпълнен със законна докторантска гордост, от великодушието на охраната допуснала го там (Ти си наш човек, Иля!). Заменил всякаква пролетарска солидарност, с модерна мутренска толерантност. В името на издръжката на своя поотраснал син.
САМО ПРЕДИ СЕДМИЦА, когато умело премятах кабела за ток из предверието на църквата Света Марина Белоградска И Задморска, (Доказвайки - печен в занаята!), за да поемем с префърцунения оператор пред младоженците навътре в църквата, че снимките да станат възможно най-панорамни, от нейде изненадващо интимно, почти нежно, тресна пистолетен изстрел.
- Пръп!
Сякаш някой скъса парче хартия.
Толкоз.
МЛАДОЖЕНЕЦЪТ, мутра стотина и кусур килограми неоползотворени мазнини, тежко пльосна в краката на отчето. Операторът захвърли камерата и хукна. Аз се хвърлих на земята. Папа № 01 застина прав, размаха ръце и се развика, че при СоциализЪма таковЪнка никога не е имало, колкото погрешен да е бил Пътят на ПрУгресЪ. (Изкара хубава реч - Мамка Му!) Бабичките залегнаха една върху друга, опетлавайки се в своите непродаваеми дантели.
- Ау - у - у . . . Въх - Мъ - ъ - ъ . . .
Мерцедесите и беемветата дадоха газ, и изчезнаха зад хоризонта.
- Хър - р - р! . . . Варда - а - а . . .
Красавиците от "Мокри Фланелки" изуха обувки, и се хвърлиха да търсят таксита.
- Тук-тук-тук, такси! . . . Стоп за Бога, бе! . . .
Попът изруга, забрави засуканата булка, па залости вратите на олтаря и залегна. За пръв път установил, че Господ-Бог Универсалний би могъл наистина да съществува.
- Господи Помилуй – й - й! . . . Алилуя и изобщо . . .
После всичко утихна. Полицията се яви да заснема, разпитва и баламосва журналистите с огромно закъснение. Дойде трупната линейка заедно с една пожарна. Докато линейката чакаше да стане огледът със свадбените снимки, пожарникарите измиха на две - на три кръвта в канала, който се оказа запушен.
Финито, едва успях да промълвя.
Финито, изрече един цивилен край мене, па се шмугна и изчезна в тълпата.
Финито – нищо по-лесно от това . . .
ПЪРВОМ СЕ ОКОПИТИХ АЗ. Скокнах на крака. Поисках си парите от оператора, а той ми изрева "Въз!" Отлепи от челото ми онези десет евра за които от уплаха бях забравил че съществуват. Тури ги в джеб, и започна да събира чарковете на своето подвижно студио за дигитални спомени. Преди да изчезне. Папа № 01 слезе от своята импровизирана трибуна - двете ръждиви консервени кутии от маслини "Хеленикос". Пъргаво се спусна, па изтръгна букета из ръцете на още топлия мъртвец (На вересия повече не давам!). Без да престане да ръси, всред всеобщата врява, своите научнообосновани заключения. При КапитализЪма винаги било така. Имало обслужвани и обслужващи. Един вършел работата - друг събирал парсата. Трети лежал в дранголника. Четвърти държал Черната Каса. При СоциализЪма такованка нямало. Всичко било съсредоточено там, където трябва.
- Да не би Животът да се състо само от свадби на мутри, бе Папа - а?!?
- Не съвсем, но почти . . . - отвърна с ледено спокойствие, па ми скръцна със зъби, че букети трябват повече на живите отколкото на мъртвите. Натика ми мутренския булченски букет в ръце, за да го продавам. Нищо по-ясно от това, допълни той, колкото повече се пуцат мутрите, толкова повече търговията с цветя потръгва.
- Това е закон! - изрева в ушите ми. - Това е социално-икономически закон . . . Фундаментално и десертабелно . . . Когато бях в Москва на Конгреса на Безумнонаивните Партайбюрократи, един другар от Апарата, докато ми връчваше орден с грамота и ижовка в калъф, ми довери следното. . .
И започна да разказва, за пореден път, всеизвестната лакърдия със Знаменития Руски Хайвер И Философа. Как Философът докато философствал изял цял параход хайвер от сьомга, предназначен за един братски многомилионен народ под колониален гнет, който не дочакал парахода, ами набил джунглата докато е време. Папа № 01 много харесва да разказва спомени, заобиколен от изкуфели бабички, цветя и дантели, всред мирис на тамян и свещи. Представяйки си, че отново е на трибуната за гости на някогашни монополитически митинги. Колко е верно, че навикът е втора природа. Особено, ако нямаш първа. Важно нещо е това.
ОСТАНЕ ЛИ ПАПА № 01 САМ, няма как да не започне да философства. Тогава науката изключително напредва. Докато търговията съвсем замира. Ето защо искам всеки ден да съм с него. Не толкова да продавам, колкото да го предпазвам от изблици да произнася пророчески речи. (Забравя, че се намира пред вратите - не вътре в храма!) Подозирал в недалечно бъдеще, как дори бабичките гдето продават ръчно плетени дантели в градинката пред Църквата Света Марина Белоградска И Задморска, като нищо ще започнат една друга да се стрелят. Състезанието да продаваш за да оцелееш ставало все по-жестоко, при формално гарантирана свобода на избор. Или можеби именно поради нея. Възразих на Папа № 01, а той се разсмя от сърце. Потвърди, че това не би могло да се случи. Бабичките никога няма да успеят дотолкова да разбогатеят, че да си купят на черно Калашник и пълнител патрони.
- Ами, ако всяка си намери Спонсор, бе Папа?
- Вече не са млади!
Аргументирано посочих, че изобщо не е трудно да се открият младеещи се бабички с избродирани бронирани жилетки. (Папа се огледа!) Синовете им са важни мутри. (Папа престана да се смее.) От сега са ги въоръжили със спрейове и бухалки. (Май си прав - изръмжа, да се махаме от тук! За сега.) Мъдро установи, че макар съвсем школски, съм дефинирал особен социал-икономически Закон за Еквивалентност На Ценностите По Мутрено Време.
ВСЯКА МАЙКА НА МУТРА СИ СЕ ПАЗИ ОТ ОСТАНАЛИТЕ МАЙКИ НА МУТРИ, С АКТИВНИ СРЕДСТВА ЗА ЗАЩИТА.
Което би могло да се представи, и чрез алгебрата на Була.
- Някоя мутра ли? - запитах.
Избухна в смях.
- Един Велик Математик!
Веднага си представих, как този Велик Математик припада от глад, докато неговия спонсор си се плацика в басейн с полуголи мацки, (Ръг – Ръга – Ръг!), а на екрана на телевизора върви любителски порнофилм, с главна героиня – съпругата на Великия Математик.
ПОДИР ТАЗИ ПРЕСТРЕЛКА, която така и не попадна на първа страница на вестниците, щото мутрата не била от първостепенно държавно значение, а от спомагателно регионално, Маман Единствена И Вечна реши, че да участвам в бизнеса на Папа № 01 е вредно, недопустимо и опасно. Това не било бизнес като бизнес, а цивилизована просия свързана с несравним персонален риск. Навремето Индира Ганди за 24 часа опразнила Индия от просяци, като Твоят Папа, що не го стори сегашната власт - а!?! Следвайки Кодекса на Верния Син, казах всичко това на Папа № 01. Сви рамене. Въздъхна. За пръв път го усетих съгласен с Маман. Добави, че по онова време същото се случило още и със Свещенните Индийски Крави, със Сто Хиляди Автомобила Индийски Фиат, и Два Камиона Сурови Диаманти в кожени чували под охрана. Престанали да ги издирват.
- Ама после . . .
- Какво после, бе Папа?
- Индия я има - Индира я няма! – отсече.
Погледнах го в очи. Бе по-трезвен от всякога. Така и не разбрах, какво точно иска да каже. Кой би разбрал възрастните. Те са по-необясними от децата.
МОЯТ ПОРЕДЕН НАЙ-НОВ ТАТКО се отнесе, към проблема, иначе. Прихна припряно в смях, та се покапа със салата и уиски. (Ау - у - у, какъв майтап!) Изгрохоти, че светът е друг, не е както едно време, че светът вече е истински свободен и всеки следва да прави онова, за което зове сърцето. (В мозъка ми отново се промуши мисълта за онова страхотно Златно Кълбо на Любовта от дебела сенжанена прежда на едри възли, развързвани-завързвани от нехранимайковци с мангизи!) Щедро отвори кутия консервиран фъстък.
(Фъш - ш – ш!)
Насипа ми в шепа.
(От мен да мине!)
Грабна глинена бутилка "Болс".
(Пий - човек да станеш!)
Побутна с крак стъкленицата с лед и, пра - а - ас, върху килима.
(Ау - у -у, какъв зарар!)
Кимна към телевизора, където вървеше филм с напълно голи мацки презрамчени с патрондаши, затъкнали колтове на пояс, (Как пък не им убива!?!), пуцат ли пуцат всеки срещнат.
- Хе, хе - е - е . . . Хубаво пуцане на голо - какъв майтап! - Телевизора лееше кръв.
Погледна към съседната стая, където Маман кърмеше ненаситния мой браток. Въздъхна.
- Ха наздравичката!
Сви рамене. Лапна кисела краставичка.
- Как наричаш наш"та работа с Маман, бе Пич?
- Златното Кълбо На Любовта . . .
- Как? Как? Как?
- Златното Кълбо На Любовта . . .
Уригна се. Заклати глава.
- Какви мацки . . . Ц – ц - ц . . .
Добродушно намигна.
В това време Маман Единствена И Вечна се появи с Новопръкналото на ръце.
- Е?
- Накърмих го - заспа!
Кимна с безразличие към Новопръкналото от което отново вонеше на ад. Направи отвратена физиономия. Пробуботи.
- Е, пусни, пусни го, ма! . . . Хъ - ъ - ъх ! Пусни детето да изкара някой лев . . . Хъ - ъ - ъх ! И това ми било Майка! Ха да лягаме, че утре път ме чака.
Намигна към мен.
- Как го рече?
- Злат - но - то Къл - бо На Лю - Бов - Та!
Сви рамене.
- Хи - хи - хи - и - и . . . Злат - но . . . Бре!
След тях вратата се затвори.
Останах сам. Не завинаги, но както винаги. Сам със самият себе си, както никой друг на този толкоз скапан и фалшив свят.
СВЕТА ИСТИНА Е, че този тип разчита да очистят Папа № 01, при някоя поредна престрелка за мома-кукувица с мраморни бедра за износ. В такъв случай, обещал на Маман пред свидетели, незабавно биха сключили законен брак. Нещо, на което тя (Без да ме пита!) толкоз много се надява. Всъщност Папа № 02 желае да ме вижда, колкото се може по-рядко. Допускам, разчита и мене да очистят в добавък, че да си динка Новопръкналият Дрислю, колкото може и както си иска. Без да престане да разплита на пода в хола своето си шантаво Златно Кълбо На Любовта с Маман Единствена И Вечна. Вършат го най-вече, докато зъзна пред входа на блока, (Без да съм официално натирен - никога!), лишен от ключ за външната врата. Още по-често, като ми набутат приспивателно в супата. Разбирам и зная. Моят Втори Пореден Татко ревнува. Не поради Маман - не! Не заради Папа № 01 - не! Ами защото съм изключително добър на компютри. Много по-добър от самият него, дипломиран (Money–Money–Money!) инженер от местния Свободен Университет "Блюдолизец Мавър". Това е то Нещото, което страшно го вбесява. Щото освен от жени, фъстъци, уиски с лед и спекула, едва ли от друго истински разбира. Щом компютъра бъде заключен, не поради необходимост а от професионална вражда, пресичам улицата и преди да отседна в някоя задимена компютърна зала отивам при Папа № 01, да изкрънкам малко мъни. Не мога да разбера дали това го радва. Но зная, че е решил да продава цветя тук, пред Църквата Света Марина Белоградска И Задморска, недалеч от моят втори дом, с наивната мисъл да си ме наглежда. При такива срещи Папа не пропуска да спомене, че ето на, по-слабите мутри
охраняват по-едрите, а по-едрите най-едрите, докато някой от тях достигне най-висш ранг и калибър, че да стане депутат в Народното Събрание наричано сега Парламент.
- За какво бе Папа, за какво?
- Как за какво! - удивлява се. - За послужване.
- Аха - а - а . . .
- Отваряй си очите, - твърди Папа, - децата на децата на тези мутри щом се изучат, ще станат такива специалисти, че няма да усетиш как до гроб ще те заробят!
- Защо да си ме заробват, бе Папа, аз съм си по рождение заробен?
Остана с отворена уста.
Под мустаците светнаха два реда похабени зъби.
- Допълнително и завинаги . . .
- И, какво ще сторят подир това?
- Ще те използват, за да доразграбят Корпо-ративната Държава.
- Какво? . . . Какво? . . . - Папа страшно си пада по купешки думи.
- Корпо - ра - тив - на - та Дър - жа - ва!
- Що е то?
- Ами държавата гдето я имаше, гдето вече никаква я няма и гдето, едва ли някога отново ще я има.
- Толкова ли бе тъпа таз’ държава, бе Папа, че да се остави на едни мутри?
- Млък! И онези бяха мутри, ама имаха съвест и срама!
Папа започва тъжно да размахва букетче цветя в ръце.
- Букетче за Вас, госпожо - о - о . . .
- Много скъпо!
- На половин цена, госпожо - о - о, Вие сте Много Мой Човек!
Жената го оглежда критично, установява кой всъщност е той. Това е нейния бивш преподавател по дисциплина, гдето никога не е била подходяща за нищо друго освен за филтриране на инакомислящи. Преценява доколко надълбоко е закъсал. Потръпва - всекиму би могло да се случи. Дамата хвърля поглед изпълнен със симпатия към мен, па се бърка и плаща. Измъква отнякъде сплескана таблетка шоколад. Тиква ми я в ръце.
Със стотинките в шепи, изключително радостен, Папа № 01 тръгва да се хвали пред бабичките-конкурентки:
- На - ро - да! . . . . Ах! . . . На - ро - да - а - а . .
- Въх! Прудал идин букят мъ! - казва първата бабушкера на втората.
- К"о ши муй - учен чиляк, ба! - казва втората на третата.
