МИСИЯ ВАРНА - ВЪЗМОЖНА

ART & POETRY
RESSOURCE CENTERS-BG
PRESENTS 

(c) 2000-2012-Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY

З Ъ Г

- РАЗКАЗ -

от

Богомил Костов АВРАМОВ РУСЕВ - ХЕМИ

ПОПРЕХВЪРЛИ ЛИ ЧОВЕК ГОДИНИ, не му остава друго, освен да си се тюхка – да си се вайка. По отминалото - на халос Време на Времената. По пренебрегнали го някакви жени. (Какъв шоколад имаше някога!) По изтървани далавери. (Днес да съм цар на чорапогащите, в революционен Парагвай!) Подир пропилени възможности за кариера. (Опазвайки скапаната си Държава, доколко опази собствените мъде!?!) Подир пропилените години в безработица. (При СоциализЪма – тЪкЪванкЪ нЕмЪ!?!) В краят на краищата, настъпва съкровен съдбовен ден. В който Държавата се сеща, че съществуваш. И, ти зафучва в лице подаяние, наричано „Пенсия“. (Пльо – о – ос! ...) Ако си близък на началствата, би отвоювал честване. Предприятието плаща. (Пльо – о – ос! ...) Държавата напълно се е отплатила. Почти с фанфари. Снела е грижата за пореден безработен. С възможно най-недобросъвестно пенсионно разпореждане. Изплюто от претоварен компютър. Отпечатано без мастило, на обидно-второкачествена хартия. (Пльо – о – ос!) И, не остава нищо друго, освен с тъга да си припомняш. Непокорени цици. (Пльо - о - ос!) Задници на почти овладяни дами. (Пльо – о – ос!) Запивки в името на Дружбата между народите. (Пльо – о – ос!) Какво ли не. Как ли не. Пенсия, с която единствено би могъл да пукнеш от глад! (Пльо – о – ос!) 
СПОМНЯМ СИ, как да не си спомням - като ме яде отвътре, изцяло дивашкото наше просяшко младенчество. Там, в Белоград. На брега на Морето Темарин. Когато телевизор имаше единствено на страниците на списание „Икономия и домакинство“, в градската библиотека. (Преди да стане окръжна!) Когато вместо към училище, отпрашвахме към Холандския Кей. Единствено място, от където никой не ни прогонва. За да захвърлим чантите в трюма на някоя изоставена делфиноловна така. Да скочим в някоя неосмолена лодка. Че, да отпрашим всред залива пред Белоград. Ухаещ на разцъфнал акациев цвят, и още по-точно, на одеколон "Тройной". Натягахме на гребла всред залива. Чиракувахме при непознати рибари. Предполагам, всяка мечта за персонална свобода е свързана, с непосредствено бягство от действителността. В Белоград, това иде чрез Морето. Колко много скъпо е всичко това.
МАРИМАНИТЕ лесно откриваха скътаните, под плитовете на делфиноловнвите гемии, учебни пособия. И, погиваха от смях. Безграмотни. Дълбоко тъжни. Никога весели, макар вечно веселящи се сурови мъже. Изпечени от бури, брегова мизерия и хали. Мощните кораби които притежаваха, водеха по морето без компас и карти. Без да престанат да презират наконтените капитани на Параходството. Често изяждахме порция бой. Щото, не се взема чужда лодка, за да отидеш на Карантината на плаж. Как ще се върнеш, ако се вдигне Морето? Щото, как така забиваш без ръчна помпа в некалъфатено корито!?! Това е Море, а от него би могло да се очаква всичко. Изкарвахме повечето следобеди на море. Мнозина от нас успяха да вземат сертификат. Аз съм по дипломите.
ИМАХМЕ ПРЕПОДАВАТЕЛИ, които идваха да си напазаруват риба. Колко бе по тно време Белоград? Носна кърпа, сгъната на четири. Колко бе населението? Два файтона, а останалите пеш. Един от тези преподаватели бе една изключителна жена. Другарката Немкофонка. Безпощадна стара госпожица. Възпитаник на местният Немски Пансион. Основан 1922., закрит след Войната, днес платен паркинг под охрана. Немкофонката си изкарваше яда на руските окупационни войски, (Малко нещо поразпитвана!), върху нашите остригани нула номер непокорни момчешки глави.
ДРУГАРКАТА НЕМКОФОНКА, бе жена от глава до пети. Несравними цици. Нарешетен от момчешки погледи разкошен задник. Притиснала свенливо лице към черната дъска. Старателно изписваща отровните падежни таблици, на най-мрачният език на света. Излайвайки немскофонски заключения за всички нас. Не пропускайки да разтресе величествени меса на безропотно послушание в името на Световния Интернационал и Дружбата между Народите. (Мислено подпявах "Лили Марлен"!) 
- Зъг ... Зъг ... Зъг ...
Класът замираше.
- Зъг ... Зъг ... Зъг ...
 Всеки бе спуснал ръка в скъсаните джебове на своите униформени панталони. Другарката Немкофонка си въобразяваше, че ни е овладяла. Единствената съученичка в този изцяло мъжки клас тънеше в божур. 
- Зъг ... Зъг ... Зъг ...
Избягвахме да избухвахме в смях. Само хладни погледи пълни със жарава. Човек се отраква, завърти ли се край маримани.
ТАЗИ ФАТАЛНА СРЯДА, изненадващо бях в час. Първи чин. Средна редица. Дясно. Влезе прислужникът с разносната книга. Госпожица Немкофонка се разписа.
 - Гогомил Славигогов при Другарят директор ... 
Може да ти е другар, казах си на ум, но за мене тоз" въшкар е прост директор. Тръгнах подир прислужника. Госпожица Немкофонка – подир нас.
ЧИСТИЧКО ПРИГЛАДЕН, с малко алабросче и щръкнали мустачки, с димяща цигара в ръка, Другарят Директор ме изгледа диво.
- Прас!
Лицето ми пламна.
- Прас!
Лицето ми отново пламна.
- Прас!
Лицето ме преболя. А, от покъсаните ми джебове на земята изпадна ръждива габровска чекийка.

