С Р Е Д Н О Щ Н И   А Р О М А Т И
TO ADAM разказ
от
Богомил Костов АВРАМОВ-ХЕМИ
    МЪЖЪТ СЕ РАЗБУДИ СРЕДНОЩ. Установи, че мирисът на евтини цигари без филтър; такива все още се продаваха в това забутано пред-планинско кътче на планетата наричана Земя; от които бе изпушил стотици хиляди къса за през своя малък, къс, скапан и напрегнат катунарски живот, са пронизали не само неговите дробове. Не само тясното жилище. Но, и студената зимна нощ, с която сега си мислеше, че разговаря. Живот, за който чувстваше - ето на - взел, та се изпарил. Заедно с това, в малката стая три на четири, превърната в работен кабинет, спалня и какво ли не, витаеше мирис на бои, и прясно препечен хляб. Това го развесели. Екологична зима, каза си мъжът полугласно, хай да се невиди. Посегна да включи осветлението, но остана в мрак. Токът втори месец бе прекъснат. Компанията трябваше да се развива. (Разбирай що щеш!) Не търпеше длъжници. До болка екологично, повтори си, тихичко. Хай да се не види! Надигна се от дивана, превърнат и приет преди години “временно” вместо легло. Препъна се в шнура на телефона. Повтори и потрети своето “Хай!” Опипом намести слушалка до ухо. После я захвърли върху леглото. Слушалката бе няма, от десетина години. Неизвестен служител на БТК, бе говорил за негова сметка с чужбина. Така и не се откри кой е. Съдиха - осъдиха го - плати. Тогава именно се разори. Опипом достигна завесите. Внимателно ги отмести. В стаята нахлу красотата на безмълвната зимна крайбрежна белоградска нощ.
 СПОМНИ СИ ДАЛЕЧНАТА 1953.. Морето бе замръзнало, от устието на Реката до Палавея чак. Далечен роднина, скитник – циганин, бе тръгнал напреки през заледения залив за борса. В посока недалечния фар. Бе стигнал до никъде. Пролетес, траловете на риболовните таки бяха извадили тялото на бедния. Почернял, полуизяден от риби, отрупан със синкави медузи, с вързоп съчки на гръба. Пък във вързопа със съчки на гърба - трофеен немски шмайзер с два пълнителя – добре гресиран. През онези страшни ледвоенни години, на широки перспективи и нескопосни промени, за които никой не иска да си припомня, (Никой не му стиска да отвари дума!), често за цял Белоград нямаше електрически ток. Понякога часове. Друг път денонощия. Но всички вярваха, че това е за нещо повече значимо от техния жалък, незначителен, живян през куп за грош живот на оседнали, до неотдавна странстващи, цигани. И, си казваха – но, какво значение. Години по-късно, мъжът щеше да открие тези кратки думи в писанията на неизвестен писател. За да се чуди и мае, върху същността на писателския занаят. Стаята леденееше. В този крайбрежен полусредиземноморски град, загърбен от предпланините на Балкана, зимата бе по-скоро изтърпявана – отколкото предолявана. Кореняците оставаха приобщени към електрическото отопление, както някога техните деди към мангалите с дървени въглища. А ток – дявол взел го - имаше все по-рядко. Прескачайки купища книги и ръкописи, под призрачната неземна осветеност на зимното среднощие, мъжът приседна пред грубо скованата, под единствения заскрежен прозорец, маса. Съдба и орис от отдавна, та до край. Откри причината за своето внезапно разбуждане. Чашата, със зацапана от бои вода, се бе пукнала. Водата бе пропила единствена спестена филия препечен хляб.                                              КАКТО ПО ВРЕМЕ НА ТАКА ДАЛЕЧНАТА ВЕЧЕ ВОЙНА, така и днес, Човекът се хранеше с типов хляб. В последно време хляб имаше в разнообразно доволство. (Вкусен и пухкавичък – а не храни!) Хората; млади и стари, бедни и богати; основно дъвчеха хляб, докато се надрънкваха с бира. (Дебелееха!) Твърдеше се, че това е то – традиция балканска. Мъжът знаеше - не е така. Считаше, че не е нищо друго, освен поредно въведение към Нова Световна Война. Която би могла да свърши още преди да започне. Това би било най-светкавичната от светкавичните войни, казваше си мъжът – нещо ще просветне и - ще се изпарим. Война, която народът очакваше с нетърпение, вече толкова много дълги тягостни години. Та всичко да свърши, веднъж завинаги. Ако не със всички, то поне с цветната част от тези мъченици. Едва допуснати до всичко онова, което учените без притеснения и срам наричаха "Просперитет". После, пропагандата разпознаваше перспективи. Война, продължаваща напреки и надлъж по света, ето има-няма цял век. Все по-екологична, и поради това, смъртоносно злокобна и невидимо осезаема. Мъжът помириса напоената с вода и разтворени бои филия студен препечен хляб. Ароматът на пшеница превъзмогваше мирисът на химия. Природата, каза си, ах, Природата ще даде на всички да се разберат. Отхапа, па се замисли. Стигна ли до подгизналата част, каза си, стигна ли до нея, спирам. Ще изхвърля замърсеното в коша. И, остана с отворена уста, пронизван от мъчителна мисъл. Ами детето, каза си, ами Синът Ми!?! 
В ТАЗИ ЛЮТА ПРИЧЕРНОМОРСКА ЗИМА, през която токът, водата, телефонът - и всичко останало, не само бяха поскъпнали главоломно, ами никакви ги нямаше; пътищата приказно затрупани и безмълвни, а по улиците банди – погиваш за едното нищо; а неговите акварели стояха непродаваеми; в съседната стая, недалеч от тютюневите експлозии на талантливия баща, сгушено при своята майка спеше Детето. (Бе имало късмет, да се яви на белия свят преди броени дни!) Там, при топлата гръд на своята майка, лежеше поредният продължител на рода. Останалите девет спяха по сламени дюшеци върху дървения под. Детето спеше, а Майката се правеше, че и тя спи. Не харесваше, когато Мъжът остава насаме със своите писания, хартии и бои. Мъжът отмести ледената хапка от уста, свил душа, сърце и тяло под похлупака на всички онези безполезни книги и хартии, трупал та претрупал през целия свой никакъв живот тук, в този затънтен град, в този апендикс на света, на брега на едно занемарено море, под надвиснали планини от които всъщност бе пристигнал. Без през ум да му отмине – да го напусне. Море, което дори не успяваше да прошуми както трябва, а той добре знаеше как шуми морето разярено. Отгласяйки, в този чужд случаен саморазрушаващ се дом, митовете на епохи. Опита да си припомни нещо подобно, вписано в прашните страници на своите безбройни книги. Не можа. Реши да запали единствената половинка свещ, оцеляла неизвестно как, кипреща се в старомоден разкривен сребърен свещник, забърсан от кварталната кутия смет. Драсна кибрит. Подържа запалената клечка над свеща. Огънят го парна. Загаси свеща. Каза си, ами ако се наложи да изкъпем бебето зарана, а токът все още никакъв го няма, ами ако . . .
В стаята, бе станало нетърпимо студено. 
Ухаеше на подгизнал хляб. На загасена свещ. На класическа мизерия, реши за себе си, славно ухае, няма как. Знаеше, че ако се сгуши при детето и неговата майка, би открил зърно съхранена топлина. Но, защо да дели това зърно топлина на три - вместо на две? Реши и пристъпи. Отвори плахо вратата. 
- Добре ли сте? – Зашепна.
- Попикан, но затоплен . . . Ела!
  Наведе се в тъмното. Целуна жената на слуки, но малкият бе така нищожен по рамер, така дебело повит, че не можа да го докосне. Оттегли се обратно. Изправи се пред прозорците. И, като нямаше кого – призова Гопод-Бог и Света Петка Православна и Задморска.                                                                     НАВЪН БУРЯТА БЕСНЕЕШЕ. Спусна завесите за да спести топлина, макар да знаеше, че е безнадеждно. Похлупи парчето баят хляб с хартия. Завърна се върху продънения диван приспособен за легло. Зави се с огромен мечкадарски кожух. Напуши го смях. Надсмя се над себе си, над поприще, и над съдба.
Над всичко онова, което бе останало от онзи древен Белоград, който къташе в сърцето си. Над покорството на света, решил да подреди човешките права чрез недоимък, некадърност, и разврат. Разбира се, каза си, поради разврат няма ток вода, и газ. Не, не, не е поради лошото време. Поради умело управлявания глобален разврат, от шепа специални хитреци. За които няма ни Бог, ни Цар, ни Закон. Дали все още имат нещо между чатала? Някой бе казал, припомни си, че прогресът се изявява на границата между разврат и морал. Само че, между кое от двете – по-напред? Поиска незабавно да умре, но не успя, и блажено потъна в сън.
РАЗБУДИ СЕ КЪМ ОБЯД. Слънцето се опитваше да грее. Телевизорът помиярстваше, значи имаше ток. 
В недостижима зала, политици имитираха как правят и поддържат мир, че да благоденстват, докато всички останали погиват от глад. 
В изискано подземие, пред огромни екрани, униформени магьосници поддържаха война в преход. 
В джунглите на Амазония учени изследваха косатки, панически побягнали от пиршествата във връзка с опазване от замърсяване на Световен Океан. (UNO-WWF-EPA!)
Пчелите в едно африканско село, след като бяха препълнили кошерите с мед, добрите пчели, бяха пресекли безпрепятствено Океана, за да обсадят огромна бяла охраняема сграда с купол – за да мъстят.
 Английски принц, се бе преселил в къщичка от глина с интернет, за да докаже, че и замъците могат да омръзнат. Временно.
 Останалото бе стрелба по лековерни антиглобалисти, повечето безпаспортни. В съседната стая детето проплака, после замлъкна. Анна имаше мляко за двама. 
- Ха! При този глад!
Мъжът мъчително се надигна. Седна пред работната маса. Обърна гръб на телевизора. Грабна прогизналия комат препечен хляб в ръка. Натопи го в боите. И, изрисува онзи стар циганин, запътил се всред ветровитата стихия през заледеното море, към нос Палавея, с вързоп сухи съчки на рамо, а всред съчките – шмайзер с патрон в цевта. Прибави, от себе си, две бомби бухалки. Реши, че ромите – това исконно племе на Балканите, именно така да са превърнати в черни цигани. Чрез отнемане на граждански възможности, музикално ваксиниране на безгрижие, и предизборно забаламосване срещу стотинки. Развеселен от своето откритие, (Правеше и го допълваше всеки път!), Мъжът хвърли поглед в огледалото. Откри, че е само един неусетно остарял мъж, с прекалено повечко деца, за които не му е пукало цял живот. И реши, че няма как, циганин с вързоп съчки на рамо, да зачезне. 
      THE END
22.7.2008 г. 14:24
26.11.2008 г. 00:23:01


I 

 

 

© 2012-Bogomil Kostov AVRAMOV ROUSEEF-HEMY

 

ПРОФ. АС. ЗЛАТАРОВ – ЗАВЕТИ

 

(04.02.1885-22.12.1936.!)