- Къту"й толкуз Муногу Ученъ, ко ся ибавъ тъдявъ, мъ!?! - казва третата на четвъртата.
- Ни гу зна"йш дъли ни’й из пулици"йта мъ! - подхвърля четвъртата на първата, - При Тату пуне зна"йхми кой от къдя"й. Сига при Бату май сички съ ут там! - отваря пластмасова торба, изважда сирене, хляб и чесън, па си хапва с апетит, докато стомахът ми се бъхти в глад. И се хили моят мил единствен Папа, и се радва, натиквайки ми в ръце пореден букет цветя втора употреба, събрани предната нощ от Старите Гробища в името на екологията и просперитета на Белоград. Такъв е моят баща - смел до дупка еколог! Не му пука ни’ от мутри, ни’ от данъчни ревизори, ни’ от гробищни призраци. Както не му пука и, от Бащи Втора Употреба.
ВГОРИЯТ МИ ТАТКО, (Много харесва да му думам Папа, докато ми налива "Болс" със Севън-Ап!), едва ли е дотам престъпна мутра, както би могъл да си помисли всеки. Но, харесва да се перчи. Бие се в гърди (Кънтят!), че е дисидент. (Как не!) За да наедрее в обем и по характер, взема безумно скъпи хапчета със шепи. Разделяйки ги с Маман братски. Папа № 02 е някогашен наркоман, лекуван за държавна сметка, по време наричано Татово. С Маман са дочакали Новото Време, за да отхитруват Папа № 01, да го осъдят за издръжка, че да крънкат манги за наркотици. По едно време изчислих. Всяко хапче което приемат, струва горе-долу колкото два хляба "Лагард" и едно печено пиле от "Чаталджа". Без да искам надуших, че във връзка с финансовото обезпечаване на Новопръкналото, Маман има писмена договореност с моят баща втора употреба. (С истинският мой баща това би било немислимо!) Ето нещо при жените, което никога не бих могъл да разбера. Да си имат мъж и дете първа употреба, да ги зарежат и подменят с мъж и дете втора употреба. По пътя към пазарна икономика, твърди Папа № 01, съществуват толкова много уханни блата, (Тъжен, а се подсмива!), че дори почтен човек не може да не се оплеска. Да не говорим за жените, въздъхна тогава той, които са оплескали нещата далеч преди да се появи на хоризонта тази Фашизирана Демокрация. (Папа много харесва гръмките думи, но така е с куфеещите бивши!)
НЕОБХОДИМО Е ДА ПРИЗНАЯ. еобходимо е да призная. Всяко неудобство има и ред положителни страни. Пренебрегнеш ли сантиментите на съвестта. Когато Маман бе жена първа употреба, вратата на хладилника никога не бе заключена. По простата причина, че бе непоносимо празен. Щом се превърна в жена втора употреба, хладилникът в новото й местопребиваване стои здраво заключен. Не защото е тъпкан с лакомства. Заради Лекарството. За питиетата съществува отделно барче, където достъпа е без проблем. Моят баща втора употреба няма нищо против, от време на време, да ударяме заедно по чашка алкохол. За да ни светнело пред тчи. (Всичко е от недостатъчно пиене, Пич!) За да сме се сприятелили още повече. За да установи, какво бих издрънкал по адрес на Папа № 01, с когото не преставам да си се гордея. Този човек дори не подозира, че ртден син втора употреба не съществува. Веднъж пийнах повечко, та се осмелих да му забия между очите следното.
- Мръсни Мутри Втора Употреба - а - а . . . - ревнах, преди да се намеря под масата смачкан, заритан, окървавен, щастлив както никога до тогава.
И Маман, както бе с набрашнени рибени ръце.
- Пляс! . . . Пляс! . . . Пляс! . . . - бясна върху ми.
Хубаво размаза брашно и кръв по муцуната ми. Преди сама да се разреве като животно.
- Въх, убихме детето! . . . Ау – у – у . . .
Подобна възпитателна добавка при моят баща първа употреба, Маман Единствена И Вечна не би си позволила никога. Няма как. Привикнах да се подчинявам.
Да пия за компания.
Да се правя весел, докато ми е тъжно.
Да си трая, избухнат ли в скандал. Закъсат ли с Лекарството, да нося на бой.
ЛЮБОПИТСТВОТО МИ КЪМ ЛЕКАРСТВОТО, от което Маман и Папа № 02 вземат щом времето се развали, остана, закрепи се и усили. Реших да открия що за Лекарство е, че да го изпробвам. Подир това да го обсъдя с Папа № 01. Ако не е зает да произнася речи докато продава повяхнали цветя в ръждиви консервени кутии от маслини "Хеленикос", пред входа на катедралната църква Света Марина Белоградска И Задморска. Знаех, ключът от хладилника задължително виси върху белоснежния врат на Маман. Една вечер, когато Моят Баща Второ Издание отсъстваше, а Маман уморена от пране на ръка бе заспала заедно с бебето на дивана, внимателно прерязах връвта. Взех ключа само временно. Без да искам докоснах Маман, а после си я помилвах, за което тя ме възнагради с едно просънено "Добре де! Добре!" (Ухаеше на скъп парфюм. Не на онзи евтин "Ейвън", който Папа № 01 се убиваше да й купува!) Преминах на пръсти в бокса. Тикнах ключа в блестящия от никел Шарп. Хладилникът се отвори, чак изпя песен. Открих Лекарството. Огромен тъмнокафяв флакон върху черна пластмасова кутия. Отдолу неразпечатана пита балкански кашкавал. За кутията не подозирах. Извадих Лекарството и пластмасовата кутия. Изсипах оранжевите дражета върху масата. Бяха седемдесет и седем. За целите на моя експеримент турих седем от тях в джеб. Отворих черната пластмасова кутия. Върху алено кадифе проблясна тъмната хлад на посребрен пистолет. Взех оръжието в ръце. Отидох в хола. Поиграх си срещу огледалото. Не бях толкова прост, че да опъна спусък. По-важна бе Тайната. Върнах се в бокса. Прибрах всичко обратно в хладилника. Постарах се да бъде, както го намерих. Позатоплих ключа в длани. Пристъпвайки на пръсти, поставих ключа върху едрата гръд на Маман. Отново я помилвах по главата. Целунах я по чело. Тя отвори очи, но потърси с очи не мене а Новопръкналото. То спеше захапало пръст в уста.
- Ах, ти ли си . . .
- Аз . . .
- Вечеря ли?
- Доволно . . .
- Върви си легни!
- Ще му ударя една!
- Не - дей . . .
И мъртвешки заспа.
Отправих се към моята стая. Зарових глава във възглавката. Заплаках от безсилие, от самота, от мъка. Припомних си, как Маман каза някога на Папа № 01.
- Децата искат своето . . . - Все по-често преминаваше от хленч в подозрително бурни крясъци.
- Така ли? - бе се изненадал Папа, преди да вдигне очи от своето дебело като тухла списание. - Нима? Пари в брой да не искат?
- Точно така!
- Е, бравависимо, - бе казал поглеждайки я безстрастно зад очилата, - ставаш все по-прагматичен демократ . . .
Сега, в тази чужда къща, легнал в легло някога принадлежало на децата от първия брак на Папа № 02 се запитах, от какво всъщност се нуждая?
Да имам второ незаконно братче без да ме е питал някой? (Ами!)
Да имам манджа колкото си искам, но под ключ? (Изобщо не!)
Да праскам вносно уиски с Папа № 02? (Що да се хабя!)
Маман да взема лекарства, каквито при Папа № 01 не поглеждаше? (И, аз ли да започна!)
Папа № 02 да притежава посребрен револвер заключен в хладилник,? (Кого пази всъщност?)
Папа № 01 да произнася речи пред църковните просяци?
(За какво, след като е безсмислено и вредно!)
Всъщност, от какво се нуждая аз? От какво се нуждаят хилядите тийнейджъри като мене?
Защо само една майка? Защо не само един баща?
Реших, че е най-добре да започна с експеримент. Отидох в банята. Нагълтах част от хапчетата. Те ме емнаха веднага. Довлякох се в леглото. Заспивайки продължих да мисля за Маман упреквайки Папа № 01, че се е ориентирал към продажба на цветя втора употреба, вместо към продажба на оръжия. Реших още на следващия ден да изясня и обърна лодката нагоре по течението, като го нарека в очите: "Мръсен Бедняк", "Безпочвен Бърборко", "Нетрезв Мечтател", "Червен Боклук", "Некадърник" и всичко, каквото мога да си припомня от съкровените излияния на Маман.
НЯКЪДЕ ПОДИР ПОЛУНОЩ СЕ РАЗБУДИХ. Татко Втора Употреба си се завръщаше. Опитах се да стана. Краката не ме държаха. В гърлото ми виеше суха смърт. Повърнах. Повлякох се по пода. Отворих вратата. Надникнах. Видях, как Господин Папа № 02 се клатушка около хладилника, за да хапне преди да си допие. През всичкото време ругаеше Маман, Дрисливото Бебе, Папа № 01, и Самият Мен.
Маман - не шетала както трябва. Папа - научно му пробутал съкровен боклук.
Мене – страшен двойкаджия - мързел и половина. Новопръкналото - врещи до небето дори да е сито.
Светът - полудял за комар, наркотици, оръжие и разврат. Политиката - курва гдето няма насита за рушвети.
Нацията - оциганила се, и търпи Европа да я цица.
Управниците . . .
Кого ли не. Как ли не. Какво ли не. По-цветисто не би могло да бъде. Не ми се искаше отново да бъда принуден да седна на една маса с този отвратителен - за мене - тип. Помолих се на Господ-Бог дано заспя. Открих в тъмното чашата с вода. Нагънах останалите хапчета. Заспах за кратко. Когато се разбудих се оказа, че вече притежавам не само крака, но и огромни собствени лилави крила. Готов бях да хвръкна по света.
(Клап - Клап - Клап!)
Светът ми изглеждаше и лъскав, и лилаво-розово-пембян. (Като общинския кенеф през две преки!) Разстоянията ми изглеждаха и огромни, и нищожни.
(Клап? - Клап! - Клап!)
Блъсках се в тъмното. Пълзях насам-натам покрай стените. Не подозирах, че това е от лекарството на Маман. Мислех си, че е поради крясъците от съседната спалня. Нахлух там, а Вторият незабавно ме зарита. Хванах се за слабините, преди да полетя на пода. Ключът от хладилника, блесна при краката на Маман. Раздърпана и без очила, тя се бранеше с Новопръкналото в ръце.
- Ник, недей!
Два юмрука през зъби.
- Вашта вяра циганска!
Ритник в муцуната.
- Не - е - е . . .
Започна да се съблича.
- Крематориум за вас . . .
Главата на Новопръкналото тресна о пода. Маман Единствена И Вечна се хвърли подир него. Разперих карминени криле. Литнах окървавен всред опияняващата светлина на този непоносимо розов свят с усещане, че виждам през предмети, през стени и хора. Изритан от тежките рокерски ботуши на Папа № 02. Здраво стиснал в ръце Онзи Ключ, предназначен за Бъдното.
КАЦНАХ ПРЕД БОКСА. Отключих хладилника. Стъклото с лекарството на Маман се разби върху фаянсовите плочки. Дражетата се превърнаха в магнит. Измъкнах пласт-масовата кутия. Пистолетът втренчи в мен черно безстрастно око. Грабнах го. Снех предпазителя, както във оня филм с голи мацки край басейн. Запълзях по пода. Криво-ляво се изправих на крака. Тръгнах из апартамента, пуцайки наляво и надясно.
- Мръсномани - и - и! . . .
(Дан! . . . Дан! . . . Дан! . . .)
Приглушеният трясък на оръжието бе опияняващ.
- Свобо - о - ден Бра - а - ак! . . .
(Прас! . . . Прас! . . .Прас! . . .)
Приглушеният трясък на оръжието напомняше.
- Мутри Втора Употреба - а - а! . . .
(Дум! . . . Дум! . . . Дум! . . .)
После, съм припаднал.
УСЕТИХ СЕ В БОЛНИЦАТА, а до мене Папа № 01 с неговите консервени кутии с гробищните хризантеми при крака, а до него униформен полицай с радиостанция. Полицаят ме погледна, па сви рамене. Седна на един стол и заспа. Папа № 01 ме наблюдаваше с поглед изпълнен с безкрайна мъка и досада.
- В такива случаи Първите Бащи - защо са? - рече, па се задави в сълзи.
- Ами, да продават цветя на Второкласни Мутри, - отвърнах.
Полицаят трепна и се разбуди. Хвана се за пистолета.
- Къде? . . . Къде? . . . Къде? . .
После отново седна, и ОТНОВО задряма. На стола до леглото Папа № 01 не преставаше да хлипа. Напуши ме смях. Ето повод за поучителна реч. Що пропуска да го стори? Усетих, как под завивката продължавах интуитивно да натискам спусъка на отнетото ми оръжие, с което миналата нощ бях тръгнал в поход срещу Непоносимото. The End
Unlike · Comment
(С) 2015 – Bogomil Kosstov AVRAMOV-HEMY
СПОМЕНИ ОТ КАМЕННАТА ЕРА
(15)
КОРПУС НА МИРА
ОТ
БОГОМИЛ КОСТОВ АВРАМОВ – ХЕМИ
В НАЧАЛОТО НА ДЕВЕТДЕСЕТТЕ ГОДИНИ НА МИНАЛИЯ ВЕК, ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ НА ОБЩИНСКИЯ СЪВЕТ НА ЕДИН МАЛЪК КРАЙБРЕЖЕН ГРАД, ИМАШЕ ГОЛЯМ КАХЪР. ПРИ СОНДАЖНИ ПРОУЧВАНИЯ В СРЕДАТА НА ПЕТДЕСЕТТЕ ГОДИНИ НА СЪЩИЯТ ТОЗИ ТРЕВОЖЕН ВЕК, ВМЕСТО НЕФТ БЕ БЛИКНАЛА ТРАПЕЗНА ПИТЕЙНА ВОДА, С ИЗКЛЮЧИТЕЛНО КАЧЕСТВО. ВОДАТА БЕ ЛЕКОВИТА - БЕЗ ДА СЪДЪРЖА МИНЕРАЛИ. НЕ БЕ ГОРЕЩА – НИТО ДОРИ ТОПЛА. ЗИМЕ И ЛЕТЕ ДЪРЖЕШЕ ТРИДЕСЕТ И ДВА ГРАДУСА ПО ЦЕЛЗИЙ. В НЕЯ КАВАРНЕНСКИ БОБ СЕ СВАРЯВАШЕ ЗА МИНУТИ.
В ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА ПОЛОВИН ВЕК, ТАЗИ ВОДА СПОКОЙНО ИЗТИЧАШЕ В МОРЕТО. А – ДА СПРЕ – АМА НЕ СПИРА; А – ДА ЗАГЛЪХНЕ – АМА ДЕБИТЪТ СЕ УВЕЛИЧАВА; АКО Я ЗАТАПЯТ – В КЪЩИТЕ ИЗБИВА. БЕЗЦЕННО НАСЛЕДСТВО, С КОЕТО НИКОЙ НЕ ИСКАШЕ ДА СИ ИМА РАБОТА. ВСЯКАКВИТЕ МОЛБИ И ЖАЛБИ, ДО ОТГОВОРНИТЕ ОРГАНИ НА ТОТАЛИТАРНАТА ВЛАСТ, БЯХА ОСТАНАЛИ БЕЗ ОТЗВУК. КМЕТЪТ БЕ ХОДИЛ ЛИ ХОДИЛ ПО ВЪРХОВНИТЕ ИНСТАНЦИИ. ДОКАТО СИ ПИЯТ КАФЕНЦЕ, БЮРОКРАТИТЕ МУ ДАВАХА ДА РАЗБЕРЕ, ЧЕ ВРЕМЕТО МУ НА КМЕТУВАНЕ ИЗТИЧА. НЯКАКЪВ ФРЕНСКИ ПРЕЗИДЕНТ БЕ ЧЕЛ ЛЕКЦИЯ В СТОЛИЦАТА – КАТО-КАК СЕ РУШВАТ БЕРЛИНСКИ СТЕНИ. КМЕТЪТ БЕ ПРИСЪСТВАЛ. БЕ РАЗБРАЛ, ИДАТ ЛИ ИДАТ – ИСТИНСКИ НОВИ ВРЕМЕНА. ПРЕЗ КОИТО ЗАПАДА, ПО ПРИМЕРА НА БРАТСКИЯТ СССР, КАТО НИЩО ЩЕ НИ НАТЪПЧЕ С АВАНГАРДНИ ТЕХНОЛОГИИ, КОИТО ДОРИ НЯМА ДА СЕ СЕТИМ ДА ПЛАТИМ. ТОГАВА, И НЕГОВОТО ГРАДЧЕ ЩЕ ВИДИ - ЩО Е ЦИВИЛИЗАЦИОНЕН ХАИР, ПО ПЪТЯТ КЪМ ЕВРОПА. КМЕТЪТ ДОСТА БЕ ХОДИЛ ПО СВЕТА, ТА РУЧАШЕ „ЖИТАН“, КАТО ЛОКОМОШО. И ОЧАКВАШЕ СВОЕТО СИ ВРЕМЕ. ПРЕФАСОНИРАН ОТ КМЕТ, В ПРЕДСЕДАТЕЛ НА ОБЩИНСКИ СЪВЕТ.
В НАЧАЛОТО НА ДЕВЕТДЕСЕТТЯХ ГОДИНИ, АМЕРИКАНСКИЯТ „КОРПУС НА МИРА“, ВЕЧЕ БЕ ПУСНАЛ ПЛОДОТВОРНИ КОРЕНИ ВЪВ ВАРНА-ГРАД. САМООТВЕРЖЕНИ МЛАДИ БИЗНЕСМЕНИ УЧЕХА И ПРОУЧВАХА, КАТО КАК СЕ ОЦЕЛЯВА В БЕЗНАДЕЖДЕН ПРЕХОД. БЯХА СВЕСТНИ МОМЧЕТА И МОМИЧЕТА. НЕ ПИЕХА И НЕ ПУШЕХА. ДОРИ ДЪВКА НЕ ДЪВЧЕХА. СПРЕТНАТИ, КАТО ЗА УОЛСТРИЙТ, ТЕ ВСЯКА ЗАРАН ОКОЛО ДЕВЕТ БИВАХА В СВОЯТ СИ ИНТЕГРАЦИОНЕН КЛУБ. ОТ ТЯХ НАУЧИХ, КАК ВСИЧКО СЕ КУПУВА И ПРОДАВА. (АКО ГО МОЖЕШ.) ОСВЕН СВОБОДНОТО ВРЕМЕ. (АКО ГО ИМАШ.) А ТАКОВА ВРЕМЕ, ТЕ СЯКАШ ИМАХА В ИЗЛИШЪК. МЕЖДУ МНОГОТО ВЪПРОСИ БЕЗ ОТГОВОРИ, НАЙ-ХАРЕСВАХА СЛЕДНИЯТ.
- ЧУСТВАТЕ ЛИ – УСЕЩАТЕ ЛИ!?!
НИЕ, ЛАИЦИТЕ НА ВЪЗРАСТ, НЕ РАЗБИРАХМЕ ЗА ЩО ИДЕ РЕЧ.
- АМИ . . . КАКВО ДА УСЕЩАМЕ . . .
- ДЪНОТО, ДЪНОТО – О - О!
ЕДВА СЕГА, ПОДИР ЧЕТВЪРТ ВЕК ПРОПИЛЯНО ВРЕМЕ, РАЗБИРАМ КАКВО НЮЙОРКЧАНИТЕ СА ИСКАЛИ ДА КАЖАТ. НАВИКНАЛИ НА ОСОБЕНИТЕ ОТНОШЕНИЯ В СИСТЕМАТА НА СИВ, КЪДЕТО САМО НА ПРЪВ ПОГЛЕД РАБОТИТЕ НЕ ВЪРВЯХА, БЕ ТРУДНО ДА РАЗБЕРЕМ ТЕЗИ КОМФОРТНО ЗАТВОРЕНИ В СЕБЕ СИ ХОРА. А, ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ НА ОБЩИНСКИЯТ СЪВЕТ, БИВШ БЕЗПАРТИЕН, ВСЕ ПАК УСПЯ ДА МЕ ПРИДУМА. ДА МУ ЗАВЕДА ПРЕДСТАВИТЕЛ НА „КОРПУСА НА МИРА“ - НА ДУПКАТА. ОТ КОЯТО ВОДА ХВЪРКАШЕ Т НЕБО ПОВЕЧЕ ОТ ПОЛОВИН ВЕК. ПРИМОЛИХ ЩАТНИЯ ПРЕВОДАЧ, ДА КАНДАРДИСА ОНЗИ НА КОГОТО КАЗВАХА „БОС“, ЩОТО, ДА ПОСЕТИ ОБИДНО ЗАРЯЗАНИЯТ ОТ ТОТАЛИТАРИЗМАТА, БЕЗЦЕНЕН ПОДЗЕМЕН ИЗВОР.
ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ НА ОБЩИНСКИЯ СЪВЕТ, ИЗПРАТИ СЛУЖЕБНАТА ЛЕКА КОЛА. МЕТНАХМЕ СЕ В НЕЯ С АМЕРИКАНСКИЯТ ЕКСПЕРТ И ПРЕВОДАЧА. И, ОТПРАШИХМЕ КЪМ ДОБРУДЖАНСКАТА ПУСТА. БЕ ХУБАВО, ДЯВОЛ ВЗЕЛ ГО, БЕ ЛУДЕШКИ УПРАВНО. ЧИСТО НОВА ВТОРА РЪКА „ТОЙОТА“, ШОФЬОР КОЙТО РУГАЕ НА РУМЪНСКИ, ПРЕВОДАЧ ЕДВА-ЕДВА ШПРЕХЕЩ АНГЛИЙСКИ, ПЕЧЕН АМЕРИКАНЕЦ-ПЕРФЕКЦИОНИСТ, И МОЯ МИЛОСТ В РОЛЯТА НА ВЕЧЕН ПОТЪРПЕВШ.
КОЛАТА ИЗЛЕЗЕ ИЗВЪН ГРАДА. ИЗГЪЛТА ШОСЕТО ДО БАЛЧИК, И ЗАПОЧНА ДА СЕ СПУСКА ПО БАИРИЩАТА, НА ТОЗИ ТАКА ЧАРОВЕН КУРОРТЕН ЦЕНТЪР. ЗА ДА УБЕДИМ НОВИЯТ ГОЛЯМ БРАТ В ГОСТОПРИЕМНОСТТА НА БЪЛГАРАНОВЦИТЕ, ШОФЬОРЪТ УДАРИ КАМШИК ПО ПЪТЯ КЪМ СЕЛО. ТАМ ИМАЛ ЕДНА ТЕЛНА КРАВА. ЩЯЛ ДА ХВЪРЛИ ЕДНО ОКО ДАЛИ НЕ Е СВЪРШИЛА РАБОТАТА ДОКАТО ГО НЯМА. ПРОФУЧАВАЙКИ ПОКРАЙ СТАРАТА БАЛЧИШКА ПРИСТАНИЩНА МЕЛНИЦА, КОРПУСНИКЪТ НА МИРА СЕ ПОЗАГЛЕДА-ПОЗАГЛЕДА, ПА ЗАПОЧНА УМНО ДА РАЗПИТВА. МНОГО ПРИЛИЧАЛА НА МЕЛНИЦАТА НА ПРАДЯДО МУ В ЩАТА НЕБРАСКА.
- СЕГА Е СКЛАД, - ЗАОБЯСНЯВАХ, - БИЛО Е МЕЛНИЦА.
- ЗА КАКВО? - НЕВИННО ЗАПИТА КОРПУСНИКЪТ НА МИРА.
- НАЙ-ВЕЧЕ ЗА ЗЪРНО . . .
- А – ХА – А – А . . . - ПРОТОЧИ КОРПУСНИКЪТ И ЗАМЛЪКНА. - А, ПРОСТЕТЕ, ЧИЯ СОБСТВЕНОСТ Е? РЕСТИТУИРАНА ЛИ Е ОКОНЧАТЕЛНО?
- НАВЯРНО, - ОТВЪРНАХ, - ЛЕГЕНДАТА ГЛАСИ, ЧЕ Е ПОСТРОЕНА ОТ ПЕНСИОНИРАН В ЩАТИТЕ БЪЛГАРИН ГУРБЕТЧИЯ-ПЕЧАЛБАР.
- А – ХА – А – А . . . - ОТНОВО ПРОТОЧИ КОРПУСНИКЪТ НА МИРА. - А, КАКВА Е НЕГОВАТА ЛИЧНОСТНА СЪДБА?
- ИСТИНСКАТА ИЛИ ОБЩОПРИЕТАТА!?!
- ИСТИНСКАТА, - ОТВЪРНА КОРПУСНИКЪТ НА МИРА. - ИСТИНАТА Е СЪЩЕСТВЕНА, КАКТО КАЗВА ЕДИН НАШ ПИСАТЕЛ . . .
КОЛАТА ПЕРДАШЕШЕ ПО БАИРА КЪМ ТОПОЛА. ОЧАКВАХ ВСЕКИ МОМЕНТ ДА АКОСТИРАМЕ В ДВОРА НА НАШИЯТ ШОФЬОР. И, ЗАБЪРЗАХ С ОТГОВОР.
- ЩОМ Е ЗА ИСТИНА, ЩЕ ВИ КАЖА САМАТА ИСТИНА СЪР, - ПО ВРЕМЕ НА ПОСЛЕДНАТА ТУКАШНА РЕВОЛЮЦИЯ; НЕ МИЖАВА КАТО НАСТОЯЩАТА; СОБСТВЕНИКЪТ НА МЕЛНИЦАТА Е ПРИБРАН НА ТОПЛО.
- СИРЕЧ АРЕСТУВАН!?!
- ПОЧТИ . . .
- КЪДЕ!?!
- В МАЗЕТО, НА ЕДНА СЕКВЕСТИРАНА ВИЛА НА ПОДОБЕН СОБСТВЕНИК ВЪВ ВАРНА, ТОКУ НАД МОРЕТО.
- И, СЛЕД ТОВА, КАТО АМЕРИКАНСКИ ГРАЖДАНИН ОСВОБОДЕН – НАЛИ? - ВЪЗРАДВА СЕ ЕКСПЕРТЪТ.
- НИЩО ПОДОБНО . . .
МОМЧЕТО БЕ С ВИСОКО ДИОПТРИЧНИ ТЪМНИ ОЧИЛА, НО И ТАКА СЕ ВИДЕШЕ НАСМЕШКА В ТЧИ.
- А КАКВО!?!
- КАК КАКВО – ПРЕЧУКАН?
ПРЕВОДАЧЪТ ОСТАНА С ОТВОРЕНА УСТА, ЗАБРАВИЛ ПРИЧАСТИЯ И ПРЕДЛОЗИ. А, КОГАТО СЕ ОСМЕЛИ И ПРЕВЕДЕ, КОРПУСНИКЪТ НА МИРА ПОИСКА КОЛАТА НЕЗАБАВНО ДА СПРЕ. ШОФЬОРЪТ ВДИГНА РАМЕНЕ, ИЗРУГА НА РУМЪНСКИ, ПА ЧУКНА СПИРАЧКИ. СПРЯХМЕ. ЕКСПЕРТЪТ СЕ ЗАВТЕЧЕ ЗАД ЕДНИ ХРАСТАЛАЦИ. КЪДЕТО ИЗЧЕЗНА ОТ ВЗОР. ДЪЛГО-ПРЕДЪЛГО СЕ БАВИ. ПОСЛЕ СЕ ЗАВЪРНА. ЗАБРАВИХМЕ ЗА КРАВАТА НА ШОФЬОРА, А ТОЙ ОТНОВО ЗАЯВИ, ЧЕ КРАВАТА Е ТЕЛНА, НЯМА ЗАЩО ДА ХОДИМ ТАМ, СТАРИТЕ РОДИТЕЛИ ВЕЧЕ СА Я ОБСЛУЖИЛИ, ЧЕ И ОПАЗИЛИ, САМО ТЕЛЕНЦЕТО ДА Е ЖИВО-ЗДРАВО.