- С нож посягаш – а!?! - Прас!
ГРАБНАХ ЧЕКИЙКАТА ОТ ПОДА. Профучах през коридора, класната стая, училището и Белоград. Спрях едва на Холандския Кей. Ушите ми пищяха от директорското правораздаване, но пред очите ми не преставаше да витае славният трепетен задник на Другарката Немкофонка. Наша доверена класна наставница. Секретар на първичната партийна организация, (Да е имало вторични!?!). Нейните напиращи, изпод ликьосана блузка с народна шевица, сякаш захаросани, бозки. Доказващи всекиму, че на този така калпав и лъжовен свят освен Партия, освен Комунистически Интернационал и Дойчешуле, освен Дружба между народите и Борба за мир съществува, и Съвсем Истинска Природа. 
НА ХОЛАНДСКИЯ КЕЙ, бе тъпо и спокойно. Гемиите бяха вдигнати на такуси. Делфиноловците ги нямаше никакви. На кърмата на някогашната царска парна яхта „Камчия“, превърната в отоплителна станция, моряци лапаха риба-плакия. Единствено старата гемия „Марифея“, се поклащаше на вода с разбит катинар. Изкачих се по трапа. Влязох в носовия кубрик. Заврях глава в единствения сламеник. За да се наплача.
КАТО НЯМА КЪДЕ ДРУГАДЕ, човек си се прибира у дома. (IF!) Заварих Старият мрачен, грапав и кисел, пред парче клисав военновременен хляб.
- Такива неща, - сопна се той, - не се разправят! Побутна гневно чинията със супа, а тя се разплиска и по маса, и по под. Маман се втурна да почиства.
- Така да клеветиш, бедната женица ...
Тогава Папа избухна в най-великолепния смях, който някога съм чувал. Завинаги установих, че този работар-наивник всъщност е незаменим.