от

БОГОМИЛ КОСТОВ АВРАМОВ РУСЕВ-ХЕМИ

 

Роден в Хасково, израстнал в София, изучен в Европа, професор д-р Асен Златаров незаслужено остава в сянката на новоизпечени национал-борчета. Нсеговият принос в развитие на съвременната българска наука, изкуства и култура е незаслужено игнориран.Дори през 2005 и 2006, не се видя да бъде честван наиироко из страната. Този ученик на голимят натур-философ Емил Юнг, завършил Женевския университет, докторирал в Гренобъл и специализирал в Мюнхен, несъмнено заслужава повече. Главен и отговорен редактор на безброй периодически и апериодически издания, председател на Химическото дружество, на Дома на изкуствата, и др. под, умира подир тежка операция в една известна клиника във Виена. Преди това, той успява да представи черно на бяло в два тома „В страната на съветите“. Бележит журналистически успех, преди приемане ЗЗД. През 1937., един „Общограждански комитет“ на неговото име, издава на два пъти издава малък сборник „ЗАВЕТЪТ НА АСЕН ЗЛАТАРОВ“. В него личи намесата на тогавашната официална цензура.Тук предлагаме цитати, от тази полузабравена книга.

 

КОМУ ПРИНАДЛЕЖИ ХРИСТО БОТЙОВЪ

• “... той избра жребия на вечната немотия, като не забравяше, че „сиромашията е престъпление“.

•  

  „... защото този народ „храни, пои и облича“ всички, а сам тъне в мизерия и беди.“““

•  

  „... братът на онеправданите и огорчените не може да дели трапезата на ситите и самодоволните.“““

•  

  „И Ботьовъ възропта и възстана срещу всички угнетители: той разбра, че робството се таи в гнилостта на един порочен обществен ред, който „допуща да има султани и капиталисти“.

  
   

ОБАЯНИЕТО ОТ АЛЕКА

•  

  „... бай Ганю биде възлюбен, и с него си послужиха като с нарицателно за похвала ...“““

•  

  „... това е писано от човек, който не познава жлъчната умраза, комуто са чужди интригата, користта и лицемерието.“““

•  

  „Смехът е кислород на живота. Той е културна придобивка: робът не се смее, дивакът – също.“““

•  

  „И той падна жертва на злото и тъмното, което убива из прикритие, подло и сатанински.“““

  
   

ТРАГЕДИЯТА НА ЯВОРОВ

•  

  „ ... на съвестта на българската интелигенция висне един грях: че оклевети един невинен и изостави един мъченик ... „““

  
   

ИСТИНАТА ПЛАШИ

•  

  „Дори, когато ПЕН-КЛУБ ме е избирал за делегат, аз съм отказвал, защото е трябвало да получа помощ за пътни от правителството . . . „““

• „А истината е, че Университетът е бил настрана от 5-6 души професори, които играха роля в събитията от близкото минало: какво общо имат с тях останалите 150 души преподаватели и толкова асистенти – хора, които си гледат научната и преподавателска работа и нито са били питани, нито са бъли зачитани от тия, които експлоатираха с името на Университета?

  
   

ДЪРЖАВАТА И ПИСАТЕЛИТЕ

•  

  „ Да се мисли, че у нас писателят би могъл да живее само от литературният си труд е слепота ... „““

•  

  „... малка ни е държавата, бедни са читателите, култ към книгата още нямаме.“““

•  

  „ Ето защо, намесата на държавата, нейната закрила на писателя трябва да се прояви. Да се прояви с грижа, с метода, с резултат.“““

   

  „ Изкуството е средство, да се изрази пълнотата на живота ...“““

  
   

THE END

17.03.2012 г.11:49:18

 

 

© 2012 – Bogomil Kostov AVRAMOV ROUSSEFF-HEMY 

НАСОКИ В ПОСОКИТЕ

от

 Богомил Костов АВРАМОВ-ХЕМИ

 

В НАШЕТО ОБЕЗВЕРЕНО от транснационални политически джунгурбащи общество, почти не остана нищо крехко, нищо интимно, що би могъл да имаш за показ. Което с две ръце да прегърнеш. Че, да си го отнесеш право у дтма. Ако обитаемите от нас железобетонни клетки и кутийки, биха могли така да си се рекнат. Освен тук-там по някое произведение на Изкуството. Върху чиято нищожна цена, едва покриваща разходи на автора за иждивение и прогрес, няма как да не поплюем. А Варна-Град; все по-малко претенциозен, все повече затъващ в официализирана немара град; е богат на какви ли не хора на изкуствата. Факт, где лесно се забравя - навик на остатъци от нация, навикнала да започва отначало. Дали някой ден Божи Ден, би налучкала онова, което безпрестанно търси?
НА ПОДОБНИ, НЕ ЧАК ТОЛКОВА РАДОСТНИ, МИСЛИ навежда поредната (Втора!) изложба на една съвсем свежа; по възрастов състав и регистрация; оптимистично рипнала във варненското артистично пространство формация, „ЕВОЛЮЦИЯ“, (Дано не се лъжа за името!), с председател Маестро Васил Пенчев. При съвсем поносими цени, откупките са едва ли не незначителни. В страните от ЕО, (Отдавна недостатъчно бели!), а навярно и в милата ни столица София, вървят под пара яки държавни програми за подпомагане чрез откупки на прохождащи таланти. Пардон! Не напомням ли отминал етап от нашето калпаво съвремие? Още – и още – и още: Пардон! Нима не сме в Двадесет и Първи век? Векът, в който безусловно всичко се търгува? Освен?!? Освен Истинското Добросърдечно Варненско Изкуство. Достатъчно академично. Съвсем не доморасло. Нонстоп експонирано. На стоп неоткупувано. Сякаш някакъв-си смахнат Big Brother не престава да ни се надсмива – кой си ти, че да се прехранваш с Изкуство? Я, захващай Далаверата!
ПАТРОНЪТ НА ИЗЛОЖБАТА „ПОСОКИ В ПРОСТРАНСТВОТО“, (ГХГ-Варна, 14.03.2012-29.03.2012.!), е един от първопроходците в художественото направление на Варненската гимназия за изкуства „Маестро Добри Христов“. Две забележителни по колорит живописни платна на изтъкнатият пореден мъченик-мълчаливец, Красен Бербенков, откриват тази непретенциозна изложба. Колко бързо отминават годините. Колко малко останаха от първопроходците в създаденото някога от Професор Саша Попов музикално училище. Как се странно затворя, онзи свещен цикъл на майсторска приемственост, така продължително отсъстващ от артистичната сцена на Варна-Град. Това, което овреме бе сторено за музиката, сега се повтаря при пластичните изкуства. (Не харесват „мултиплицира“ - това е термин за денонощна бакалия!) И, като няма що да добавим, ние от публиката (Не казвам „с гайдите“ – не можем го!), ръкопляскаме. Както винаги - от сърце.
В ЮЖНИЯТ САЛОН НА ГРАДСКАТА ХУДОЖЕСТВЕНА ГАЛЕРИЯ; Александър Бузилов, Васил Пенчев, Венцислав Марков, Георги Кенаров, Красен Бербенков, Николай Недев, Христина Цонкова и Явор Григоров; излагат над четиридесет свежи графични, живописни и скулптурни творби. Где не могат да не се запомнят. Техниките са всеизвестни. Внушенията гранични. Очакванията прилично обнадежяващии. Свежа демонстрация на някогашни абитюренти на НУИ „Добри Христов“-Варна; пресни випускници на Художествена академия – София, на Великотърновски университет. Те са се учили и изучили, по време на директорството на славният музикант Маестро Марко Добрев. Между всякаквата кавалетна живопис, няколко имена се особено откройват. Венцислав Марков, с неговите доста необичайни скулптури от заварена железария съчетана с кремък; Георги Кенаров с неговите перфектни монотипии; Христина Цонкова с нейните осем натюрморта. Повярвайте! Всички са добри. Но, от всякъде струи ЛИПСА НА ОБЩИНСКО ФИНАНСИРАНЕ. Пресни момци, късащи от хляба на децата си, за да творят; на практика без самостоятелни ателиета? Е, това наистина го нямат. Всеки работи там, където намери. Феноменалният „Вулкан“ отдавна не съществува. За да ги приюти върху цемента на машините, както това някога стори със стотина бивши първопроходци. Членовете на асоциация „ЕВОЛЮЦИЯ“ не престават да се надяват. Как някой в Община Варна, па и доста по-нагоре, ще се поразмърда, да ги устрои с ателиета. Настояват това да е на едно място. Иска се колективистично артистично пространство. (Май, и в това отношение ще бъдат първопроходци!) Имат толкова много да доверят от себе си - на хората. Боже – какво ли ги очаква?
П.С.: Това което липстваше? Работите на руските възпитаници Николай Русев и Марина Варенцова. Някога, след като доказаха себе си, те излязоха на свободна практика. Защо да не се завърнат!?!

 

THE END / 03/14/1210:06:15 PM

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ПЪРВИЯТ ясен спомен от многострадалното мое детство, е дълга, предълга тиха безметежна улица. Потопена в тежката нега на варненското лято, до коляно в прах, осеяна с изпепелени от слънцето магарешки и конски фъшкии. А, в дъното на улицата искри Морето.

Морето . . . Морето . . . Морето . . .

Еднокатни сгради в отенъци на пепеляв оранж. Огради “тараби”, сковани от широки почернели от времето дъски. Файтонът с който се прибира за обед рентиера Вергиев. От време на време някой устремен велосипедист, който си подсвирква. Безгрижни предвоенни времена. Подир това - военни. Та до днес и във времето нататък. Независимо от гаранциите на безброй набедени държавници, тези задължителни посланици на Злото.