СТИГНАХМЕ СЪВСЕМ НАВРЕМЕ. ОКОЛО ВИСОКО БЛИКАЩИЯТ МИНЕРАЛЕН ИЗВОР, СЕ БЕ СЪБРАЛ ЦЕЛИЯТ ОБЩИНСКИ СЪВЕТ, НАЧЕЛО С КМЕТА И ПРЕДСТАВИТЕЛИ НА ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, КОИТО ИМАХА ИЗВОРА ЗА ПОДОБЕКТ. ПОМЪКНАХМЕ СЕ С ПРЕВОДАЧА ПРЕЗ ТЪЛПАТА, А МЕЖДУ НАС АМЕРИКАНСКИЯ КОРПУСНИК НА МИРА. БЯХ ПОСЕЩАВАЛ ИЗВОРА ДЕСЕТКИ ПЪТИ, БЯХ УБЕДЕН, ЧЕ ВОДАТА Е БЕЗ ВКУС И МИРИС. НО, ЗАД ШИРМА ОТ ВОДА ЗА БРЪСНЕНЕ „STREET 05“, СЕ РАЗНАСЯШЕ ПОДОЗРИТЕЛЕН ЕКОЛОГИЧЕН АРОМАТ. СТРЕЛНАХ С ОЧИ ПРЕВОДАЧА.
- Е ДА, ЕСТЕСТВЕНО, – ЗАЯВИ ПРЕВОДАЧЪТ, А АМЕРИКАНЕЦЪТ КИМНА С ГЛАВА, - КАТО ДРЪНКАШ ТАКА ЖЕСТОКИ ЩУРОТИИ!?!
- ЗА СОБСТВЕНИКЪТ НА МЕЛНИЦАТА – ЛИ!?!
- ЗА НЕГО . . .
- ИЗМИСЛИХ ГО . . .
- ЗАЩО БЕ ЧОВЕК!?!
ПРАВО ДА СИ КАЖА, И АЗ НЕ ЗНАЕХ ЗАЩО. МОЖЕБИ, ЗАЩОТО АРОМАТА НА „STREET 05“ МИ НАПОМНИ УДИВИТЕЛНЯТ СТАРОМОДЕН АРОМАТ НА „ОДЕКОЛОН ТРОЙНОЙ“. ОТ КОЙТО В КАПИТАНСКАТА КАЮТА ВИНАГИ СИ ИМАХ В ИЗЛИШЪК. ОТ ТОГАВА ЗНАЯ. СЛЕДВА ДА СЕ ИЗБЯГВА ДА СЕ РАЗКАЗВАТ ВАМПИРСКИ ИСТОРИИ НА ЗНАТНИ ЧУЖДЕНЦИ. ПРЕДИ ДА СЕ ОПЛАЧАТ НА ПОСЛАНИКА СИ, СИ ПОЗВОЛЯВАТ НЕПРИЛИЧНИ ПРИРОДОСЪОБРАЗНОСТИ.
The End – 20.06.2015.
"}" data-reactid=".0" style="color: rgb(98, 122, 173); cursor: pointer; text-decoration: none;">Like · Comment
.jpg)
© 2015 Bogomil Kosstov AVRAMOV-HEMY
СПОМЕНИ ОТ КАМЕННАТА ЕРА
(14)
СЕЧ – ДО ДУПКА
ОТ
БОГОМИЛ КОСТОВ АВРАМОВ – ХЕМИ
АКО ВИ ПОПАДНЕ СТАРА ПОЗДРАВИТЕЛНА КАРТИЧКА ОТ ВАРНА-ГРАД, ЗАСНЕТА С БРЪСНЕЩ ПОЛЕТ НАД БУЛЕВАРД „СЛИВНИЦА“; (И ПРЕДИ САКРАЛНАТА ДАТА Е ИМАЛО САМОЛЕТИ); ПО ОНОВА ВРЕМЕ ИЗВЕСТЕН КАТО УЛИЦА „НИШ“, НЯМА КАК ДА НЕ ВИ НАБОДЕ В ОЧИ ИЗКЛЮЧИТЕЛНО БУЙНА ОБЛАГОРОДЕНА УЛИЧНА РАСТИТЕЛНОСТ. ПОДДЪРЖАНА ЦИВИЛИЗАЦИОННО УСТОЙЧИВО И ПО ЕВРОПЕЙСКИ ГРАМОТНО, ПО ЦЯЛАТА ДЪЛЖИНАТ НА ТОЗИ НЕМАЩАБЕН ВАРНЕНСКИ БУЛЕВАРД.
НЕОТДАВНА, ПОПАДНАХ НА НЕЩО ПОДОБНО. ПИПНАХ КАРТИЧКАТА В ДЛАН. НАСИЛИХ СЕ, И ПРЕМИНАХ ОТ ЕДИНИЯ ДО ДРУГИЯ КРАЙ, НА ТОВА ЗАНЕМАРЕНО СЪКРОВНО ВАРНЕНСКО КЪТЧЕ – ЕДНО ОТ МНОГО. И, МИ СЕ ДОПЛАКА. НЯКОГА НАЦИОНАЛИЗИРАНИТЕ, ПОСЛЕ РЕСТИТУИРАНИ ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ЧАСТНИ РЕЗИДЕНЦИИ, СЕ ОКАЗАХА ПОДМЕНЕНИ С БЕЗУМНО СКУЧНИ МНОГОЕТАЖНИ ЗДАНИЯ. ОТ НЯКОГАШНАТА УЛИЧНА РАСТИТЕЛНОСТ БЯХА ОСТАНАЛИ - В НАЛИЧНОСТ - БЕДНИ СИМВОЛНИ СЛЕДИ. ЗАМЪРСЯВАНЕТО БЕ ОКОНЧАТЕЛНО И ГРОБОВНО. ОТТОЧНАТА КАНАЛИЗАЦИЯ ЗАНЕМАРЕНА. НАЛИЦЕ БЕ ПРЯСНА СЕЧ НА НЯКОГА ОТГЛЕЖДАНО С ЛЮБОВ И ПРИЛЕЖАНИЕ. ЗЕР - В ОРИЕНТАЛСКИ РЕСТОРАНТ - БИ СЛЕДВАЛО ДА СЕ ПОПАДА ДИРЕКТНО - НИКАКВИ ЛИПИ ПРЕД ВХОДА. И, ДОКАТО СИ СЕ МОТАХ, С ЕВТИНА КАМЕРА В РЪЦЕ, УСПЯХА ДА МЕ ПОСЪВЕТВАТ. ДА СИ СЕ ПРИМИРЯ С УНИЩОЖИТЕЛНОТО БЕЗОГЛЕДНО КОЛОНИЗИРАНЕ НА ТОЗИ ЦИВИЛИЗОВАН ОТ ВЕКОВЕ КРАЙБРЕЖЕН КУЛТУРАЛЕН И ИНДУСТРИАЛЕН ЦЕНТЪР. ЩО, НЕ СИ СЕ НАУЧА – ДА СВИВАМ РАМЕНЕ – ДОКАТО РЪКОПЛЯСКАМ!?!
НЕ ВСЕКИ ГО МОЖЕ.
ЕДНО ОТ ЧАРОВНИТЕ ПРИВЛЕКАТЕЛНИ МЕСТА ВЪВ ВАРНА-ГРАД, НЕСЪМНЕНО Е ГРАДСКАТА ХУДОЖЕСТВЕНА ГАЛЕРИЯ НА ИМЕТО НА ВАРНЕНЕЦА-КОСМОПОЛИТ БОРИС ГЕОРГИЕВ. СТРОЕНО ЗА МЪЖКА ГИМНАЗИЯ ПО ВРЕМЕТО НА ФЕРДИНАНД КОБУРГ-ГОТТА, ПОЗАСТАРЯЛОТО ЗДАНИЕ - АМА КАКЪВ ИНГЛИШ-ФАСОН!?! - Е ПРЕЖИВЯЛО ПРЕКАЛЕНО МНОГО - ОТ УЧЕНИЧЕСКИ БУНТОВЕ - ПРЕЗ ВОЕННА БОЛНИЦА И МОБИЛИЗАЦИОННИ АКТОВЕ - ДО УНИКАЛЕН ИЗЛОЖБЕН КОМПЛЕКС. АЛА ВРЕМЕТО НА ВРЕМЕНАТА И ТУК КАЗВА СВОЕТО. ОГРАДНИТЕ МУ КАМЕННИ ПЛАТНА, ЕДНО ПОДИР ДРУГО РУХВАТ. НИКОЙ НЕ ОБРЪЩА ВНИМАНИЕ, НА СИМВОЛНИТЕ ВЕКОВНИ ВАРНЕНСКИ ЧЕРНИЦИ ПРЕД НЕГОВИТЕ ПОРТИ. ДЪРВЕТАТА ВЪРТЯТ СВОЙ СОБСТВЕН ЖИВОТ. БЕЗ ДА МОГАТ ДА НАПРАВЯТ - ЩО ДА Е - НАСРЕЩУ БЕЗПОЩАДНАТА ОБЩИНАРСКА БРАДВА. ЗАЩОТО - КАК НАРОДО ВИДИ - ВСИЧКО Е ПОТРЪГНАЛО НА УЛИЧНА СЕЧ ДО ДУПКА. МИНАХ ДА ПОПОГЛЕДНА. ПА ИЗТРЪПНАХ. ЕДНА ОТ ЦАРСТВЕНИТЕ СТОЛЕТНИ ЧЕРНИЦИ ВЕЧЕ НИКАКВА Я НЯМА. ПО НЕЙНОТО СТЕБЛО, С КРИВИ ГАБЪРЧЕТА И ЧИСТА СЪВЕСТ РОДНИНИ, ЛЕПЯХА ЖАЛНИ ЛИ ЖАЛНИ НЕКРОЛОЗИ. ВАРНЕНСКИТЕ ХОРА НА ИЗКУСТВОТО ТАКА СА НИ ОБИДНО-СЪРДИТИ, ЧЕ СИ ОТИВАТ ЕДИН ПОДИР ДРУГ. ТАМ - В ОТВЪДНОТО. КЪДЕТО - ЕДВА ЛИ Е ПО-ЛЕКО.
ДЪРВОТО, КОЕТО НЯКАКЪВ САМОНАДЕЯН СТАР ГЛУПАК, БЕ ОБОЗНАЧИЛ КАТО „ДЪРВО НА МЪРТВИТЕ ПОЕТИ“ - ЗА БОГ ДА ПРОСТИ И ВЪЗМЕЗДИ - ВЕЧЕ НИКАКВО ГО НЯМАШЕ. И ЕТО - ВМЕСТО ЛИТУРГИЯ И ПРАВОСЛАВЕН КРЪСТ - КРЪЦА-КРЪЦ-КРЪЦ?! - ОЩЕ НА СЛЕДВАЩИЯ ДЕН - ПОДИР ПОБИВАНЕ НА ОБЩИЯ НЕКРОЛОГ ЗА МЪРТВИТЕ ПОЕТИ - КРЪЦА-КРЪЦА-КРЪЦ!?! - ДЪРВОТО Е ОТСТРАНЕНО. НЕ ПОМИСЛЮВА ЛИ НЯКОЙ, КАКВО, ЧЕ АКО ОТСЕЧЕШ ЕДНО ДЪРВО НА НЕГОВО МЕСТО СЛЕДВА НЕЗАБАВНО ДА БЪДЕ ЗАСАДЕНО ДРУГО!?! ПРАХОВИЯТ ИМПАКТ НАД ВАРНА-ГРАД - ВЕЧЕ Е ОСЕЗАЕМ НЕ САМО С ДРОБОВЕ - НО И ПОД ВЕЖДИ. КАКВО СЕ ИЗЧАКВА - И ЗАЩО!?! ГЛЕДАМ, НЕКРОЛОЗИ ВЕЧЕ СЕ ЛЕПЯТ ВЪРХУ КОРАТА НА СЪСЕДНАТА ЧЕРНИЦА. ГОРКАТА ЧЕРНИЦА – ТЯ Е НАРЕД.
НЕ ПРЕСТАВАМ ДА СЕ ПИТАМ, КЪДЕ - ЗА БОГА!?! - КОРЕНИ ПОГАНСКОТО ОТНОШЕНИЕ НА ВАРНЕНСКАТА ОБЩЕСТВЕНОСТ, КЪМ НЯКОГА ТАКА ПРЕСТИЖНОТО ВАРНЕНСКО ГРАДСКО ЗАЛЕСЯВАНЕ - A-LA-FRANCE: ЛИПИ, ЧЕРНИЦИ, КЕСТЕНИ И ПЛАТАНИ - ДОРИ ПАЛМИ. ПОСТИГНАТО СЪС ВКУС, ТРУД И ОБЩИНСКИ СРЕДСТВА, ПРЕДИ МАЛКО ПОВЕЧЕ ОТ ВЕК - В ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА ВЕК. ПРЕДНАМЕРЕНО УНИЩОЖАВАНО ПОНАСТОЯЩЕМ. ДО СЪСТОЯНИЕ НА ЕКСПЕРИМЕНТАЛЕН ПОЛИГОН ЗА НАЧИНАЕЩИ ОЗЕЛЕНИТЕЛИ И ПИШМАН-АРХИТЕКТИ. СТРУВА МИ СЕ, ТОВА НАХАЛИСТИЧЕСКОЕ БЕЗОБРАЗИЕ КОРЕНИ, В НЕЗАБРАВИМИТЕ ГОДИНИ НА ИЗСИЧАНЕ НА Т.Н. „ОРЕХЧЕТА“. ДВУСТРАННА ОТОМАНСКА ПОЛОСА ОРЕХИ - ОТ „СТАРАТА МАСЛОБОЙНА“ ДО „КОМИТОВО ХАНЧЕ“. ПРЕСТИЖНА И СКЪПА ДЪРВЕСНА МАСА, ОТ КОЯТО БЯХА ИЗРАБОТЕНИ СТИЛОВИ СПАЛНИ И ГАРДЕРОБИ, ЗА БЕЗПЛАТНИТЕ ДЪРЖАВНИ АПАРТАМЕНТИ, НА ОГРАНИЧЕН БРОЙ ВЛАСТИМУЩИЕ. ВСЪЩНОСТ, ПОНАСТОЯЩЕМ, КЪДЕ ОТИВА ПОСЕЧЕНАТА ДЪРВЕСНА МАСА - ИНТЕРЕСУВА ЛИ СЕ НЯКОЙ!?!
The End / 18.06.2017.
Revised / 19.06.2015.
"}" data-reactid=".18" style="color: rgb(98, 122, 173); cursor: pointer; text-decoration: none; font-family: helvetica, arial, sans-serif;">Like · Comment
- Seen by 19 Митко Адамов and 2 others like this.