РАЗБРАХ ЗА КАКВО ИДЕ РЕЧ. Вечно веселяците се маримани, пияници и брегови гамени, настървени за всичко що е фуста, бяха дрънкали „под секрет“. (Да не ни издадеш!) Как по време на немската окупация, другарката партийна секретарка и заместник директор по учебно-възпитателната част, яко заздравявала дружбата между двата братски народа. Как в награда, бъдещата възпитателка на поколения комунистически чада, получила благороднически знак. По разкошният свой задник. Докладван от бабите в старата Гръцка Баня, в Гръцката Махала на Белоград. Бе време, когато кметът ходеше пеша, а областният с файтон. Единствено владиката се возеше в трофеен мерцедес. Да притежаваш душ у дома!?! О, това се преследваше, като упадъчен дребнобуржоазен уклон. Истинският комунист, и днес успява да оцелее без баня.
- Да си го предупредила! - сопна се на Маман.
Папа си наля още едно, па легна да му откърти.
ПРЕЗ ЦЯЛАТА ТОПЛА БЕЛОГРАДСКА НОЩ, Папа неспокойно скокваше. Напушван от заразителен смях. Всъщност дълбоко загрижен. Крачеше насам-натам из двора. Откъсваше презряла смокиня. Хапваше премлясвайки. Отново се разтрисаше от идиотски смях. 
 - А, партийното събрание - ни предстои!
И, отново лягаше да си отспи. Бях се изправил пред малкият тавански прозорец на своята си стая. Бях отправил очи към звездите. Но, петолъчна звезда, така и не открих. Търся я и понастоящем. Никаква я няма. Що така!?! 
С ОЩЕ ДВАМА ПРИСМЕХУЛНИЦИ, бяхме набързо изхвърлени от училище. Идеше лято. Край морето бе чисто, свястно и прекрасно. Спяхме под лодки. Заседавахме, в кафене-тераса „Куцото куче“. Кафето бе от леблебия, и от ръж. Чичо Пет ни поучи. 
 - Ами, драснете писъмце, - ни посъветва старият кръчмар, - до Най-Главният. Той големите работи няма да как да оправи, но виж – дребните – би успял. 
- Да не ни опандизят!?!
 -Твърдите доказана истина. Зависи, кой би прочел вашето писмо. Сега, се разкарайте. 
Речено сторено. Седнахме на моят таван. Пихме по една ракия. Написахме писмо, и го изпратихме.

ПИСМОТО:
Скъпи Другарю Най-Главнокомандващ, 

Ние, учениците-комсомолци от първи „А“ курс на Техникума по рибарство в Белоград, много Ви обичаме. По цял ден на Вашият Бял Паметник, гдето е на входа на Морската Градина в Белоград, си пафкаме цигарки. Сега ви пишем. Поради една голяма Неправда. А, тя е следната. По време на практическо рибаруване, с гемията на Барба Хаджи Кощи Искариотски, ни бе надлежно обяснено, че на зъга на Другарката Немкофонка, личи неизтриваем пречупен кръст. Нима не сте го виждали? Много сте пропуснали. На едно комсомолско събрание, ние това положение съвсем изяснихме. Че, и още. И, до край. Вие ни учите, да критикуваме смело и открито грешките в нашата си работа. Ами във Вашата!?! А сега, заради тази критика, сме изключени. От много любимият ни рибарски техникум. Ние настояваме да посетите Белоград. За да се уверите, как стоят нещата. Кой кого лъже. Готови сме всякак да ви помогнем. Във всеки случай, носете си лупа, или поне очила. 

 С комсомолски поздрав: 
Хеми, Кеми, и Асан.

НЕ МИНА СЕДМИЦА. Училищният прислужник тръгна да ни връща в училище. Разпоредено било да се явим, като частни ученици. При условие, че престанем да бягаме от час. И, завинаги забравим думата "ЗЪГ". Сега е важна Борбата за Световен Мир и Социалистическа Демокрация. Днес не преставам да се чудя. Как тази някогашна изцяло обезпаричена Власт намираше време, да се занимава с детинщини и дреболии. Докато настоящата, зад която стоят парите на половин Европа, една градска канализация не успява да поддържа. Не дай Бог, да рукнат поройни дъждове. Отиде Белоград в морето.
НЕОТДАВНА, при нощно дежурство в „БЪРЗА ПОМОЩ“, се наложи да посетя домът на неизвестна старица. Оказа се бившата Другарка Немкофонка. С влизането ми, и се разплака. Оставаха й броени дни до Краят. Не, не умираше от рак, както би могъл да си помисли всеки. Другарката Немкофонка умираше от Обичаен Демократически Пенсионерски Глад. По реда на своите служебни задължения установих. Как върху някога прекрасният задник на тази достойно пенсионирана почтена старица, все още личи. Онзи нацистки благороднически печат, за който някога бабите от Гръцката Махала бяха отворили дума. Преди да изрекат „Псуми“. А върху него, представете си, бе лепната - с неизтриваемо лилаво-червено-черно - огромна петолъчна звезда. 

p.S.: ПО ВРЕМЕ НА ВОЙНАТА, и далеч подир нея, бащите се бръснеха пред джебно огледалце. Майките се оглеждаха в притъмнените от облаци улични витрини. Днес не е така. Съществуват огледала за всички, и срещу всичко. Не е ли време, да пипнем огледалата в ръце. Че, да си огледаме голите задници. Преди това, разбира се, следва да си свалим гащите. Ако, все още имаме такива.

 THE END/23.03.1998-30.07.2012.-31.07.2012