Много ми се иска да тръгна от пред дома; където Маман ме е натирила да играя – но само това, че да си гледа къщната работа; надолу по улицата право към Морето. За да го прекося. Не подозирам, че това несбъднато желание ще ми остане за цял живот. (Епизодичните пътувания по море - не се броят, майките от обич закотвят синовете край себе си!) Но, пестникът на Маман е тежък, безпощаден и можеби благодатен, а кавгата която би ми сторила непоносима. Трябва да изграя точно пред дървените порти а-ла късен Сецесион Варналис на Дом Васил Попов, (Бяла емайлирана табелка 250 х 100 милиметра, уведомява любопитните селяци, че някога тук е бил заможен дом. Този “буржуазен остатък” ще отстои непокътнат през псевдореволюционни времена, за за погине в мартенова пещ при поредна стопанска криза.), та да бъда винаги налице, провикне ли се Маман от антрето пред кухнята. Така е с всичките двадесетина деца от махалата. В ония малки, примитивни, покрити с турски керемиди и общи кенефи на двора едноетажни къщи, кипи ли кипи чудото наричано Варненски Живот. Всички си се познават. И, си имат доверие един-другиму. До смърт. Пардон - до Девети Септември 1944-та!

Но Морето, ще остане завинаги в душата ми.

 

УЛИЦАТА, днес малък отрязък от нея все още личи в центъра на Стара Варна, но това е едва ли не подигравка. Някога тпо тези места са били поляни, където новобогаташите подир Първата Световна Война строят хубави къщя. С нахлуване на преселенци от Македония, от северната страна на Булевард Владислав Варненчик; наричан още Ташоолу, защото е бил единствената павирана улица в Стара Варна; се обособява странна смесена махала – македонци-арменци-българи-гърци. Турците са от другата страна на Булевард Владислав, в компактна махала около и днес съществуващата джамия. В началото на петдесетте, на тях ще им бъде даден път към Анадола. Тогава много варненци ще се сдобият с евтини жилища. Това са улици носещи имената на ранните следосвобожденски кметове на Стара Варна, и можеби поради това, успоредни на булеварда който иде от към Новите Гробища и свършва в центъра на града при прлощад “Независимост”. Което означава прочти пред пред Общината, калпава сграда построена току пред конака превърнат в окръжно полицейсто управление, където все още се извисява знаменитата варненска черница на която са бесели поборниците за свобода. От тук идва поговорката: “Горе на черницата!” На нея е качван и един най прадядо, но по депеша от Цариград, където брат му е бил драгоман в някакво посолство, той бива свалян. Твърди се, че причината била някаква кадъна с местен произход, по онова време телеграф вече е действал, но това не е добре проверено. Подобен случай за Варна описва и Христо Г. Бързицов, а това вече говори за далечни роднински връзки между двата рода. Другият брат на Дядо Васил се е казвал Христо. Улица “Атанас Георгиев” е успоредна на Булеварда и се намира между улиците “Братя Георгиевич” – на север и “Хаджи Стамат” – ва юг. През две пресечки на запад, е известната Маслобойна, в по-късни времена превърната в завод “Елпром”, където знаменития чешки възпитаник инженер Боздуганов, поставя основите на варненското домашно приборостроене. Пред Маслобойната, подир години преместена в Провадия където се концентрира държавния резерв от слънчогледово семе и олио, за да бъде унищожен в средата на деветдесетте години, се тълпят каруци от близките села. Затова наблизо има няколко хана. От тях е оцелял единствено Темелковия Хан, днес превърнат в “Частна Болница Темелков”. На първата напречна "улица Шар" все още няма електричество. В началото на четиридесетте години на миналия двадесети век, газената ламба е мерило за беднота. По-късно електричестнво ще тръгнте от новата дизелова централа на града, но ще настъпи хубав военновременен глад. Една малка обществена фурна недалеч, на ъгъла на улица “Шар” и улица “Нишка” (Днес “Сливница”.), бълва черни като камък военновременни хлябове с купон. В началото на четиридесетте купонът става разменна монета, и в град Варна се появява т.н. Комисарство. То е толкова полезно за държавата, че неговият главен комисар в столицата ще успее своевременно да изпрати дъщеря си да учи в “Ла Скала”.

Улица “Атанас Георгиев”, дълги години е от обикновена трамбована пръст, докато един ден дечурлигата откриват, че е довтасал парен валяк заедно с няколко каруци чакъл. Годината е четирвидесет и пета, затворите са препълнени с интелектуалци. Един от тях е Димитър Медникаров, запас, бивш служебен кмет на село Долен Чифлик. Както си му е реда, той е натикан в пандиза при лек режим. Това означава, че може да работи обща работа в чертите на града. Той е докаран тук, заедно с неколцина под конвой, за да подпомага отрамбоването на улица, която ще бъде асфалтирана едва двадесет години по-късно, и да положи тротоарните плочки точно пред своя дом. По този случай майките си ни прибират вкъщи, а човекът остава хпод конвой да поставя плочки пред вратата на Дом Вергиев, докато синът му – наша възраст, наблюдава баща си зад предвидливо заключената от старпия Вергиев желязна врата. До сега е имало тротоар само, където собствениците са си платили. От сега нататък ще има за всички. Всъщност, тротоар пред Дом Вергиев винаги е имало, но очевидно трябва да се подмени. Улицата продължава да носи името на Атанас Георгиев, и кой знае защо не е подменена с името на някой съвременен войвода. Не по-дълга от три-четири карета, тя започва от пресечна улица "Шар" и завършва на пресечна улица "Съборна". Но тогава, о, тогава тя бе чак до Морето. Как само искреше морето …

 

ПРОЧУТАТА БАНЯ ВЕРГИЕВ е на ъгъла с улица "Шар". През деня за жени - жените все още не са впрегатни животни. Вечерта - за мъже. Мъжете яко се трудят и затова ходят веднъж месечно на баня. Срещу Банята е гръбната стена на Стойновия Хан. В него квартируват войници. До нея е къщата на Стефчо Пичлемето. Толкова черен и нахакан. Това е добра едноетажна къща, почти аристократска. В нея семейството на Стефчо. Сестра му, красавица и мома на възраст, която по-късно ще успее да се жени и развежда последователно за офицери, мерна ли се по улицата ме изпива с очи. През топлите летни варненски следобеди, момата има навик,да мечтае облегната на отворения прозорец на своята стая там, на единствения първи етаж, а от пеньоара й ха-ха-ха, да се да се изсипят право върху тротоарените плочи нейните разкошни неукротими цици. Това прави, не само да заеквам още повече докато кажа добър ден, но направо да се спъвам по прашната улица. Което я развеселява доста. О, никога не съм бил достатъчно смел. Освен пред листът хартия. Кой знае защо, но не по рождение, аз заеквам повече отколкото е необходимо. В по-късни години, чрез пеене и музициране във всякакви хорове и оркестри, и благодарение съветите на един анонимен за мене логопед - първият за град Варна; доказал на моята класна Другарката Софка Николова - партиен секретар на Техникума по машиностроене-Варна където ще уча, че съм със всичкият си, само гдето не мога правилно да дишам; аз ще проговоря нормално Но за да стане окончателно това, трябва да стана нередовен учител по трудово обучение и, да вляза смело в клас.

 

КЪЩАТА НА БАБА МАКЕДОНКА е до къщата на Штефо. По време на войната тя не се подава на авикуации, каквито стават час през час, а остава на високия пруст пред своя двуетажен каменен дом, за да се вглежда в небето с един старомоден месингов далекоглед. Нейният син, забегнал невръстен през двадесетте години в Америка е успял да я уведоми - чрез Червения Кръст, че да се превърне в махленска тайна - че е летец-бомбардир и лети с огромни самолети над България. Тя ще дочака първия колет от Америка непосредствено подир войната, от който ще лъхне аромат на джаджум и сапун. Тогава тя ще поиска и ще умре, защото синът й е обявил че никога, никога, никога няма да се завърне в "тази тъпа комунистическа България". Нейният зет е македонстващ рибар и мутра, който подир 1944. ще бъде изпратен в концлагер, но ще оцелее. Няма да забравя негото мъжествено лице когато се завръщаше. О, в него нямаше никаква омраза. Освен пимирение. И всеопрощение. Тежко-тежко, без надежда за човещина, защото и да лови риба му бе забранено. Малко подир това този човек почина.

 

СЛЕДВА ПО РЕДА "ДОМ ВАСИЛ ПОПОВ" - ТУК ОБИТАВАМЕ НИЕ. На малката емайлирана табелка вече се гледа с насмешка. Но, някога тя е означавала нещо. За да бъде поставена. За сега сме трима, до 1946., когато ще се появи на бял свят моята мила сеста Ани. Татко Костадин (Коста) Аврамов Русев - майстор-практик-металист и вършачкаджия, майка Здравка Василева Аврамова - домакиня и моя милост - Богомил Костов Аврамов, кой знае защо наричан Боби. Странно момче, което се интересува от всичко, а не може абсолютно нищо. От тогава та до днес. В махалата го имат за безобиден наив и глупак, та често му натриват носът - я в прахта, я в някое дърво. Мъкне се с една цигулка до отсрещния тротоар и обратно, до домът на Чичо Коста Шишков (Също бяла емайлирана табелка!), за да му преподава уроци по цигулка. Безобразно строг учител, който никога няма да му разреши да усвои вибрато.

В широкия двор на улича "Атанас Георгиев" № 46, има построени две двуетажни и една едноетажна сгради. В тях обитават освен хазяйката Баба Донка Попова, вдовица на тежкия търговец Васил Попов, пришълец от Шумен и бивш областен управител на Варна, и Леля Добрана с мъж търговец на добитък ктолкова обезличен че наречен от всимчки нас Чичо Добран, заедно доведената си племеница от Лясковец - Кака Мичи, която следва в местното Висше Търговско Училище. Подир промените, тук се завръщат да живеят дъщерята на Леля Донка Мика Чешмеджиева, заедно със своя син Христо и дъшеря Дарина. Баща им е останаол за година-две в затвора, т.к. е бил началник гаа Варна по време на германската покупация. Доста е забавно. Няма как.

 

ЗАЛЕПЕНА ДО НАШАТА КЪЩА Е КЪЩАТА НА ЛУДАТА ДРАГА. Тя е на ъгъла на Атанас Георгиев и улица Ботева, (По-късно преименувана "Жолио Кюри"!), днес напълно изчезнала под напора на модерното строитество. Тази е най-загадъчната къща в квартала. (В социалистическо време ще бъде обявена за паметник на културата, и все пак съборена за да бъдат построени блокове!) Това е къщата на първия книжар и печатар в град Варна ...., добре изигран от неговия помощник и ученик .... поради отпечатване на социалистическа литература и дотолкова опропастен, жена му полудява, а дъщерята Драга и тя не остава много в ред. Тези хора дотам мъчително изкарват вонновремения кризис; всред глад и мизерия, всред избухвания на Старата болна жена, които най-накая завършват с "нещастен случай"; че махалата не престава да ги съжелява. Едни много горди хора, които никога не са протегнали ръка за парче хляб, затворени в своята старинна аристократска къща, затворени в самите себе си чрез безумен вик. Малко преди Девети синът става таен полицай-побойник, за да раздава местно правосъдие чрез велосипедна гума около кръста, надзираващ квартала и кварталната кръчма. Подир Девети той е арестуван - изведен от двама браодясали със шмайзери, за да прекара цялото мъченичество на отмъщението във Варненския Затвор. Излязъл от там, той ще се затвои в същата тази къща която днес напразно не съществува, за да обработва малкото парче земя пред този прокълнат дом - 25 х 25 метра, от което ще се прехранва. Без да излиза от дома.