-
Мартин Димитров Душков
На снимката не е черница а див кестен (Aesculus hippocastanum) , също така както се вижда на самата снимка сърцето му (Нарича се Марк) вече го няма. Останал е само Камбиум-а , който също ще изчезне благодарение на животинките вътре. Масово измират тези дървета в последните години (10-20). На тяхно място се засаждат "сьщите" но цъвтят червено, не бяло (Aesculus carnea).
17 hrs · Unlike ·
4
-
Stoyan Baev
дай си бележника, да ти пиша 6+ smile emoticon
17 hrs · Unlike ·
3
-
Мартин Димитров Душков
.... а ако се разровя във форума на БГ МАМА може и да открия как се сменя полуоска на червеното Митсубишито което е за фон smile emoticon
16 hrs · "}" href="https://www.facebook.com/groups/650311918335230/permalink/971925162840569/#" role="button" title="Like this comment" data-reactid=".1a.1:4:1:$comment971925162840569_971954356170983:0.0.$right.0.$left.0.3.$likeToggle:0:$action:0" style="color: rgb(59, 89, 152); cursor: pointer; text-decoration: none; font-family: helvetica, arial, sans-serif;">Like ·
1
-
Мая Плисето Гвендолинова
grin emoticon grin emoticon grin emoticon
14 hrs · "}" href="https://www.facebook.com/groups/650311918335230/permalink/971925162840569/#" role="button" title="Like this comment" data-reactid=".1a.1:4:1:$comment971925162840569_971990316167387:0.0.$right.0.$left.0.3.$likeToggle:0:$action:0" style="color: rgb(59, 89, 152); cursor: pointer; text-decoration: none; font-family: helvetica, arial, sans-serif;">Like
-
Hemy Kosstas Varnalius
НЕСЪМНЕНО - ОТДАВНА СМЕ ЗА СМЯХ НА УЧЕНИЦИТЕ СИ - ЧЕ И В КНИГИТЕ СИ НИ ПОРУГАХА!?! НЯКОЙ ОТ ТЯХ УСПЯХА - И СТАНАХА ХОРА!?! ОСТАНАЛИТЕ ПОИЗМРЯХА - БОГ ДА ГИ ПРОСТИ!?! ДАЛИ НЕ ОТ МЪКА ПО БЕЗПОЩАДНИТЕ ПОКАЗАТЕЛНИ ОМЕРЗИТЕЛНИ ПРОМЕНИ - В ДЕРЕДЖЕТО НА ВАРНА-ГРАД!?! МНОЗИНА СЕ ОТЛИЧАВАТ СЪС СЪВЕСТ.
5 mins · Edited · "}" href="https://www.facebook.com/groups/650311918335230/permalink/971925162840569/#" role="button" title="Like this comment" data-reactid=".1a.1:4:1:$comment971925162840569_972000849499667:0.0.$right.0.$left.0.3.$likeToggle:0:$action:0" style="color: rgb(59, 89, 152); cursor: pointer; text-decoration: none; font-family: helvetica, arial, sans-serif;">Like
-
Stoyan Baev
Никой не одобрява идиотската сеч из града, но болните дървета е добре да се отстраняват.Понякога даже са опасни за преминаващите.
9 hrs · "}" href="https://www.facebook.com/groups/650311918335230/permalink/971925162840569/#" role="button" title="Like this comment" data-reactid=".1a.1:4:1:$comment971925162840569_972109239488828:0.0.$right.0.$left.0.3.$likeToggle:0:$action:0" style="color: rgb(59, 89, 152); cursor: pointer; text-decoration: none; font-family: helvetica, arial, sans-serif;">Like
-
Hemy Kosstas Varnalius
ДА РАЗБИРА СЕ - СЪЩЕСТВУВАТ И ОПАСНОСТИ - А ИМЕННО - ГРАДЪТ ОКОНЧАТЕЛНО ДА БЪДЕ ОБЕЗОБРАЗЕН. ДАНО ДА Е ВРЕМЕННО. ПРЕДСТАВЕНОТО ПО-ГОРЕ - Е ИЛЮСТРАТИВНО ОТ 1
06.06.2015
Спомени за моите професори и приятели
Борис Китанов е роден на 6.ІХ.1918 г. в София, в семейството на преселници от Егейска Македония. Завършва Художествената академия, като любимия ученик на проф. Дечко Узунов. Има щастието да му преподават такива големи личности като проф. Никола Маринов, Николай Райнов, Борис Митов, Илия Петров и др. Животът му е изпълнен със срещи и докосване до бележити творци от миналия век, чиито произведения са останали в българската културна история.
През 1951 г. е приет за член на Съюза на българските художници. Печели множество конкурси и по негови проекти се осъществява дизайна на редица панаирни павилиони и палати в Москва, Лайпциг, Пловдив, Осака, Ленинград, Габрово, Солун, Дамаск, Атина, отговорник е на колектива, който работи по Криптата на храм “Александър Невски”, Етнографския музей в Смолян, Иконната зала в Пловдив, участва в различни изложби на фонда на СБХ, както и в Националните изложения на приложните изкуства, на българския плакат във Варшава, в Първата изложба на приложната графика и др. Награждаван е многократно от СБХ. Има няколко серии пощенски марки. Носител е на няколко ордени и медали: “За храброст” 1947 г., “Св.св.Кирил и Методий” ІІ и І степен, “Червено знаме на труда”, “Народен орден на труда”, “100 години от освобождението на България” 1976 г., „Почетният знак на София“ и др.
Борис Китанов се спомина през 2011 г., но успя да напише своите спомени, част от които ви предлагаме.
ПРОФ. НИКОЛАЙ РАЙНОВ
Бяхме силно впечатлени от света на изкуството, който този обаятелен човек ни разкриваше с мъдрост и философия на духа. Общувахме със синовете му и така попаднахме в неговия дом, където наред с масонския дух и мистицизъм, с недомлъвки се говореше за учителя Мориа – нереален, загадъчен свят на бялото братство. Това беше „тайното учение”, за което по-късно писа Богомил Райнов.
Поведението на бай Николай е странно за нас. Запоец! Когато започваше такъв запой, обикновено сутрин, този екстаз продължаваше по няколко дни. Професорът ни третираше като мъже, както нас, така и синовете си, макар още ученици. Свободни в мислите и действията си. Незабравими нощи и дни минаваха като насън. Той ни разкриваше своя въображаем и реален свят с философията на Изтока. Говореше се за Блаватска и Елена Рьорих, за странни неща, като отделяне на духа от тялото, за присъствието на хора, които се намират на хиляди километри. И още по-странното, написването на хиляди страници от необразован човек! Невероятни неща, които ние, почти деца, слушахме като в транс и виждахме с жадни очи.
В такава нощ, всички изтощени от безсъние и алкохол, натръшкани кой където свари, бях поласкан от часа на откровение, което професорът сподели с мен. Тогава за първи път чух думата „комасон”. После се оттегляше на един стол, седеше така дълго време, прикован от болки в кръста, но нареждаше: „Никой да не излиза!”.
Лекциите му за нас бяха широко отворени врати към историята на изобразителното изкуство. Прелиствахме и четяхме неговите дванадесет тома с респекта и вниманието, които този удивителен човек ни внушаваше. На тези лекции присъстваха и външни лица, привлечени от точната и вълнуваща мисъл. Чукаше с молива си и операторът сменяше картината. Говореше в този час за Ван Гог с уважение и симпатия, както за рисунките в мината Боринаж, така и за „разкривените обувки”. Вживяваше се сърцато, а в очите му напираха сълзи. Сега сме отрупани с великолепни книги за изкуството с изящни репродукции, но никога няма да забравя „магическия фенер” от 1936 година.
Връщам се пак на думата „комасон”. Смятах я за негово изобретение, защото това бе комунизмът на сина му Богомил, който той приобщаваше към своето масонство. Едва по-късно разбрах, че този термин означава допускане на жени в масонската ложа.
1936/37 година. Първият изпит по история на изкуството. Респектът от големия писател, своенравен, мълчалив и по-някога рязък, ни притеснява. Ние, дванадесет души, сме като новобранци. Прилежни и смутени пишем за Египет, Вавилон, Шумерското изкуство и т.н. Не помня кой бе третият, но накрая ние със Сашо Рибаров сме от тримата ощастливени – девет двойки и три тройки.
Час по история на изкуството. В тъмния салон бай Николай е пред своя „магически фенер”. Преди да започне лекцията, съпътствана от прожекции, той ни извиква по списък и отбелязва отсъстващите. В този списък бе и синът му Боян. Понякога, използвайки тъмнината, едни се обаждаха вместо отсъстващите, но той не реагираше. Само веднъж извика името на сина си и... настъпи пълно мълчание. След което се чу гласът на бай Николай: „Моят син няма ли приятели, че да се обади някой за него?”
Гуляли сме до късно с бай Николай и синовете му, а на сутринта... на изпит. Изпитната комисия – Райнов, Кожухаров и Велков, отсъства само Дечко Узунов. На масата купчина листа, върху които е поставил пръста си бай Николай и аз не мога да взема друго, освен това, което той е посочил. Въпросите са леки и приятни, Бенвенуто Челини и Андрея Мантеня. Между другото ме пита: „Къде се намира статуята на Давид на Микеланджело?” „В галерия Уфици - казах, - във Флоренция”. Настана мълчание. Проф. Кожухаров ме гледа и се обръща към проф. Велков: „Гледай как се е изчервил, само е за акварел!” Симеон Велков ме погледна: „Нямаш ли грешка? Аз мисля, че е в Париж.” И пак настава мълчание, след което бай Николай, какъвто беше безцеремонен, отсече: „Той добре го каза, тя е на площада във Флоренция, но принадлежи на Уфици, а ти си видял някое копие в Париж!”
Вечерта сме се събрали у професора и той се шегува, като коментира изпита: „Днес Макето отваря врата и пита, тук ли е държавната лотария, а Любчо Тръпков говори като през панталоните...”
Резбарят Борис Тилев му беше подарил стилизирано дървено кученце. Бай Николай го гали по коремчето и казва: „Колко искрено ме гледа, защото очите му са изкуствени!” Тези случайни мъдрости тогава силно ни впечатляваха.
След бохемска нощ, предвождани от професора, излизаме цяла тумба да търсим мекици. Зазорява се и улиците още са безлюдни. Виждаме няколко маси, които току що се застилат. Веднага насядаме и поръчваме... вино. Забравихме мекиците!
Тези бохемски нощи у Райнови понякога завършваха с борби. Подстрекател и главен борец беше Андрей Николов, големият наш скулптор. Имаше огромна сива брада и тежък ямурлук, който сваляше, за да се бори. Веднъж се борихме с Боян Райнов, великолепно сложен хубавец, с когото баща му много се гордееше. Голяма бе изненадата му, когато макар слаб и с дребно лице, но пъргав и жилав, победих Боян. Бай Николай се обърна към мен: „Мислех, че си госпожица, но не си бил!” Тогава ми подари картина, която пазя и до днес. Тайнствено небе, скала, наподобяваща череп, дървета, чиито клони завършват като орлови нокти, а теменужки гледат, като очи – сентенция на душевността му и духът, който витаеше в неговия дом.
Бях отсъствал от Академията по причини, за които имах извинителна бележка от ректора проф. Никола Маринов. Още не познавах нрава на Райнов. Наложи се да занеса студентската си книжка в дома му. Бях помолен и от други студенти да предам техните книжки за подпис. Изкачих се по високото, стръмно стълбище. Звъня. След известно време вратата се открехва, подава се ръка, която взе книжките и ме остави да чакам на стълбището. Не мина много време, професорът излезе. Подаде ми моята книжка, а всички останали хвърли по стълбите. Трябваше да ги събирам чак до пътната врата. Беше уважил само моята извинителна бележка, подписана от проф. Маринов, когото по изключение уважаваше.
Спомням си как в среднощните часове пеехме с Мильо Руневски „Однозвучно гремит колоколчик”, а той ни държеше за косите и казваше, че сме му вдъхвали сили. Обичаше тези руски романси.
Имаше голямо честване на проф. Николай Райнов. Студентският дом е препълнен. Респектиращо и тържествено, само юбилярът отсъства. Мильо Руневски свири на пианото. Идва нареждане: „Юбилеят се забранява по искане на църквата, тъй като професорът е отлъчен от нея”. Аз трябваше да съобщя неприятната новина на юбиляра. Намерих го в едно от големите заведения. На дълга маса са Райнов и част от интелектуалния свят на София. Явно закъсняват за честването там, а го правят тук. Казах тихо на ухото му за забраната, а той изрече: „Гръм не пада върху тръни, а по високите дървета!”.
Върнах се и разказах на колегата Евгени Йонов, който беше главен организатор на тържеството. Деен и емоционален, внушителен с високия си ръст и по-възрастен от всички нас, той ме замъкна по печатницата, където се подготвяше юбилейният лист. Нареди да се разместят шпалтите и сложи над логото с едър шрифт „ГРЪМ НЕ ПАДА ВЪРХУ ТРЪНИ!”.
Помня го, когато сутрин идваше в Академията, строг, сух, аскетичен, точно определен от Богомил като тютюневия човек. Ходеше изправен със забавена походка, наклонен назад. Тънък, дълъг нос, две дълбоки бръчки отстрани и уста без устни. Беше един от големите умове на България.
ПРОФ. БОРИС МИТОВ
Типичен буржоа, с гола, лъскава глава и очила със златни рамки на винаги бръснатото, напарфюмирано лице, проф. Митов е изряден в обноските си. Деликатен, както като поведение, така и в изкуството. Беше постоянно ескортиран от две матрони. Но вероятно след малък семеен конфликт, нещо му е тежало на душата и предложил на прф.Райнов да отидат някъде на чаша вино. Изненаданият Райнов мълчаливо го повел към ресторант „България”, подходящ за бойното кръщение на Митов. Но само след няколко чашки, несвикналият професор бил „готов”. Райнов вика сервитьора и нарежда: „Келнер, изхвърлете този тип!”.
Какво злостно отмъщение на пияча!