 

БИВШ КАМЕНЕН ОБОР на пожарната команда на отсрещния ъгъл е един превърнат в дърводелска работилница за черчевета. Собствениците, двама ниски, тежки властни мъже, от които всички в махалата потръпват, живеят недалеч така че им е леко. Поне докато им я национализират. Пред работилницата има подредени камари пресни дъски. Въпреки войната никой не ги отмъква. Привечер върху тях играем ние, десетината махленчета, като караме дъските да гърмят и трополят.

 

НА ОТСРЕЩНАТА СТРАНА НА УЛИЦАТА, в един двор с Баня Вергиев, е домът на Чичо Коста Шишков. Бивш кадрови офицер от Първата Световна Война, почтен банков чиновник (Ппенсионира се като такъв!), първи концерт-майстор-основател на Варненската Държавна Филхармония и самоук-лютиер, той е каймака на интелектуалците в махалата. Много близък на нашето семейство поради войната. Гладът сближава нации, какво остава за две съседнсик семейства. Той е зет на стария Атанас Вергиев, собственик на Баня Вергиев, на Къщата с Липата и на стотина декара лозя около Тебеширената Фабрика по пътя за Каменар.

Къщата на стария Атанас Вергиев с Липата, (Забелязал съм, хората с име Атанас са прогресиращи усилно!), е на един ред с Чичо Коста и Баня Вергиев. За историята на липата съм публикувал разказ (КИЛ-2005.!), който можеби ще го преповторя по-нататък. Това е аристократска къща с два входа, баня, тоалетна, тераса, дълбок зимник, радиопарат и ... пиано. Ная нас, като хора живеещи под наем, тази къща ни се струва едва ли не дворец. Пък и, Старият Вергиев не допуска кой да е в нея. Децата от махалата изобщо не са допускани тук под подозрение, че са нечистоплътни. Изключение за моя милост, като най-загубен и поради това некрадлив. Липата е гордост за стария Вергиев, човек с черен костюм със жилетка, ланец със златен часовник и панамена капела, която сваля единствено когато влиза да се къпи. Щом установи, че по-малкия му внук Борислав Медникаров ме е допуснал у дома, той ни прогонва. Харесвам често да посещавам Борко. Той ме е завлякъл със "Сребърното Езеро" от Карл Май в интерес на брат си, който по-късно аботи към БАН и успява да изтегли нататък и Борко. И до днес ме е яд за пропиляната книга. Такава чудесна цветна корица имаше. Това зло старче, е приятел на най-прочутия рентиер на Варна Ангелсон. Често се прибират двамата с файтон. За да обядват. Те преминават бавно-важно със своя файтон през цялата дължина на улицата от Бенковска до Шар, а върху белналите се покривки на откритата каляска, под съсъка на декоративния камшин, под звън на незабравими звънчета и пръхтене на вечно серящи палави коне, - Те Двамата в бели смокинги и черни панталони, със сламени Панами и засукани мустаци, с пури в уста и блеснали от алкохол младеещи очи, заболи сред зима червени карамфили в петлиците. Остатъчни щастливци от едно време, когато да си рентиер не е срамно, както ще се окаже по-късно, за да им лапнат земи и имоти безвъзвратно. А на домът на вече отлетялия в други светове пенсиониран капитан Ангелсон, до краят на седемдесеттях години ще личи надпис - "ТУК ЖИВЕЕ НАРОДНИЯТ ВРАГ АНГЕЛСОН!"

 

ДО ДОМ АТАНАС ВЕРГИЕВ Е КЪЩАТА НА БАЙ ПЕТЪР ЖЕЛЕЗНИЧАРЯ. Много беден човек. Зиме и лете джапа из махлата или по търлици, или по налъми. Обувки слага само, когато отива на работа. Той е стрелочник. Тогава слага и униформа. Бил е безработен дълго време. Струва ми се, д0а го назначи на работа – докато един влак не го контузи, е съдействал Димитър Чешмеджиев, самият началник гара Варна до 09.09.1944., защото той бе съпруг на Леля Мика – дъщерята на нашата хазяйка Леля Донка Попова. Бай Петю Железничаря обитава полусъборена къща с пристройки – мебел да имаш по онова време се считаше излишен разкош, със своята смахната жена и двама сина. По-малкият Божидар – бранник-стотник в униформа, пистолет и нож. По-големият – Муната, легионер облечен в черно също с пистолет. И двамата гимназисти. Единият от последния клас, другият от предпоследния клас на Варненската Мъжка Гимназия. Когато се появят на улицата хлапаците от махлата, а и старите жени пред портите се разбягват.

СЛЕДВА ДОМЪТ НА ЛЕЛЯ ДЕСПА. Общинска прошенописка, с която по време на евакуацията Татко Коста си е разговарял през прозореца за малко, дзокато майка ми чете “Клетниците” под газената ламба в село Крумово, Варненско. Къщата е от кирпич, позамазана като за град. В нейния заден двор подир войната, Маман ще отглежда по едно прасе годишно със съгласие на цялата махала. И странно. Прасето не вонеше. Голямо къпане падаше.

 

СЛЕДВА КЪЩАТА НА ЪГЪЛА, където самотния туберкулозен учен съ своя син. Цял ден и цяла нощ той виси над една книга пред отворения прозорец на пролетта. Когато започмнем да игпраем на челик-сопа и почукваме по металическия стълб на ъгъла, той изкоква на пруста, и адски рев ни прогонва. За да започнем подир час занаята отново. Тогава той си взема партакешите в една стара ученическа чанта и се упътва към двете читалища в града, които битуват в една завещана от бившия кмет Кръстю Мирски сграда.

 

ПРЕЗ ЪГЪЛА следват разни слабопознати комшии, но за тях аз не знам нищо. Забранено е да комуникираме с тях. С какво са ни превъзхождали, питам се аз сега, и с9и отговарям. Имали са си собствена къща - имот.

 

ТРОТОАР има само по нашата страна на улицата, заедно с прясно насадени .... дървета.

Абе, мизерно си беше, това е, а пък хората бяха щастливи.

Липсата на информация не е болест. Тя е здраве.

 

 

ПОРТИТЕ НА ДОМ ВАСИЛ ПОПОВ, са от тежко дъбово дърво, боядисани в жълто, със железни плетеници. Имат форма и размери, които и днес биха удивили. Тройна някаква врата, през която в години на благоденствие, е преминавал господарския файтон. Наляво и надясно от оградата има по пет метра стоманена ограда върху зид, висока два човешки боя. В този зид, срещу официалния вход на пристройката която наемаме, (Влиза се от стая в стая. Влизаш от едзиния край на къщата – излизаш от другия. Обща площ около 60 кв. Км.!), има изградена специална бетонена шахта за боклук. Боклук, който не вони. И, ако това все пак се случи, не за дълго. Веднъж седмично преминават специални открити каруци за боклук, на подчинение на тогавашната Пожарна Команда. Четири семейства, за цяла седмица не успяват да препълнят тази плитка шахта. Дали храните по онова време са били така питателни, или консумацията е била съвсем незначителна, но при днешната свръхтехнологизация гладът не подлежи на овладяване превърнат в блестящо опакована болест. О, аз не мога да не се удивя от невъзможността да бъдат решени елементарните екологически и хигиенни проблеми проблемите на чистотата на град от дребна величина като моята родна Варна. При тези големи пари, каквито се наливат на всевъзможни почистващи и поддържащи фирми. Добре е да си кмет – това е.

 

АНТРЕТО към двора и пътната врата ще да е било официалния вход на офиса на преждевременно починалия от рак Бай Васил Попов, за който се знае че е от Шумен, бивш областен управител на Варна и тежък търговец на платове. (Не напразно е казано .- Варна пристанище на Шумен! Каква прогностика само – а!?!) Половината чаршия срещу Първо МВР и днес си е негова т.е. на наследниците негови. Там някъде човекът си имаше втора къща, още по-разкошна, която бе предоставил на своята дзъщеря и своят зет. Подир Девети тази къща бе национализирана, и на нейно място се вдигна блок в който да живеят висшепартийни межитурки от среден ранг, между които Тодор Стойчев. (Кой знае защо, щом ме срещнеше по улиците, на поздрава ми този човек отвръщаше с трескаво пускане на ръката в десния джеб на черното затворено от горе до долу пардесю!)

Входът към това винаги пустеещо антре отрупано с цветята на Маман лете, а зиме със скрежови цветя по прозорците, е с със седем стъпала над земята. Тази врата се ползва само за тежки гости – много рядко явление за бедняци като нас, поради което стои затворена зиме и лете. От антрето се влиза във всекиневната и от там в кухнята и през ново антре на двора, както и в третата стая - пълен ледник, където стои венчалния гардероб на Маман. По-късно там ще се настани едно двойно легло по поръчка и бюфет по поръчка, изработени от Чичо Наско на евтиния. Там ще спим аз и Маминка Анка, защото вече съм голям, а къщата на “Оборище” 32 стои празна готова за продан. Когато през 1952. бъда изпратен на ученическа колония в онова село над Габрово, тя ще почине мирно в леглото на Маман и на Папа, а аз ще мога да се ширя в ненужната празна ледена стая. Когато се зъвръщам от ваканция, тази отрудена жена вече я няма. И разбирам, защо е искала да й свиря на цигулката руската песен "Сулико", - от антето през вратата, а тя смразена от надигащата се смърт да приглася тихо-тихо. Там - в леглото. За сбогом.

 

 

КУХНЯТА е малка стаичка с три стъпала по-ниско от останалите стаи. Така тя поема естествената денивелация на терена и излиза с още едно стъпало през остъклено антре - на двора. Една пристройка за гости и прислуга, която сега наемаме под наем. Тук е царството на Маман. В тази единствено отоплена стая, в цялата къщица от две стаи, две антрета и тази кухня. Тук има вътрешен умивалник от чугун, една модерна за онова време придобивка за която е и наета. Течаща топла вода няма. Когато през 1942., Татко се завръща от Пловдивския Мострен Панаир, където вижда своите изобретения (Газ-генераторни уредби за двигатели с вътрешно горене!), преписани и представени от някакъв самодоволен думбатри, той донася четки за зъби и туби паста за зъби “Лайка” немско производство и една българска сапунерка от емайл. И, започвам да си мия зъбите редовно, но с огромно закъснение. До един ще изпадат. Тук има и една квадратна дървена маса по поръчка, на която Татко сутрин пие своето топло мляко, обед своята топла супа, а вечер своята греяна ракия докато прави някакви сметки. Той е ортак-вършачкопритежател и плаща солени данъци на държавата. От едната страна на масата има огромен здрав сандък от канадски кедър, подарен от евреина Цезар, където Татко изработва резевни части за своята вършачка. Този сандък е приспособен за нар. На него може да се спи. В него се намира около един кубически насипно бяло брашно. Брашното е, за което през тези години на война махалата ни завижда. Всички ръфат черен казионен хляб. Само ние, странни безимотници с вършачка и мотоциклет, ядем и раздаваме домашен бял хляб. От другата страна на масата е поставен единствен стол пред малък боядисан в бяло кухненски бюфет. И още един стол. Между умивалника и бюфета има готварска печка “Партам”. Когато тя е напалена, отворените врати дават възможност да се отоплява и гостната стая. Но, това е само на празненства. От третата страна на масата се сяда на стъпалото. Там е най-гот.

 

ПРЕЗ СТЪПАЛОТО се влиза от кухнята нагоре в гостната стая. Тя е и спалня едновременно. На железен креват с табли и пружина персон и половина, спят Мама и Татко. Бедни, Весели, Голи и Щастливи. Под прозорците има миндер. На него спя аз. Докато ме пипне пубертета. Прозорците са еднокатни. Когато виелицата забръска и снегът натрупа, през ралъците на неуплътнетите прозорци, той навлиза и посипва моите завивки. Маман казва че това е за здраве, а Папа развеселен от студа казва, че студът пари а аз се чудя как може един студ да пари докато аз зъзна под завивиките, става да пали високата печка марка “Перник”. Снегът е чист и никога изцапан.

До леглото на моите родители виши снага малко нощно шкафче. На младини майка е работила в мебелна фирма - какво, така и не разбрах. Платили й с укрилен гардероб, и това шкафче. Гардеробът е в дугата страя до която се дстига през леденостудено антрене с другата врата към двора. Върху гардероба стнои плоско стъклено шише от два литра пълно с истинско розово масло. Подарък на Маман от някакви наши далечни роднини от Казанлък още от времена когато е била съвсем млада. От това масло цялата къща ухае на нещо повече от рози. Ние сме семейство, което не познава цената на скъпоценните неща. Затова, когато един ден се изкатервам и го отварям, а то изтича по задната стена на гардероба, никой нищо не ми казва.

ШКАФЧЕТО е пълно с десетки видове цигари. Баща ми трябва да е бил любител на полифацетните усещания, че да пуши такова голямо разнообразие от цигари. Отвориш ли долната вратичка, кутиите се изсипват в краката ти. Отвориш ли малкото чекмедже - стоманени запалки и кибрит те посипват. Надникнеш ли зад стъклената вратичка най-горе - откриваш елементарни къщни медикаменти за зор-заман. Върху шкафчето се кипри нов-новеничък вносен немски радиоапарат марка "LUMOPHON", научен да свири денонощно. Върху радиопарата трака будилник. И радиоапаратът и будилникът са съхранени и до днес. За съжаление в ужасно състояние. Дали поколенията биха пожелали да опазят тези някога скъпоценни остатъци от една цивилизация която никога няма да се завърне?

 

ТОАЛЕТЪТ е общ за цялата къща, а в нея битуват доста семейства. Той се намира до една обща пералня, койято е толкова тъмна и усойна, че в нея рядко пере някой. Зиме в нея Татко държи своят мотоциклет. Тоалетът макар общ, се поддържа в изрядна чистота. Той зее денонощно отворен, но да вони – не съм забелязал. Над пералнята има таванско помещение, което ние държим също под наем. До него се стига по груби дървени стълби. През тези стълби можеш да прескочиш стената към съседния двор, и да излезеш на съседната успоредна улица "Братя Георгиевич". Дебела стена разделя някога общия двор на Бай Васил Попов.

 

СТУДЪТ е основният показател на живот по тези ширини. Безпоздобен необезпечен с топлина бит, от който не мога да се откача и на стари години. По онези времена зимата е дълбока и студена. Морето и езерото замръзват както и когато поискат. Всеки разчиства доколкото може пред своят дом. Когато снегът по улици и по тротоари се поотъпче, тръгваме да се пързаляме с кънки. Понеже кънките са кът, - пързаляме се с по една кънка. Падаме и ставаме, но това за хаир.

Пътната стая и преходното антре откъм улицата изобщо не се отопляват. В стаята има печка, но тя се пали единствено, когато от София дойде за празниците Леля Зорка и Свако Досю. При това доста пестеливо. По прозор;ците на антрето витаят снежни цветя. Природата знае да твори красота.

Всекидневната стая - където спим майка, татко и аз, се отопля-ва с висока "Перник"- печка. Зарана баща ми скоква и почиства печката. Вдига се доста пушилка. Щом печката бъде почистена, тя се зарежда за "горно горене". По средата се поставя една цепеница вертикално, а около нея се насипват каменни въглища. Запалва се отгоре с поредния дисксриминиран роман от скромната библиотека на Маман. И с някой-други документи, защото времената не са такива да поддържаш документация. Но, това ще стане едва примвечер.

Кухнята се отоплява цял ден от една ниска готварска печка. Питам се, къде попадна тази печка? Както и двете високи печки, които от "Атанас Георгиев" 46 пренесохме на "Иван Драсов" 24 в спедата на петдесеттях години на двадесети век.

Остъкляването е еднокатно, та зарана скрежът е обхванал и стаята за спане.

Жилав народ са това българите. Колкото по-мизерно живеят, толкова по-жилави стават. Но, така ли ще се окаже и през технологизираните времена?

Това е време, когато преходът все още не е ясно изразен. Магазините са частни в очакване да дойдат англо-американците, че да си се върне Царчето заедно с неговата майка Царицата, че народът да започне да благоденства както при неговия татко – Цар Борис Трети Обединител. И поради това, продължават да разпалват пред дюкянети си мангали, както през турско. На тях се топлят случайни минувачи и просеци, и от време на време – редки посетители. Манията да купуваш всичко за да притежаваш до безкрай се разви и разгъна едва през последните технологични години на Двадесети век.

 

ПРОСЕЦИТЕ В СТАРА ВАРНА се броят на пръсти. Градът наблищава стотина хиляди жители, а просеците са удивително малко. Докато днес, чрез системата за спонсорство и разни мижи да те лажем проекти на ЕО, в просек е превърнат целият народ. Това не бива да ни безпокои. Това е бъдещето на Целият Цивилизован Свят.

Пред вратите на кварталните църкви един-двама.

На ъгъла на улца Иван Драсов и Ниш – една вечна просекиня надарена с огромна безплодна гръд, на която кърми задължителните близначета. Един – двама из ресторанти и заведения. Толкоз. Един прекрасен ден подир 1947., всички те внезапно изчезват.

През 1976., в началото на моя първи развод, когато ходех пеш от ул. “София” до спирка “Горчивата Чешма-Почивка”, за да търся къде е моят невръстен син Здравко, някъде към 05:00 зарана, се натъкнах на милиционерски патрул, спрял старец по чехли и с тояжка в ръка насред път в посока Варна. Спрях се, и се загледах. От отворените врати на милиционерската кола се носеше разговор по служебното радио.

Милиционерите питаха и записваха. Старецът отговаряше.

- Накъде си тръгнал, дядо?

- Не знам …

- Накъде отиваш?

- Не знам …

- От къде си?

- От Кичево …

- Къща имаш ли?

- Имам …

- Бабичка имаш ли?

- Нямам …

- Синове имаш ли?

- Ця - ло се - ло …

- Паспорт имаш ли?

- Що … що … що!?!

Единият милиционер влезе в колата и хвана микрофона.

- Ало, участъка … Свържи ме с Разпределителна …

Не зная защо, побиха ме тръпки.

 

 

НА ТАЗИ СТЕНА от другият двор – дворът на Леля Монка сестра на Баба Донка, се качва Баба Хаджийка. Към началото на петдесеттях години на двадесети век, тя все още е вълнена фуста а под нея безброй фустанели, в ръка с тояжка, зачумберена с черна забрадка. Трябва да е гонила деветдесетака. При слънчево време, тя влиза в роля на ментор и диспетчер на дейностите в двата съседни двора.

- Монке ма, я виж Павел пак уновъ мумъ хванъл ... - към двора от който е изкачила подобните дървени стълби.

- Донке ма, тъй не ся въри мърмилад!

- Пъст! Погански деца! Да не биете котката, че аку слязъ ...

Без да слиза от стената, докато си пие кафето от ръж и леблебия, старата жена доказва, че има органически системи за които столетието не е възраст. Когато Баба Хаджийка започва да върши онази най-главна работа, всички се изпокриват. Леля Монка подава глава от съседния двор.

- Бабо, да почистя …

- Трай, - казва Баба Хаджийка движейки мрачно челюсти като преживящ вол, зачетена в пресен брой на “Варненска Поща” без очила. Сега е ред на Донка, ма …

 

 

ДВОРЪТ е павиран с ръчно сечени каменни плочи. Когато на 10.09.1944. се завръщаме от село Крумово Варненско; където сме евакуирани при Баща ни; с една каруца и малко евакуационен багаж, дворът ми се разкрива чудодейно обрасъл във виещи се пищно разцъфнали петунии, (Наричаме ги телефончета!), тревясъл и запуснат, но жив и незаменим за шелтър. Баба Хаджийка все така се препича на слънце върху зида на оградата, оглеждайки прелитащите по небето самолети с петолъчки. Щом ни забелязва, а тя е била една от първите дипломирани акушерки подир Освобождението, Баба Хаджийка виква сочейки самолетите с тояжка.

- За един ден се смениха … За един ден …

На въпросителния поглед на Маман тя отвръща вперила поглед в небето на Стара Варна.