ПРОФ. НИКОЛА МАРИНОВ
Виждам го в съзнанието си като „лъв” - мъжествен, спокоен, монументален, а всъщност – лиричен, чувствен, мълчаливец. Говореше тежко и бавно, повече с движение на ръцете, като сумтене. Нещо като че го мъчеше да изкаже голямото си вълнение. Това вълнение изливаше в своите акварели с виртуозност и импресия. Стоя в Националната галерия пред неговия „Дамски портрет” и недоумявам как е постигнал такова съвършенство. Големият художник е и голяма личност. Чужд на интриги и творческа завист, той респектира със своя авторитет. Да си студент на такъв човек е шанс за бъдещия художник. Бях особено поласкан от вниманието му към мен, след одобрените от него илюстрации, които бях направил за една книга на Боян Болгар.
Проф. Маринов е ректор на Художествената академия, а ние стачкуваме заради високите такси. Застанали пред Академията, видяхме го да идва, мощен, солиден. В движение ме попита защо сме навън. Казах му причината. „Има ли някой в салона?”. Казах: „Само Илийката”. Илийката, дебелобузесто, еснафско човече от село Факия, кой знае как попаднало в Академията. В салона по рисуване са наредени в полукръг малки, самотни стативи. Някъде в края седи Илийката и послушно рисува. Професорът влезе в салона, а аз останах на вратата и чух Илийката да казва: „Те, другите стачкуват...” „Марш навън! Когато другите стачкуват, ще стачкуваш и ти!” - избоботи професорът.
В тясна, задимена стаичка сме се скупчили около бачо Кольо. Това „бачо” или „бай” го налжиха някои момчета от провинцията като знак на голямо уважение. В това имаше нещо мило, което ни приобщаваше към любимите професори. Бачо Кольо имаше дълбок, бавен глас. Своеобразно и с чувство пееше своите песни, втъкани в общото веселие. Запомнил съм негова песен, която се пееше между мезета и чаши вино. „Сърдито либе, надуто, като се сърдиш, надуваш...” - спираше песента и врявата продължаваше. След време се чуваше неговия баритон: „ ...като се сърдиш, надуваш, иди си либе, легни си...” Пак приказки и пак врява, докато чуваме: „ ...в майчини черги шарени...” Така песента продължаваше през цялата нощ.
Бяхме на пленер или по-скоро на излет в Казанлък, роден град на много художници. Рисувахме, ядохме печени агнета, пяхме и се забавлявахме чудесно. Бачо Кольо ми подари една негова снимка с автограф. Имах глупостта след години да изпратя този скъп за мен спомен в художествената галерия в Търговище, носеща неговото име. По-късно в Националната художествена галерия имаше голяма ретроспективна изложба на професора по повод негова годишнина. Пак се изправи с големия си ръст бачо Кольо, да ни радва и напомня, че е еталон за достижения в акварела. Обърнах се към уредниците на изложбата и ги попитах за тази снимка, но не знаеха нищо. Дано не е загубена някъде.
С малко неудобство трябва да кажа, че при едно запитване на студенти от горните курсове, кои се проявяват най-добре от първокурсниците, всички очаквали, че това ще е един буен младеж от Пазарджик, наперен, самонадеян красавец. „Попов ли, Попов?” „Не, има един друг, който рисува лишеите на младите модели” - визирайки мен, а тези лишеи ги беше добавила в рисунката ми Лиляна Доганова.
В последните му години му предложих да го заведа на излет. Професорът се вживя в миналото, но може би знаеше, че няма да има сили и каза с усмивка: „Ще отидем! Ще изядем една тава кисело мляко!”. Не се осъществи. Скоро след това почина.
ПРОФ. СИМЕОН ВЕЛКОВ
Професорът е конструктивен художник, това и преподаваше, перспектива. Беше мил, добродушен човек, когото наричахме „Дядо Боже”. Имаше мека, бяла брада и детско чисти, сини очи.
Пътувахме с влак за някакъв излет. „Дядо Боже” е в сантиментално настроение, пее с тих, мелодичен глас. Срещу него в купето седи Никола Блажев. Блажока е студент последна година, беден, като много други. Бръкнал с ръце в джобовете, натиска панталона си, да не се види, че няма чорапи. Очарован от професора, той го гледа с широка усмивка, в която личат разредени, прогнили зъби. Става поривисто, хваща бузите му и... го целува възторжено право в устата. За ужас на професора!
И проф. Велков, подобно на проф. Митов, беше притиснат от две жени, които бяха сестри. Този човек бе толкова добър и загрижен за студентите си, че отиваше по домовете им, за да ги кара да се яват на изпит и готов на стълбищата да им разяснява това, което ще ги изпитва. Такъв беше и случаят с артистичния бохем Мильо Руневски.
ПРОФ. ДЕЧКО УЗУНОВ
През 1936/37 година, когато постъпих в Академията, младият, талантлив художник, току що завърнал се от Мюнхен, ми стана професор по рисуване, живопи и приложно-декоративно изкуство. Естествен и непринуден, артист в живота и в изкуството, той не се занимаваше с методиката на преподаването, а още по-малко го впечатляваше дисциплината. Не се съобразяваше с никакви наредби. Цигарата беше като залепена на устните му, а очите му присвити от цигарения дим. Задаваше ни някаква тема и отиваше да играе билярд в кафенето на „Цар Освободител”. Големият художник си личеше, когато корегираше направеното от нас. С два-три удара на четката рисунката се отваряше преобразена. Още в първия час ни накара да се снабдим с бунтпапир. Започвахме с изрезки на цветове и форми, на които да намерим място в пространството в цветово равновесие. Това елементарно, детско занимание, беше първата проверка на чувството за композиция и добър вкус, а ние носехме цели кошове с рисунки. С това приключи неговата методика. Още несвършила зимата, той ни насочи към Пролетния мострен панаир в Пловдив: „Вървете, там е школата!”. Наистина там не само получихме първата работа като художници-приложници, но и се приближихме до много, вече достатъчно известни. Вляхме се в тяхната среда на познания и бохемство. Тук бяха Георги Попов-Джон, Никола Тузсузов, Георги Атанасов, Цанко Лавренов, Владо Рилски, Борис Коцев, както и Евгени Йонов, мой колега и приятел, работил на панаира от години, но чак сега започнал следването си. По-късно групата се увеличи с присъствието на Александър Жендов, Пенков и др.
Никога не си позволих да се обръщам към моя професор по име или с „бай Дечко”. За мен той винаги беше „професора”.
Веднъж ме покани да му помагам за направата на фреските, които трябваше да осъществи за Министерството на вътрешните работи, но за съжаление смутното време му попречи. Не можахме да ги завършим.
Бяхме на излет в село Батулия. Дечко Узунов и Никола Тузсузов с жените си Маша и Нева, личности, с които беше удоволствие да общуваш. Като студенти на професора, присъствахме и ние, Мильо, Сашо, Тръпчето и аз. Къпахме се в реката, някои чисто голи и това беше повод за добродушен смях, без преструвки. Проф. Дечко Узунов беше очарователен със специфичния си казанлъшки говор и свой хумористичен стил. Парафразираше песента „Плезир д,амур”, смеейки се: „Прибавяйте безир д,амур”, или „любовна смазка”, а когато корегираше някоя рисунка, се усмихваше пленително: „Добре е, ама нейсе.” Най-близко до него беше Сашо Поплилов. По-късно той зае неговата катедра.
Майката на Генко Генков се оплаква от сина си. Професорът я успокоява: „Нищо, госпожа, ние всички сме малко „така”, но той попрекали..”
По нареждане на Пенчо Кубадински, Дечко Узунов беше получил разрешение да лови риба, където пожелае. Бях свидетел на весела сцена, когато запретнал панталони, хвърляше въдица в шадравана на Пловдивския панаир. Пристига служебно лице и му казва, че тук е забранено. Професорът затършува из джобовете си и извади тапията. Едва ли мислеше сериозно да лови там, но в разрешителното не се споменаваше, че в шадравана е забранено. А пред такава заповед – козируваш!
Казва ми: „Китане, утре на изпита при Николай Райнов ме изчакай да дойда, за да мине по-леко”. Чаках известно време, не за друго, а заради добрите му чувства към нас, студентите. Не си спомням изобщо да се е появил.
Тези случки са малка част от характера на големия Дечко Узунов. За неговите постижения в изкуството изкуствоведите са писали много, то се знае. За мен професорът беше аристократ на духа. Той владееше пространството около себе си и печелеше симпатиите на всички, да не говорим за неговите студентки.
По повод осемдесетата си годишнина, проф. Дечко Узунов ме покани специално с намерение да ми помогне, тъй като ме бяха нарочили като „враг на комунизма”. Там ме представи на Людмила Живкова и Венелин Коцев. В новата му къща беше хубаво, на двора „барбекю”, а вътре негови картини на и на жена му, любител-художник. Мислел е, че там ще използвам възможността, за да поставя проблемите си. Не го направих!
Помагах на професора при направата на голям стенопис в хотел „Славянска беседа”, заедно с проф. Илия Петров. Работата е в стил „соцреализъм”. Завършена е в срок. Епизоди от войната показваха устрема и победата на великата Червена армия, начело с вожда и бащата на народите и т.н. Докладваха на генералите Бирюзов и Черепанов. Когато попитаха професора защо няма самолети, той отговари в неговия шеговит стил: „Отишли са да бомбардират и още не са се върнали!”
ПРОФ. ИЛИЯ ПЕТРОВ
От фронта се завърнах в Академията. Бях завършил семестриално и трябваше да се дипломирам. В коридора, където почивахме, към мен се приближи проф. Илия Петров и ме заразпитва за фронта. Моите преживелици му допаднаха, защото ме гледаше с нескрита симпатия.
Суров характер имаше бай Илия. На едно събрание в СБХ, Мишо Симеонов завърши изказването си с думите: „Бягайте, бай Илия идва!”. Същият този суров бай Илия беше купил костюми на двамата студенти, Койчо и Серьожката, весели, талантливи момчета.
Разсилният в Академията, Сотето, беше обвинен от професора за някакви изчезнали рамки. Отидох в съда като свидетел на Сотето. Виждах голямото му огорчение от подозрението и недоверието към него, от това, че постъпката на прфесора бе дребнава , недоказана и не по ръстана Илия Петров. В съдебната зала професорът ме видя и след няколко добронамерени реплики оттегли иска.
Събрание на СБХ, свикано специално за порицание на художниците, отклонили се от курса на партията. Беше грозно и срамно! Утвърдени, талантливи художници стояха „виновни” пред съда на конюнктурата в лицето на Крум Кюлявков, тогава ректор на Академията. Слушахме унизителни разпити за „модернизма” в изкуството, за диверсията от страна на Запада и неговото вражеско влияние. Съдеха големи имена. Най-упрекван беше Александър Жендов. Болен, с пресипнал, хрипкав глас, той възмутено викаше: „Защо ме правите знаме на реакцията?”. Джон Попов се държа достойно, а за моя изненада и огорчение, Илия Петров си направи унищожителна самокритика. Излязох на улицата и срещнах Ана Петрова. Тя ме попита какво става. „Иди да видиш как се унижават силни хора!” - отговорих.
Като член на журито на една приложна изложба отхвърлих работата на доносника Асен Димитров. Веднага информира ЦК, че това било политическа провокация. Съставиха комисия с председател проф. Илия Петров. За негова чест той потвърди моето становище.
След години, когато правех ЕКСПО 70, ми се налагаше да тичам всяка сутрин в гората заедно с моя приятел Тихомир Каранов, атлет и треньор, за да укрепвам психическото си състояние. Там често срещах професора, с когото си разменяхме по няколко думи. Правеше ми впечатление несигурната му стойка и подозирах заболяване от паркинсон. Оказа се вярно.
Не бях ученик на проф. Илия Петров, дори в известен период не приемах изкуството му като живописен стил. Сега, след години, се упреквам за прибързаните си заключения и се възхищавам не само от мъжкия му характер, но и от ръста му на художник, който остави образци на качествено и богато творчество!
ПРОФ. ИЛИЯ БЕШКОВ
За изложба в Москва бяха нужни карикатури от Илия Бешков. Докато отивахме с него към домът му, го попитах има ли надеждни негови студенти, а той: „Кретени! Академията е отворена за триста души, за да излезе един!” На килима в хола си подреди 40-50 политически карикатури, от които да си избера. Спрях се на пет-шест, а той: „И аз избирам тези, но те (ЦК) ще изберат други!” - и ми ги посочи. Така и стана.
ИВАН ПЕНКОВ
Иван Пенков беше голям дявол, артистичен и остроумен вицаджия. Неговият син Джони е наследил тези чудесни качества от баща си. Направи декорите за операта „Дон Карлос” с голям вкус и култура. Една зима целият ни курс правеше суровачки. Дори в тази обикновена тема той внесе нова естетика. Дрянови клонки заляха пазара с голямо разнообразие от панделки, цветни топчета, пилета...
Разказваше как, като пленник през миналата война, френски войник от противниковия лагер пеел някаква ария, която Пенков поел и завършил. Така музикалната култура на двамата ги сближила в сърдечно приятелство.
ПРОФ. СТОЯН РАЙНОВ
Макар и професор в Академията, не зная да е създал нещо значителтно. По повод на една негова изложба, брат му, големият, уважаван писател , художник и преподавател Николай Райнов, съвсем не на място я нарече „приказки от глина”. Приказки нямаше. Имаше само глина. Дори точенето на глината извършваше друг. Той като че се занимаваше само с експерименти с глазурите, които криеше от своите студенти. Слава Богу, някои по-будни момчета се добраха до тайните на керамиката.
Като жури на една изложба на приложните изкуства посетихме ателието на Стоян Райнов. Нямаше нищо, което да спре вниманието ни, освен един предмет с чудесно усетен обем и глазиран в някакво много сложно червено – не беше нито бордо, нито английско, нито сатурнено червено,. Настоях да се приеме.
Здравко Манолев е изявен керамик, а мълчи. Мълчи и Стоян Райнов. Останах учуден от това поведение. Когато излязохме, Здравко ми довери тихо, че това не е предмет на Райнов, а подарък от китайците.
Бях завършил Академията и рисувах пана за градския съвет на София. Друг обект до мен изпълняваше проф. Гочо Богданов. Той дойде при мен със Стоян Райнов и ми предложи да постъпя като асистент в Академията. Отклоних поканата. Нямах смелостта да им кажа, че не харесвам това, което се прави там. Предпочитах свободната професия.