- До вчера хитлеристки – днес болшевишки … Хи – хи – хи …

Ключът за дома - през малкото остъклено антре на кухнята, си стои непокътнат под изтривалката. Радиото забравено да бъде изключено свири, а будилникът тиктака на обичайното си място. Въпреки Войната, въпреки Полицейския час, въпреки Нелегалните, въпреки Партизаните, въпреuи джандармерийските блокади, въпреки германските окупационни войски, въпреки съветските ...

Въпреки ... въпреки ... въпреки …

 

ИЗТРОПОЛИ ЛИ ПО УЛИЦАТА ФАЙТОН, това ще да е Мазна Гана. Често забележимо пияна подир пореден запой. До нея стои, от трезв по-трезв, Бат Чичо – мъжът й. На капрата при файтонджията, е Бай Лазо с акордеона и надува ли надува “Лили Марлен”. С тази песен кръчмите отварят привечер, с тази песен затварят призори. В град Варна има окупационни войски. Дошли, за да преминат, останали сякаш завинаги. Изчезнали ненадейно.

Мазна Гана има дъщеря. Дъщерята се казва Наси. Живеят в огледалното подобие на къщата която обитаваме, зад оградата при Баба Хаджийка. Ние сме по седем години и едва сме тръгнали на училище. В огледалната къща има огледално легло. Когато Наси ме поставя в леглото под завивките и започва играта с онова нещо в късите ми гащи, Мазна Гана влиза.

- Хм! - подхвърля. - Толкова рано ... Я, да излизате от там!

Но, не е съвсем ядосана. И, изхвърля панталоните ми през прозореца.

Подир час, у дома, Маман ме пита какво толкова сме правили. От тогава зная, как всичко лесно се разбира в огледалните къщи?

© 2012-Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY 

РОМА ИЗТОЧНИЦИ!?!
ОТ КЪДЕ – ДО КЪДЕ?

от

Богомил Костов АВРАМОВ РУСЕВ-ХЕМИ

 

ПОВЕЧЕ ОТ ЯСНО Е – циганизацията на Мати Болгария Всевечная върви в пълен ход. Кой, как и защо – никой пита. По съществено е да се знае – до къде? При това – задължително под сурдинка. Щото да не излезе – Ба! - че управляющите докато се правят че я мътят – не се знае каква най-накраят ще да я измътят. Едно е сигура! Умеят да се самообладават пред медии. Така се случи и на 13.03.2012. подир обед, на една претупана на две – на три експрес-конференция в Областна Управа – Варна. Когато стана ясно, че при закрити врати тече семинар воден от агент-представители на т.н. Roma Source. За какво става дума. Отдалеч се види – за подкрепа оседналостта на т.н. ромско население в България. (Поне на думи!) Щото вече са прескочили не само на островна Англия, ами и далеч зад океана – в благоденстваща Америка.

МНОГО ДОБРЕ СЕ ЗНАЕ, че проблемът с англиканските джипси-та е решен генерално (Сочен за пример от ЮНЕСКО!), още в средата на седемдесеттях години на двадесети век. Когато нямаше прехвръкване на случайни неработоспособни електрони – преименувани от ООН за „РОМИ“ - от изток на запад. Нещата понастоящем са различни. И това става ясно, от почти изказаната надежда, че всичко следва да се стори, щото ромите на Рългария да си стоят у дома. И се прави, па се успява. Чрез обезграмотяване. Пипнало целокупната Българска Нация за душата. Дотам успешно е докарана работата, че из елитните варненски училища рядко би могло да се открие ромско чадо. А, открие ли се „подозрителен“ талант, да му мислят родителите. Незабавно ще бъдат привикани за публична справка, пред учителският съвет. За да бъде дикиш-оценено – доколко се явява ром , (Или еврей!), поредният талант на регионална Варна. Вместо това мероприятия за „борба“ с наркоманиите – колко щеш. "Марихуаната на мама е най-добра", бе безсрамно рекламирана, (По нареждане на МОН!), пред вратите на училище "Св.Св. Кирил и Методий" още в далечната  учебна 1998-1999.. Да не говорим за екскурзиите зад граница. Но, да си дойдем на думата.

ПРОЕКТЪТ „ROMA SOURCE” т.е. „ИЗТОЧНИК РОМА“, върви под поредна скъпо струваща програма на ООН „АЛИАНС НА ЦИВИЛИЗАЦИИТЕ“. Цивилизации, които не преставят къде открито, къде прикрито – да се трепят една-друга, под егидата на „умиротворяващият“ ООН. Проектът "ROMA SOURCE" корени някъде към 21.10.2010., но за неговото съществувание варненската общественост назнайва едва от вчера. Предназначен „да подобри животът на ромският народ“, (Без да го докосва!), и на местните общества живеещи успоредно с тях, (При всенационална безработица!). Ръководи се от регионалните власти на Йоркшир и Хъмбър във Великобритания. И, защото става дума за свободно придвижване на компактни микрообщества в условията на „Новият световен ред“, привлечени биват: Регионална администрация-Варна, Университет Салфорд – Великобритания, Бивша унгарска асоциация „Държавна грижа за детето“, Асоциация „Действие“ в Пирея, Валенцианското вице-министерство за солидарност и гражданство, Циганска асоциация Маранта – Испания, Община Пескара в Италия. Подобни кооперативни програми напомнят древната българска приказка „Девет умни глави“ в изпълнение на гениалният Апостол Карамитев. 
ПРОЕКТЪТ ИЗТРАЙВА ЕДНА ГОДИНА В ДЪЛБОК РАЗМИСЪЛ, па тръгва едва през Април-2011., за да продължи до Април 2013. Очевидно напредъкът е значителен, щом до ден днешен нищо няма налице. Е, сайт си има. Но, що от това? Никой ром не би го отворил, за да установи, че става дума за проект поддържащ антидискриминационна бдителност (Ха де!); ромски изкуства (Туй може – ако останат парички!); гражданство и регулации (Да му мисли властта!); изграждане на общности – какви – не е съвсем ясно (Ромите си ги имат! Те възпрепятстват обществената им интегративност!); култура и различия (Каква ти култура! ТВ дискусиите напомнят циганьорска кавга!); образование (Не ги търси!); подобрения (Държавата им дава жива пара на калпак – дано пенсионерите изпукат от недоимък!); еднакъв достъп (Вече е постигнато – пред кофите за смет!); етнос (Никой не се съмнява – освен социолозите!). Случайният метроман остава с впечатление, че с този семинар неговите ръководители, все някак ще изкарат до 21.12.2012.! Парите? То е повече от ясно - на Вас ли да казувам?WWW.NATIONALISTBG.COM, като валидна национал-патриотическа медия, няма как да не се запита: КАКВА Е ФАЙДАТА ОТ ЗАРАРА? И, няма как да не си отговори. Дерзай Народе Болгарский! Докато не те нашибат окончателно, с нефто и газопроводи; докато не ти надънят нефтозавод в най-маркетинговата курортна зона на МАТИ БОЛГАРИЯ ВСЕВЕЧНАЯ; докато не ти изпосекат горите в  името на екологическият баланс; докато не ти изцедят последният шистов газ - защото е съвсем "безвредно";  докато не ти доразбият и ограбят къщята -  и да се пжалваш - кой да те чуе?; докато не те принудят - усулнааджак! - да напуснеш извечната си Собствена Родина. С други думи – докато не се оциганиш, че да се превърнеш - съгласно правилата "Нов Световен Рад", в Тъп Крадлив Международноуправляем Ром. Дом? Е, една къща на колела ООН всякак ще ти спретне. Марш от Българята – Ба!

THE END/14.03.2012

 

ТИТАНИК – СТО ГОДИНИ САМОТА
 от
Богоми Костов АВРАМОВ-ХЕМИ
  БРИТАНЦИТЕ СА МЕРАКЛИИ НА ГОЛЕМИ ПАСАЖЕРСКИ КОРАБИ. И ги строят – без много да му мислят. Кога у дома – кога зад граница. Подир скандалният "Грейт Ийстърн"; технологично недоразумение на корабостроенето, съчетаващо в себе си безброй патенти на Ийсъмбард Брюнел; в началото на двайсти век назрява строежът на супер-пасажери. Парите са бол. Строят се едновременно два кораба. Планира се и трети. Челният ще бъде наречен "Титаник". И, ще погине. Вторият и третият ще бъдат по-удачлиив. Въпреки многознайството на изперкали капитани за далечно плаване. Както "Грейт ийстърн", така и "Титаник", прокарват нови концепции в корабостроенето и корабоплаването. Разрекламиран, като изключително надежден, "Титаник" приема на борд златната задокеанска пяна милиардери, между които знаменитият сър Джей Джей Астор и &, Джак Фитрел и &, Уйлям Т. Стийд и &, Хари Виденер и &, и безброй съвсем неизвестни. Заедно с Пиърпонт Морган, мнозина от тях участват във финансирането на това чудовище. Нещо обаче се случва. Поради "бизнес дела" Пиърпонт Морган слиза обратно на брега. За да хване друг параход. Бедняците нелегални емигранти, между тях около 65 българи, /Изследвания на знаменитият к.д.п. Никифор Герчев/, не успяват да го сторят. И погиват, в ледените води на Северният Атлантик. Строежът на кораба върви под висок медиен шум. Пренасянето на готовите корабни винтове от недалечните металообработващи заводи до корабостроителницата, извършвано с талига - впрягове от десетки товарни коне, прилича на безумно литийно шествие. Спускането на вода е съпроводено със салюти и присъствие на най-висши длъжностни лица. Годината 1912 е богата на тежки катастрофи на море. В Черно Море загива пасажерът "Russ" - 172 удавени; "Principe de Austurias", потъва недалеч от Себастиан Пойнт – 500 удавени; "Jongala" потъва недалеч от бреговете на Aвстралия – 130 удавени; "Obnevka" на река Двина – 115 удавени; "Kiкer-Maru" край Япония – 1000 удавени; "Titanik" в Северния Атлантик – 1000 жертви. Този списък не е изчерпателен. В него не влизат "дребните" катастрофи на кораби под 500 БРТ. Тях и сега "Ллойд" избягва да застрахова. Съществуват безброй предположения, на какво именно се дължи потъването на теоретически изключително безопасния плаващ трансантлантически Дворец. Съдебните органи приемат "сблъсък с айсберг". Това нашепва и киното. Частни експерти считат тези констатации за немеродавни, а последни свидетели и оцелели – отдавна са в лоното на Всевишния. Катастрофата на най-добре екипирания пътнически кораб на века, навярно ще остане вечна загадка. Тя предизвиква подписване на "Международна конвенция за опазване на човешкия живот на море". Безкрайно преработвана и актуализирана. В съгласие с технологическия напредък, и промените в международното и часто законодателство.   "ТИТАНИК" Е ЧЕЛЕН КОРАБ КЛАС "ОЛИМПИК", (46 328 БРТ, дължина 269 м, Ширина 28,2 м, Газене 10,54 м, Скорост 23-24 възла, екипаж 885 души; 3 гребни винта, 3 парни машини, 29 парни котли, 55 000 конски сили обща мощност, 11 палуби, 9 асансьора, 540 м от кила до върха на комините, 2000 илюминатора и т.н|, от серия от три кораба, заложени в корабостроителниците "Harland and Wolff" - Белфаст. Първата световна война чука на прага. Великобритания разчита на своите задморски територии, най-вече на САЩ. За сега се предполага два кораба да държат особено печелившата миграционна линия: Саутхямптън – Шербур – Куинстаун - Ню Йорк. Третият – за военни цели. "Титаник" не успява. В съдбовните събития се вглеждат ред изследователи. Дали казват много?
14 АПРИЛ 1912
09,00 - ПЪРВО СЪОБЩЕНИЕ ЗА АЙСБЕРГИ - 42°С.Ш. И 49-51 З.Д.
23,00 - ШЕСТО ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ ОТ "КАЛИФОРНИЪН"
 23,40 - "ТИТАНИК" СЕ СБЛЪСКВА С АЙСБЕРГ - 41°.6′С.Ш И 50°14′З.Д.
15 АПРИЛ 1912
00,13 - ПЪРВИ ПОДАДЕН СИГНАЛ ЗА ПОМОЩ.
01,55 - СПУСНАТА ПОСЛЕДНА 20-ТА СПАСИТЕЛНА ЛОДКА
02,10 - ИЗПРАТЕН ПОСЛЕДЕН СИГНАЛ ЗА ПОМОЩ
02,18 - "ТИТАНИК" СЕ РАЗЦЕПВА НА ДВЕ ЧАСТИ
02,20 - "ТИТАНИК" ПОТЪВА
03,30 - ПРИСТИГА "КАРПАТИЯ"
04,10 - ЗАПОЧВА КАЧВАНЕ НА ХОРА ОТ ЛОДКИТЕ – ТЕ СЪВСЕМ НЕ СА МНОГО
 08,50 - "КАРПАТИЯ" ВЗЕМА КУРС ЗА НЮ ЙОРК
Безусловно всички кораби по света спускат флагове в знак на траур. Тръгва мълва. При залагане на кила на "Титаник", висш представител на собственика "Уайт Стар Лайн" си е позволил да заявяви: "Дори сам Господ-Бог не би могъл да потопи този кораб." Едва ли Господ-Бог се е вслушал в това твърдение. Без да забрави, че Англия е подслон на безброй секти, войнствен анархо-синдикализъм, и слабо осъзнат протокомунизъм. Индустриалната безработица е масова. Безработните манифестанти нямат сили да пеят – и – подсвиркват песните с уста. /Follow Рокуел Кент/ Набързо прехвърленият от друг пасажер на компанията капитан, е повярвал на твърденията за "супер-непотопяемост". Подир трийсетминутно суетене по безкрайните канижели на кораб, от който си няма детайлно понятие, капитан далечно плаване Едуард Джон Смит, на работа в "Уайт Стар Лайн" повече от четвърт век, се самозастрелва /!?!/. От седем помощник-капитани - загиват трима. От 25 механика – загиват всички. От двама радисти /първа радиостанция на пасажер!/ - загива един. Паниката е всеобща. Некомпетентността – смъртоносна. Спасилите се "мъже" най-вече са стюарди представили се за "гребци". От всичко останали на борда 1600 души, в осемнайсетте лодки намират спасение 13 човека. Първи скача в спасителна лодка корабособственикът Брюс Исмей. По-късно той ще бъде порицан и съден. Мултимилиардерът Джон Джейкъб Астор предпочита смъртта пред позора. Салонният оркестър на Золас Хартли дъни особено популярният и понастоящем рагтайм "По-близо до Теб, о Господи!" В 02,20 след полунощ, "Титаник" се изправя, забива нос във водата. Всред грохот на вериги и взривове от парните котли, потъва. Наоколо, при минус два градуса температура на водата, се давят стотици невинни хора. Повярвали, че капиталът обезпечава най-напред тях, и едва подир това своите печалби.
ПРЕЗ ЛЯТОТО НА 1985 РОБЪРТ БАЛАРД от Уудсхолския океаногеографски институт, заедно с двама души, открива със сонар и достига останките от "Титаник" на дълбочина 3795 м. За целта се използва изследователска подводница и фоторобот. Заключението: Отсъства всякаква пробойна. Ламарината на борда е издържала ударът на айсберга. Нитовите съединения са се оказали крехки. /Икономична нискокачествена стомана!/
СЪДБАТА НА ДРУГИТЕ ДВА КОРАБА Е РАЗЛИЧНА. "Британик" с приблизително подобни параметри, превърнат в плаваща болница по време на Първата Световна Война, се натъква на мина /21.11.1916/08,12/, и потъва край остров Кил. Неговите 1036 пасажери и екипаж, са спасени. Загиват едва трима. Пасажерът "Олимпик" изкарва Първата Световна Война, пренасяйки войски от Канада и САЩ до Европа. През 1935 е изваден от състава на Кралските ВМС и продаден за 100 000 паунда, за да бъде нарязан. Което се случва през 1937.
В КРАЯТ НА ДЕВЕТДЕСЕТТЕ ГОДИНИ НА ДВАЙСТИ ВЕК, американецът Джеймс Камерън решава да пресъздаде погиването на "Титаник". Повече от 1000 работници, колкото са били необходими за построяване на истинския "Титаник" през 1911-1912, започват да правят неговото филмово макет-копие. Тук отиват само 1400 т стомана, само 13000 нита, само 15000 листа авиационен шпертплат, само няколко т боя. Макетът е изграден от ватерлинията нагоре – само една надлъжна половина на кораба. Защото се работи с компютър. Специален басейн /80 000 м.куб/ поема макета, за да генерира вълни, безмълвие и поражение. Една ирландска кръчма предоставя под наем екипировката смъкната от "Олимпик" /1935-1937/, с която се гордее.
НИЕ РЯДКО ПОДОЗИРАМЕ, какво дължим на своите и чуждите предците. Прекалено информирани, топличко облечени, често преуспели, ние едва ли имаме време да си се замислим какво именно ни липсва. Не само нам. И на обществото. Струва ми се – нарича се – Познание. (Знанието си го имаме на файлове!) Познанието е онова - което всинца липсва. В това отношение, преразглеждане на стари и не чак толкова стари - наши и чужди - трагически истории, тяхното съвременно интерпетиране, е онази магическа сламка на Вяра, Надежда и Любов, от която - до неотдавна - оставахме насилствено лишени.
THE END13.03.2012
From the Desk of: Eng. Bogomil Kostov AVRAMOV ROUSSEFF-HEMY 

(C) 1988-2012-Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY(
ЦВЕТЕ С КОРЕНИ
В
СЪРЦЕТО НА ЗЕМЯТА  
РАЗКАЗ
ОТ  
БОГОМИЛ КОСТОВ АВРАМОВ РУСЕВ-ХЕМИ ВСЯКА ПРИВЕЧЕР, завръщайки се от работа, аз заставах на тролейбусната спирка със шумяща от преумора глава. Нещо в бедната моя глава виеше, пееше и жужеше, но през дългият работен ден не оставаше време да отскоча при лекар. Какъв смисъл, казвах на себе си, ако е на зле - няма как да не завърши зле. Ако е на добро, като нищо ще си се размине. Главата ми пееше своя собствена песен, и тази песен не можеше да заглуши дори шумът на милионният Белоград. Често тролеят закъсняваше. Тъпчех на място в среднощният студ. Потропвах с нозе. Оглеждах околните сгради. Съвременни и мрачни, с огледални стени и крещящи неонови краски, те опитваха да прикрият обичайната мизерия, на всевечният балкански преход. Една подобна зимна вечер открих, как на ъгъла зад самата тролейбусна спирка стои, щастливо пощадена двуетажна къщица с олюпени от времето стени, с порутен покрив. Сгушена всред малък двор. Изпълнен с неокастрени старомодни чемшири, и вечно премръзнали смокви. Скътана в задните дворове на древният мил Белоград, къщата спеше дълбок зимен сън. Всяка привечер оглеждах, по чудо пощадената къща. И желанието ми да прекося малкият двор, да прескоча остатъците от отпаден строителен материал, че да изкача седемте каменни стъпала и да похлопам, нарастваше. Изпълвайки ме с нехарактерна решимост. Всяка вечер там, горе, на вторият жилищен етаж, един прозорец проблясваше с полусенки от телевизионните канали.  А значи, там имаше Живот.