ПРОФ. ВАСИЛ ЗАХАРИЕВ
Пътуваме с влак. В едно купе пеем не съвсем благочестиви песни: „Краката съм си изтрила снощи вечер с ке-ремида, ела , либе по вечера, ще те чакам на пенджера...” Сериозен и подозрителен, проф. Захариев застава на вратата и подхвърля двусмислено: „Да видим кой ще слезе на първата гара...” И добавя: „... да налее малко вода!”
За разлика от професорите бохеми, Васил Захариев е човек на реда и дисциплината. Конформист по природа, беше поел Академията с цялата сериозност на отговорен човек. Това му създаваше неприятности, защото не можеше да вкара в калъф много от бъдещите художници. Графиката, която правеше е прецизна като калиграфия. Това също имаше своитедостойнства, но не беше свободната изява на артиста. Недоволен от разхайтените студенти, които влизаха и излизаха в Академията като в хан, реши желязната врата да се затваря сутрин точно в 8.00 часа. Прескачахме оградата. Трудности изпитваше само Павлето поради малкия си ръст. За него се грижеше големият Евгени Йонов, който надвесен над оградата го прехвърляше в двора. По този повод проф.Захариев извика в кабинета си неколцина нарушители на реда. Държа ни дълго, за да ни убеждава, че трябва да спазваме порядъка и дисциплината. Отегчени от морализаторските напътствия, бяхме стреснати от гласа на Сашо Рибаров, който го прекъсна с думите: „Престанете, професоре, тук да не е прогимназия!”. Професорът, благовъзпитан и деликатен човек, не успя да отговори.
Като танцьор в трупата „Средец” познавах отблизо големия музикант Карло, тромпетист и синовете му Борис, виртуозен акордеонист и Калчо, скромен барабанист. Покани ме на сюнет. Беше се събрала цялата циганска махала. От трамвая се чуваше неспирно думкане, напомнящо африкански ритми. Върволица от хора, движещи се в ритъма. Стаята, в която влязох, бе боядисана в тъмна резеда. Върху широкото легло, над което висят гирлянди от златна хартия, лежи майката – дебела циганка, начервена и белосана, цялата в златни, дрънкащи тютюрмета. От двете й страни лежат Боце и Калчо, вече обрязани. Изненадан, видях срещу леглото бохемската компания на моя професор Дечко Узунов и около него Георги Атанасов, Иван Пенков и Руска Маринова. Атанасов е начервил лицето си като вулгарна проститутка, професорът се държи така, сякаш всичко се прави за него, а Руска не сваля влюбените си очи. Пенков ми маха да отида при тях. Карло надува тромпета до края на най-тънките трели, а майката от време на време разтърсва гърдите си, големи като възглавници.
АЛЕКСАНДЪР ПОПЛИЛОВ
В големия салон на Академията бяхме студенти от първа и втора година. Новоприетите рисувахме глава от натура, а второкурсниците - голо тяло. Сред тях беше и Сашо. Превъзходен рисувач и умник, нахлуваше в работата експресивно, малко маниерно, но живо, със самочувствието на знаещ и можещ. В Съюза на българските художници този млад художник налагаше своя авторитет – решаваща беше неговата последна дума, какво и как да се направи, как да се оцени като стойност, художествено или материално. Някак предопределено стана приемник на проф. Дечко Узунов, от когото всички се възхищаваха. Доказа се не само като илюстратор, но и като плакатист и живописец. Живописта му носеше и илюстративен характер, но това беше той, Сашо. Винаги сръчен и остроумен, със завидна за годините си култура, благороден и разумен, вглеждаше се в своите студенти, насочваше ги и насърчаваше в собствените им усещания, без да налага своите. Така обучи много млади плакатисти с индивидуални качества и широки възгледи. Точен в преценките си, той ги освобождаваше от догмите, налагани от времето. Ходеше с големи крачки, често с ръце на гърба и леконаведена глава. Живите му очи не пропускаха нищо. С голямо чувство за хумор ни въвеждаше в „сръбския театър” : „Ди е църнац? А ща е с црънца? Ди е нйегов рубац?”. Репликите бяха от „Отело”, гарнирани със смях.
В Академията Сашо преподаваше плакат. Участва само веднъж на Пловдивския панаир. Непосредствено след 9.ІХ.44 г. Пое оформлението на щанда на „Винпром”. В този период СБХ се ръководеше от развихрили се партийни другари, заели се да създават нови тарифи. Изчисляваха изкуството на квадратен метър, като на занаятчиите-бояджии. Добросъвестен и безхитростен, Сашо нарисува фреска, в която показваше целия цикъл на процеса – от гроздобера до крайния продукт. Многобройни човешки фигури населяваха голямата стена, всички в момент на работа. Малко разточително, но човек попада в атмосферата на колективния труд, каквато беше тенденцията на времето. Всичко е многоцветно и радостно. Дойде колегата Кършовски със своя метър и така изчисли стойността на изкуството, че Сашо беше ощетен жестоко. В близост до тази прекрасна живопис, наподобяваща гоблен, се извисяваше демащабираната фигура на селянка от павилиона на земеделието, лошо нарисувана от колегата Г.П. Тук метърът беше разточитнелно благосклонен.
Процесията по погребението на Георги Димитров идва от Националната галерия към Военния клуб по бул. „Руски”. Седнали сме на тротоара срещу аптеката на ул. „Раковски” и наблюдаваме шествието. Сашо въздъхва: „Ех, отиде си бай Георги!” „Какво го жалиш, Сашо, та той беше един от диктаторите!” На него можеше да кажеш всичко, без да се съобразяваш.
На събрание на УС на СБХ Бенчо Обрешков се изказва непочтително за Сашо в негово отсъствие. Казах: „Така не може да се говори, още повече за колега от ранга на Поплилов, етичен, почтен и талантлив!”.
Макар и безпартиен, Сашо се ползваше с доверието на Партията. Бе един от първите, посетили СССР след 1944 г. В зала БИАД очакваме да чуем впечатления и коментари за съветското изкуство. Беше достатъчно почтен, за да не се възхищава на това, което е видял. Спря се единствено на Серов и Левитан. Разбира се, руското изкуство има своите върхове, дори съветското е авангардно в платната на Малевич и Кандински, Шагал и други, но вероятно му бяха показали само съвременна социалистическа живопис – партийни поръчки.
И сега виждам Сашо, Павлето, Сашо Петров и Йордан Попов в компания с Надя, аристократична и надменна, веселата и жизнерадостна Венета и малкото Наде във весели разговори и смях из двора на Академията. Бяха елита на младата генерация художници. Дълго след завършването им по параваните в залите за рисуване стояха закачливите рисунки на Сашо. Само с един щрих се хилеше симпатичният образ на Венета Дюлгерова.
Срещаме се на изложба в салоните на СБХ. Не бяхме се виждали със Сашо отдавна. Той е поостарял и се вживява театрално във възраста си. Коментираме картините. Изненадващо се обръща към мен и казва: „Боре, ти си голям художник, ама не го знаеш!”. Наистина нямах това самочувствие и останах поласкан.
Милият Сашо, винаги с добра дума, особено към мен.
ЦАНКО ЛАВРЕНОВ
Моят познат Жоро Кандиларов беше на работа в Комитета за културни връзки с чужбина. Разговаряме в неговия кабинет. Звъни телефонът. Жоро вдига слушалката и с усмивка се обръща към мен, закривайки я с ръка: „Обажда се някакъв лъв” – и продължава с беззвучен смях, а от слушалката се чува: „...Лав, Лав, Лавренов...”
Цанко Лавренов е голямо явление в художествения живот не само на Пловдив, но и в национален мащаб. Самобитен в почерка си, бай Цанко с голямо майсторство ни връща в епохата на Възраждането за да заживеем в този прекрасен свят, пленени от атмосферата на миналото, все още запазена в стария град. За мен, навлизащ в професията като оформител на павилиони, да участвам заедно с колегата Евгени Йонов и стария живописец беше радост и удоволствие. Годината е 1936. Промишленото училище. Не си спомням Цанко Лавренов в чисто приложната задача, но няма да забравя друго. Изпрати ме да взема нещо от къщата му, като ми даде ключа от дворната врата. Учуден гледах този монументален ключ, в елипсовидната дръжка, в която можеше да си пъхнеш ръката.
Бай Цанко говореше трудно, заеквайки. Това като че му помагаше да се вглъби още повече в платната си, но понякога се налагаше да общува и с хората. В една от годините, квартирувах в ателието на бай Цанко Лавренов на площад „Джумаята” в Пловдив. Понякога ме молеше да не се прибирам по-рано от един след полунощ. По това време моята роднина Дочето следваше педагогика в града. Бяхме се уговорили да я разведа някоя вечер из стария Пловдив, когото не беше виждала дори през деня, улисана в заниманията си. И ето, поводът е налице!
Нощем старият град напомня декори от отделни сцени – странно нагънати еркери, къщи, осветени от фенери, калдъръми от обли камъни, зидове с малки отвори, през които съзерцаваме църква в синьо на тъмно небе, или звънарница в стъпаловидна форма. Поемаме към античната крепост „Хисар капия”. Интимно и загадъчно. Впечатляваща е къщата на Куюмджиоглу с рядко срещаната тройна фасада, живописно оцветена на тъмния фон. Минаваме под арката и вниманието ни спират еркерните стени на синя къща, още по-синя в тъмната нощ. До нея, великолепната фасада на Недкович. Улица „Пълдин” е незабравима, още повече, че попадаме на тихо свиреща цигулка от отворените прозорци на горещата по това време улица. Прислонени под еркера, слушаме майсторското изпълнение на невидимия цигулар. Възхитени от цялата поредица архитектурни шедьоври, слизаме към уникалната звънарница на църквата „Света Марина”. Незабравима нощ! Градът е безлюден. Неусетно минава уреченото време и изпращам Дочето.
Отдавна е време за сън. Ателието е потънало в цигарен дим и алкохолни изпарения. По масата са разхвърляни обелки от портокали и ябълки. Мирише на одеколон и коняк.
Бай Цанко разкриваше малко от интимния си живот.
ИВАН БОГДАНОВ
Той е от по-младите ми приятели. С него ме свързват общите ни разбирания за изкуството и политическото насилие, на което бяхме принудени да служим.
Получих от него “PATHS” от 200 страници, където е събрано цялото му творчество до днес. Пожелавам му още няколко такива да документират неговата работоспособност и завидно качество.
По този повод написах:
„Драги Иване,
Разгледах внимателно и с удоволствие дългия низ от изживяни творчески вълнения, в малка част от които сме вървяли заедно. Възхищавам се от постоянството да съхраниш най-ценните мигове на вдъхновение и да ги предоставиш на твоите внуци, като нагледен урок за пътя на един неспокоен дух. Прелиствам и пред мен се очертава образа на художник, точен и добросъвестен в своя натуралистичен академизъм – „отличен”, както казва Академията. Твоят интелект и неспокоен поглед не спират до тук, независимо от конюнктурата, а може би точно поради това. Будните ти очи следват новите тълкувания на изкуството (зад Завесата) - театър, плакат, живопис и графика, вървят неудържимо към новите закономерности, подчинени на духа. Твоето Аз в творчеството ти - илюстрацията, плаката, малката и голяма графика, анимацията – се вижда навсякъде, заедно със сръчната ти ръка, добрия вкус и находчивата мисъл. Това показва, че владееш смелата и емоционална рисунка така, както и гротеската в анимацията, а голямата шрифтова култура винаги е намирала точното си място.
Но най-ценното в теб е, че не търсиш настойчиво и унизително признание, а живееш в своя свят на радост от постигнатото, а то е вече узряло, като старо вино.
Наздраве, приятелю!
Твой Китана”
БАЙ ПЕТЪР УРУМОВ
е талантлив художник, възпитаник на старата унгарска школа. Получи званието „народен художник”. Срещам го в квартала и му честитя заслуженото отличие, на което той отвърна: „Не ме радва вече нищо. Това трябваше да стане преди двайсет години. Сега съм твърде стар и болен, и ми е все едно”.
Скоро след тази среща почина.
ДИМИТЪР КАНДИМИРОВ-БАЙ МИТЬО
От бюлетина на СБХ научих, че бай Митьо ни е напуснал. Уважавах този човек и колега, който говореше истини, без да се съобразява с конюнктурата. Остатък от романтичното време на комунизма, отдавна разочарован, той още минава за такъв, поради скромност и мълчаливост. Беше спокоен, бавен, мислещ и критичен, без да е шумен.
Група художници, между които бе и той, проектирахме Музея на революционното движение. В моя раздел попаднах на снимка на политзатворници в Пловдив, а сред тях Тодор Павлов и бай Митьо. Всички се изреждахме да го видим като „борец”, поел кръста на „комунстическата правда”. Вкупом искахме да ни разкаже нещо за онова време и да го видим като герой. Равнодушен и скептичен, той ни шокира с репликата: „А, ние бяхме там като на курорт. На Великден в двора на затвора идваха гос 
© 2015 – Bogomil Kosstov AVRAMOV-HEMY
СПОМЕНИ ОТ КАМЕННАТА ЕРА
(12)
КОННИЦАТА НА БУДЬОНИ
от
Богомил Костов АВРАМОВ РУСЕВ – ХЕМИ
ТЕЗИ ЛЕТНИ ДНИ СИ ПОЗВОЛИХ, ДАЛЕЧ ПРЕДИ ПОЛУЧКА-ПЕНСИЯ, ДА СИ ПОХАПНА ПРЕПЕЧЕНА НАДЕНИЧКА. НА ПАЗАР “ЧАТАЛДЖА”, МИЛО МОМИЧЕ МИ ПРЕДЛОЖИ, ДА ОПИТАМ НАДЕНИЦА ОТ КОНСКО МЕСО. ДОСТА НЕОБИЧАЕН СЪЕСТЕН ПРОДУКТ ЗА НАШЕГО БРАТА. МАКАР В ДРЕВНОСТТА; А ПЪК В НАРОДНИ ПЕСНИ НИКАКВО ГО НЯМА; ДА СЕ ТВЪРДИ: ПРИПЪЛЗЯВАЙКИ ОТ ПОДУРАЛИЕТО НАНАСАМ БОЛГАРСКОТО ПЛЕМЕ ЮНАШКО БИЛО ПРИДОШЛО С КОНЕВРЪЗИ И ЮРТИ, ДЪВЧЕЙКИ КОНСКО МЕСО ЗА ИЛАЧ.
- МЕСЦЕТО - ДА НЕ Е ОТ ЧОВЕШКО!?! - ЗАПИТАХ.
- КОНСКО Е – ОПИТАЙ!?!
ЦЕНАТА БЕ, КАТО В ХОТЕЛ-ЛУКС ПО ПРИЧЕРНОМОРИЕТО. ЗАХАПАХ НАДЕНИЧКАТА, НАТИКАНА В НЕБРЕЖНО РАЗЦЕПЕНО БАЯТО ХЛЕБЧЕ. “ОВКУСЕНО”, С БЕЗБРОЙ АБСОЛЮТНО БЕЗВКУСНИ ГОРЧИЦИ, МАЙОНЕЗИ И Е-ТА.
СЕДНАХ НА ЕДНА ПОТРОШЕНА ПЕЙКА. КУЙТУЛЯСОХ ПРИМИРЕН. ЗАМИСЛИХ СЕ, ЗА СЪДБАТА НА ИЗМОРЕНИТЕ КОНЕ. ДАЛЕЧ ПО-НЕПРИЯТНА ОТ ТАЗИ НА ДИВИТЕ МЕЧКИ. ЗАЩОТО, ДОКАТО ЗА ДИВИТЕ МЕЧОЦИ В БАЛКАНА ИМА КОЙ ДА СЕ ЗАСТЪПИ НА ПРАВИТЕЛСТВЕНО РАВНИЩЕ, ЗА ИЗМОРЕНИТЕ АЙГЪРИ – ЕДВА ЛИ ИМА КОЙ ДА ГО СТОРИ. ТАКА Е БИЛО, ПО ВРЕМЕ НА МИННИТЕ ВЪГЛИЩНИ КОНЦЕСИИ ПРЕЗ ДЕВЕТНАДЕСЕТИ ВЕК. ТАКА Е – И ПОНАСТОЯЩЕМ. О, НЕ САМО С КОНЕТЕ. СЪС ВСИЧКИ НАС.
И, ДОКАТО СИ ХАПВАМ ОТ ЖИЛАВИЧКАТА НАДЕНИЧКА, ЗАГЛЕДАН В НЕЙНИЯТ ОКАЗАЛ СЕ НЕХРАНИСМИЛАЕМ ЗАВЪРШЕК, СИ ПРИПОМНИХ ЕДНА ОСОБЕНО ПОКАЗАТЕЛНА СЦЕНА ОТ ФИЛМ, ЗА ДНИТЕ И НОЩИТЕ, НА ВЕЛИКАТА ОКТОМВРИЙСКА СОЦИАЛИСТИЧЕСКА РЕВОЛЮЦИЯ. НАРИЧАН ДИСИДЕНТСКИ. ПРОСТО ЗАЩОТО БЕ БОЛЕЗНЕНО ПРАВДИВ. ПОСВЕТЕН, НА ПРОБИВ В ГРЪБ НА ЛЕГЕНДАРНИЯТ КОМАНДИР ЧАПАЕВ. КОЙТО, ДОКАТО СИ СЕ ЛУТА НАСАМ-НАТАМ, СЪЩИСАН ОТ НЕОЧАКВАНОТО ПРЕДАТЕЛСТВО, БИВА ИЗМАМНИЧЕСКИ СЪСЕЧЕН.
ТОЗИ ФИЛМ НИ БЕ ПРОЖЕКТИРАН, В КАЮТКОМПАНИЯТА НА ЖИВОТНОВОЗА “МАМБО-ИТАЛИАНО”, ОТ НЕГОВИЯТ КАПИТАН. В ПРИСЪСТВИЕ НА ШЕФА НА ГРАНИЧНОТО КПП НА БЕЛОГРАД, И НА СЪОТВЕТНИЯТ КОРАБЕН АГЕНТ. ПО ВРЕМЕ НА ЕДНО ОТ МОИТЕ ЕЖЕДНЕВНИ СЛУЖЕБНИ ПОСЕЩЕНИЯ.
- ТОВА Е БУДЬОНИ, - БЕ ЗАЯВИЛ ШЕГОВИТО МАСТИТИЯТ МОРСКИ ВЪЛК, - ТОЙ Е ВИДЯЛ СМЕТКАТА НА ЧАПАЕВ.
КАПИТАНЪТ ГОВОРЕШЕ СНОСНО РУСКИ. ПО ПРОСТАТА ПРИЧИНА, ЧЕ СЪПРУГАТА МУ БЕ ИТАЛИАНКА ОТ БЕЛОГВАРДЕЙСКИ ПРОИЗХОД.
НАЧАЛНИК КПП СЕ НАПРАВИ, ЧЕ НЕ ПРИЕМА ПОДОБНИ ОТВРАТИТЕЛНИ ИСТИНИ. РЕЗУЛТАТ, ОТ НЯКОГАШНА БЕЗУМНА КОНКУРЕНЦИЯ МЕЖДУ БЕЗБРОЙНИТЕ МАЛКИ, СРЕДНИ И ГОЛЕМИ АТАМАНИ, ПО ВРЕМЕ НА КАЗАНАТА ПО-ГОРЕ ВОСР – 1917. ДО ЕДИН ВЪЗПРИЕЛИ ИДЕАЛИТЕ ЗА БРАТСТВО, РАВЕНСТВО И СВОБОДА – НА ГОЛО. БЕЗПОЩАДНО ИЗТРЕПАНИ ЕДИН ПРЕЗ ДРУГ. КОРАБНИЯТ АГЕНТ СВИ РАМЕНЕ, И СЪЩО ИЗЧЕЗНА. ПРЕЗ ФИЛИСТРИНА НА КАЮТКОМПАНИЯТА СЕ ВИДЯ, КАК ДВАМАТА СЛУЖБАШИ ПРЕТУПАХА ПО СХОДНЯТА НА КЕЯ. ПРОДЪЛЖАВАЙКИ ОЖИВЕНО ДА РАЗИСКВАТ НЕВЕРОЯТНИТЕ КАПИТАНСКИ СЛОВА КОИТО ЕДВА ЛИ БЯХА ИСТОРИЧЕСКА ИСТИНА.
ОСТАНАХМЕ НАСАМЕ С КАПИТАНА, ПРЕД МАСА ОБСИПАНА С ЛЕКИ ИТАЛИАНСКИ ВИНА, И КОНСКА КЪРВАВИЦА ПО ВЕЛИКДЕН. ПИЙВАЙКИ СИ АЛКОХОЛ, АЗ НЕ МОЖЕХ ДА СЕ НАСИТЯ НА БЕЗБРОЙНИТЕ ВКУСНИТЕ ЯСТИЯ.
- НАИСТИНА ЛИ? - ОСМЕЛИХ СЕ ДА ЗАПИТАМ, - ВСИЧКО ТОВА Е ОТ КОНСКО МЕСО?
- РАЗБИРА СЕ, - ОТВЪРНА КАПИТАНЪТ, - В ИТАЛИЯ СЕ КОНСУМИРА ДОСТА КОНСКО. СЪДЪРЖА ВЕЛИКОЛЕПЕН КОЛАГЕН – ПОЛЕЗЕН Е ЗА СТАВИТЕ. Е, И ЗА МЪЖКАРСТВОТО, НО, ЗА СЕБЕ СИ ПРЕДПОЛАГАМ, ДА Е ОСТАТЪЧНА АНТИЧНА ТРАДИЦИЯ.
И, ЗАПОЧНА ДА ОБЯСНЯВА И ДОКАЗВА, ДОКОЛКО РУМЪНИ, БЪЛГАРИ И ИТАЛИАНИ, СА ОТ ЕДНО И СЪЩО ПЛЕМЕ НА АЗИАТСКИ КОНЯРИ.
- ВИЖТЕ СЕГА, - РЕЧЕ, А СЪПРУГАТА МУ ИЗПРЪХТЯ, ИЗВИНИ СЕ, И СЕ ЗАКЛЮЧИ В КАПИТАНСКАТА КАБИНА. БЕ НЯКЪДЕ КЪМ ДВА ПОДИР ОБЕД, А ВСЕКИ СУПЕРКАРГО НА КОРАБ, ПО ТОВА ВРЕМЕ Е ДЛЪЖЕН ДА ПОДРЕМНЕ. - УВАЖАЕМИ ГОСПОДИН ДЪРЖАВЕН ИНСПЕКТОР. НИЕ С ТОЗИ КОРАБ УСПЯХМЕ И ИЗНЕСОХМЕ, А КЛАННИЦИТЕ “КИПРИЯНИ” ПРЕРАБОТИХА И ПРОДАДОХА, И ИТАЛИАНСКИЯТ НАРОД ИЗЯДЕ НЕ ДРУГО – А КОННИЦАТА („ЗАПОМНЕТЕ!?!“) НА МАРШАЛ СЕМЕН МИХАЛИЧ БУДЕОНИ, УВАЖАЕМИ ЧОВЕЧЕ.
ЗЯПНАХ С ОТВОРЕНА УСТА. ПРИПОМНИХ СИ УВАЖАЕМИЯТ НАПЪЛНО ПОБЕЛЯЛ МАРШАЛ, КАК НИ СЕ УСМИХВА ДОБРОДУШНО И ХИТРИЧКО, ПО ВРЕМЕ НА БРАТСКО ДЕВЕТОСЕПТЕМВРИЙСКО ГОСТИ, ОТ БАЛКОНА НА СТОЛИЧНИЯ МАВЗОЛЕЙ. ДОКАТО НИЕ, ТЪЛПА ПОДРАСТВАЩИ ГЛУПЦИ, РАЗВЯВАМЕ ЗНАМЕНА И ПЛАКАТИ, ГОТОВИ ДА ЛИТНЕМ КЪМ ФРОНТА; В ИМЕТО НА ЩО ДА Е; НА ВСЯКА ЕДНА СЛЕДВАЩА ВОЙНА.
- НИМА МОЖЕ ДА СЕ ИЗЯДЕ ЦЯЛА ЕДНА КОННА АРМИЯ?
- РАЗБИРА СЕ, - ОТВЪРНА КАПИТАНО КИПРИАНИДИС,- ТАМ ПО ПОЛИТИЧЕСКИ СЪОБРАЖЕНИЯ, ТОВА НЕ БИ МОГЛО ДА СТАНЕ. ПЪК, И С ПРЕРАБОТВАТЕЛНИТЕ ТЕХНОЛОГИИ ОТДАВНА НЕ СА В КРАК. ЕДИНСТВЕНИЯТ ИЗХОД БЕ; А АРМИЯТА ИМ СЕ ПРЕВЪОРЪЖАВАШЕ; ДА НАПРАВЯТ ИЗГОДЕН ИЗНОС. ПОДИР ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА, КОНЕ И КАВАЛЕРИЯ НИКОМУ НЕ ИМ ТРЯБВАТ. А, В НЕДАЛЕЧНО БЪДЕЩЕ, НЯМА ДА СА НЕОБХОДИМИ ДОРИ ХОРА. ДВАДЕСЕТ И ПЪРВИ ВЕК ЩЕ БЪДЕ ИЗЦЯЛО ДИГИТАЛЕН.
ГОДИНАТА БЕ ЕДВА 1980. ПРЕДИ ДА ЗАСЕДНЕМ В ПРИЕМНИЯ САЛОН, КАПИТАНЪТ ГОРДО НИ БЕ ПРЕДСТАВИЛ ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНАТА АВТОМАТИЗАЦИЯ НА КАПИТАНСКИЯ МОСТИК.
- В БРОЙКИ – КОЛКО КОНЕ - ВСИЧКО?
- НЕ БЪДЕТЕ ПРЕКАЛЕНО ЛЮБОПИТЕН. НА ЕДИН РЕЙС КОРАБЪТ ПРЕНАСЯ ДО ДВАДЕСЕТ И ПЕТ ХИЛЯДИ ГЛАВИ. ОСТАНАЛОТО – ПРЕСМЕТНЕТЕ САМ.
И МЕ ПОВЕДЕ, ЗА ДА МИ ПОКАЖЕ УДОБСТВАТА НА СВОЯТ МНОГОПАЛУБЕН АВТОМАТИЗИРАН ПЛУВАЩ ОБОР. А, ТАМ, НА ДЪНОТО, ПОД БЕЗКРАЙНИЯТ КОНЕВРЪЗ НА УМОРЕНИТЕ КОНЕ, ПРОБЛЯСВАХА ВЕРИГИТЕ НА НЯКОЛКО БЕТЕЕРА. НАПРАВИХ СЕ, ЧЕ НИЩО НЕ ВИЖДАМ. МОЯТА ЗАДАЧА БЕ, ДА НЕ ДОПУСНА НИТО ЕДНА КОНСКА ФЪШКИЯ, ДА НЕ ПАДНЕ В МОРЕТО.
ВСИЧКО ТОВА МИ ДОЙДЕ НА УМ ДНЕС, НА ПАЗАР “ЧАТАЛДЖА”, КЪДЕТО ЕДНО КРАСОТНО МОМИЧЕ МИ ЩИПНА ПОСЛЕДНИ СТОТИНКИ, ЗА КЪС КОНСКА НАДЕНИЧКА С ГОРЧИЦА. КОЯТО ПРЕДОСТАВИХ НА ЕДНО УМИЛНО БЕЗСТОПАНСТВЕНО ПСЕ – ПА ТО, СЛЕД КАТО Я ПОМИРИСА-ПОМИРИСА, ВДИГНА КРАК, ПА ФУКНА И ОТПРАШИ. ЗАПИТАХ СЕ, ДАЛИ ПЪК НЕ ИДЕ ВРЕМЕ, КОННИЦАТА НА МАРШАЛ БУДЬОНИ, (КАПИТАНЪТ ГО НАПИЧАШЕ “КОЛОНЕЛ БУДЕОН”), НАИСТИНА ДА СИ СЕ ЗАВЪРНЕ. ПРЕДПАЗЛИВО СЕ ЗАОГЛЕЖДАХ, ЗА НЯКОЙ - ПРИКРИТ В СЕНКИТЕ НА УЛИЧНИТЕ ДЪРВЕСА – БЕТЕЕР. НО, ОСВЕН МЕРЦЕДЕСИ НА НЕЗАКОННО РАЗБОГАТЯЛИ НЕ СЕ ВИДЕШЕ ДРУГО.
The End – 06.06.2015.