В КРАЯТ НА ЕДИН БЕЗКРАЕН ЗИМЕН ДЕН, тролеят доста се забави. Бе паднал внезапен сняг. Деца се замерваха със снежни топки. Фучаха леки коли. Стоях на спирката замислен. Когато студът започна да сковава и тяло - и душа, а в главата ми наченаха двубой невидими самолети, обърнах гръб на задаващият се тролей. Прекосих премръзналата чемширена градинка. Изкатерих струпаните остатъци от околно строителство. Изкачих заледените стъпала. Там горе на втория етаж, прозорецът загадъчно проблясваше. Натиснах огромен металически бутон. Неизмеримо надалеч, сякаш всред подземна пещера, екна звънец кподобен на камбана. Повторих и потретих. Никой не се появи. Побутнах вратата с крак. Вратата зейна сякаш паст - и хоп - изведнъж ме погълна. Под висока електрическа крушка, заспала под абажур от цветни стъкла, искреше пряспа пресен сняг. Поех по безкраен коридор.Стъпките ми екнаха из този намирисващ на дом къщен търбух. Вита стълба ме отведе на етажа. Стъпалата Ми се сториха безкрайни. Продължих всред сенки и всред мрак. Звукът от телевизор ме обнадежди. Не бе толкова мрачна тази къща, щом в нея пее телевизор. Открехнах двукрила врата. Подир това втора. Лъхна аромат на ритуални пръчици. Попаднах всред огромен хол. Под висок балдахин открих легло. Върху леглото бледа и примирена, лежеше жена. Жената ми стори дотолкова позната, че кимнах. Тя едва-едва отвърна. По лицето й се плъзна усмивка. От къде ли се познавахме? В този скапан двадесет и първи век, технологиите направиха безусловно всички да си се познаваме. Без да сме си особено близки. Жената не бе млада, но никак стара. Не бе грозна, но не и хубавица. Не вярвам да бе болна. Чудех се дали е здрава. Никак смутена от моето появяване. Зарадвана някак. В наше време, що се касае до радост и нерадост, човек никога не би могъл да бъде сигурен. Зависи от това – джобът дали е пълен. Границата така отдавна е погубена, че кога си добре - кога зле, трудно би могло да се усети. Жената отново кимна с глава. Приближих. Все по-плах. Още по-неуверен. Приседнах на крайчеца на леглото. Всякаквите мои болежки изведнъж изчезнаха, из моята преуморена от единоборства; с кого ли не - за какво ли не; добре пребита глава. Съжелявайки за пропуснатия тролейбус. Проклинайки своята невъзможна любов към запустели къщи. Където не престават да витийстват недоизживяни истории. Къщи, около които витаят светлини от зле зачохлени прозорци. Над засипани със строителни отпадъци някогашни цветущи градини, на лъжовно семейно спокойствие, щастие и радост. Погледнах жената в очи. Устата на жената произнасяше недоловими слова. Кому се молеше? Жената вдигна ръка, па ме погали. Потръпнах. Не вярвам в особените явления на природата, но статичното електричество е доказуемо. Странна къща. Странна жена. Безкрайно тъжни времена. Дали защото вече никой не си позволява да е наивен? Усетих се прикован за ръба на леглото, под оловна тежест. Никога не бях чувствал подобна тежест върху себе си. Освен можеби веднъж, когато бях надянал водолазен костюм край морето, за да възседна някакъв залутан из плитчините пред Галата питомен делфин. Дано го натикам обратно в делфинариума на Белоград. Смъртта на свобода дори за делфините е възпретена. От тази неочаквана милувка, всякакви съмнения отлетяха. В сърцето ми се настани онзи непонятен страх, който все по-често си ме спохожда. Запитам ли се от къде идем. Къде се намираме. Накъде сме се запътили. Дявол взел го, рекох на себе си, все пак живеем през столетие в което всичко е до болка ясно, а хората завинаги без Цар, без Бог, без Вяра. Навън шуми милионният насилствено нацивилизован Белоград, а тук витаят немислими чудеса. Боже мой, проклех себе си, връщай ми болежките в главата. И, да си се махам от тук. Но, страховете мои отшумяха отведнъж. Реших да остана. Па, какво ще. Сякаш в отговор на моите мисли, под белоснежните завивки, тялото на жената се раздвижи. Живо, гъвкаво, властно. Тяло,

което весело диша, а тъжно живей. Жената взе в ръка дистанционно. Вдигнах очи към екран на старомоден черно-бял телевизор, изпълнил един далечен ъгъл. Върху небесносиният екран открих как; под звуците на студен академичен джаз; се разиграва целият мой отминал живот. Пълното мое незначително бъдеще. Трохите случайно откраднато щастие. Озърнах се. Доколко бяхме сами? Бълващият информация безстрастен телевизор. Странната жена под бялоснежна завивка. Самият аз: глупак-единак, навикнал да приема чуждите дертове за свои. Да, да, да, казах си, всичко това не е никакъв кошмар. Всичко това си е една Истинска Истина. Жената не се стърпя. Протегна ръка, па ме погали ме. Подсмивайки се тихо, тъжно, на ужким безгрижно. Непознатата се надсмиваше над моите страхове. Надсмиваше се над себе си. Дали не и над света? Без да престане да ме гали почти механично, със студена, гладка и нежна, тежка едва ли не стоманена длан. Без да пророни дума. Останала без дъх. Вперила поглед в телевизионния екран. Където, отново и отново, се явявах аз. Срамно некадърен несретник на средна възраст. Станал за смях в очите на собственото си семейство. Подир това - в очите на властта. Божке, божке ле, рекох си задъхан, колко съм бил наивен, такъв съм си и днес. Колко много съм бил беден, още повече днес. Как съм се разминавал с хубавото и достойното, за да разработвам недостижими концепции, пренебрегвайки истинските свои виждания. И защо, представете си, защо? Заради залък горчив клисав черен хляб? Не разбира се. Заради мечти по-глобалният – Ех-х-х! - просперитет на човечеството. В надежда за парче общинска земя в покрайнините на Белоград. Върху която да струпам мизерна дървена барака. Та, в краят на своят едва ли някому необходим живот, да се скрия от очите на близки и познати. Възможно най-надалеч от международно постановената беднотия на този завинаги затънтен за света регионален апендикс наричан Балкански Полуостров. А животът, пропиленият безцелно мой единствен живот, течеше като в русло на река там, върху екрана на черно-бял телевизор, без да блести с цветове на дъга. Мъждукайки с монотонността на еднообразното. Наистина, понякога проблясваха мимолетни цветни искри, но това бе така неочаквано и дотам случайно, така нетрайно и съвсем нестройно, че жената под завивката безпомощно свиваше рамене. Тогава две дълбоко хлътнали, някога можеби топли очи, ме поглеждаха съчувствено и насмешливо. От репродуктора продължаваше да се лее трудноразбираем академичен джаз. Реших, че съм изживял своят нищожен живот на вечен белоградски недоволник, за онзи който клати върховете на дърветата. Че съм се напъвал да помагам някому, без да е било необходимо. Че съм вярвал във Времето на Времената, без това да се налага. Нещо пропука, прошумя. Телевизорът просветна и загасна.
- Кабелът … - пророни жената вяло. – Съседът пак се включи за чужда сметка … 
Жената и аз инстинктивно вкопчихме ръце. Това “за чужда сметка”, с какво ни обедини? Екранът отново светна. Върху него, в пустата зимна нощ, пред жълта тролейбусна колонка, уморено дремеше прегърбен мъж. Потропвайки от студ с нозе. Оглеждайки околните къщи. Заглеждайки се във високите среднощни прозорци, на като по чудо оцеляла старинна къща, посред двор изпълнен с неокастрени чемшири. Мъж, с бели като околния сняг коси. Страхотно познат. Страшно разярен. Завинаги обречен. Скокнах към огледалото изплашен. Убедих се в истиността на видяното. Готов да разкрещя, па да хукна навън. Но, ръцете на жената ме привлякоха, пламнали в непонятна топлина. За да ги почувствам още по-застрашително тежки, искрено горещи. Докато загубя свяст. Там, всред белоснежните завивки на легло, с непозната жена под балдахин. Върху завивки, безуспешно прикриващи копнежи. Разкрили всред белезникав полумрак вкусът, на непознатото уханно тяло. Върху телевизионния екран отново се появи самодоволният вседържавен говорител, с оназ мъртвешка маска на лице. Говорителят започна припряно да обсъжда глобалните съдбини на света. Но, в неговия разказ, аз не срещнах нито своята съдба, нито съдбата на прикованата към легло жена. Дори не съдбата на някого от всички нас. Вместо това почувствах, как нещо някъде дълбоко под нас успява, начева и зрее.
 - Запали осветлението! - просъска тихо жената. - Запали светлините, глупако!
Гласът на жената екна, като из кристал. Придоби страхотна сила. Надви потокът актуални новини. От това телевизорът трепна, и угасна. Мелодичен и властен. Жив и безумен. Разбуждащ и унищожаващ. Огледалото върху отсрещната стена трепна, па рухна върху пода на парчета. Ай, ай, казах си, това не е на добре, ай, ай ай! Ами, какво тогава е на добре? Май никога нищо, никъде, никога не е било на добре в тази вековна къща.
 - Запали осветлението! – отново заповяда жената. - Запали светлините!
Подчиних се. (От даскало хубаво съм приучен!) Цял живот съм се подчинявал. На кого ли не. За какво ли не. Срещу една нищо-никаква хитро скроена просяшка заплата. Скокнах. Превъртях електрическият ключ. Зад гърба ми нещо прошумя. Инстинктивно се обърнах. И, замрях от изумление, ужас и завист. От сърцето на лежащата жена, бавно и величествено, могъщо и безпощадно, израстваше великолепно алено цвете. Непознато и невиждано. Невероятно и абсурдно. Излъчващо опияняващ аромат. Развиващо спластени зеленикави листа. Впиващо кристално-бели корени всред пода. Корените разбиха дървеният под, па поеха надолу, надолу, надолу, към сърцето на земята можеби. Цветето разтвори пищен карминен цвят. Излъчи дивен аромат. Отрони тежък плод. Хукна. Блъсна и разби белоснежният таван. Разпиля мазилка, хоросан и керемиди. И, изчезна всред небето, та се невидя. В стаята придойде хлад. Удари мраз. Телевизорът трепна и съвсем загасна. Жената бе замряла неподвижна всред своята белоснежна постеля. Блажено поразена от непонятна болка. Със сърце пронизано от корен. И все пак, усмихната гордо. Възхитена от самата себе си. Опомних се. Целунах жената по челото, а устата й изригна кръв.
- Върви си! - простена жената в полусън, а устата й лееше кръв. - върви си, несретнико! Върви при своите концепции и антиконцепции …  Останах втрещен, потопен в бликащата кръв на тази близка непозната. Омаян от аромата на странното карминено цвете, чийто цвят бе зачезнал в космични висоти. Спуснало корени всред сърцето на мнозина. Дарявайки недосегаем плод. Готвех да се измъкна, когато телевизорът отново проработи. Върху черно-белият екран хукнаха безброй чужди съдби, но всред тях отсъстваше моята. Свих рамене. Все едно, казах си. От чужди съдби днес, интересува ли се някой? Загасих осветлението. Странното цвете продължи шумно да расте, разбивайки стени и прегради. Надолу - към сърцето на земята. Нагоре – в недостижими висоти. Ронейки плод подир плод. Върху керемиденият покрив плодовете барабанеха, сякаш вечните тимпани на съдбата. Жената диво се разсмя. Хукнах обезумял по стълбите, а те се виеха безконечно надолу, сякаш към сърцето на земята, от където всъщност всички ние сме дошли. И където, един ден, щем - нещем ще попаднем. Върху ми падаха пищни трицветни плодове. След мен ехтеше неистовият смях на жената, израждаща карминени цветя за обща употреба.
НА ТРОЛЕЙБУСНАТА СПИРКА отдъхнах с облегчение. Все ми се привиждаше странното сакрално цвете. Потърсих неговият пищен цвят високо горе всред небето, но там нямаше нищо. Зимното среднощно небе бе бездънно и пусто. Околните сгради се извисяваха непрогледни и мрачни с огромни огледални стъкла, зад които бдеше невидима свирепа стража. Старата къща тънеше в мрак. Бях убеден - там не престава да витае съдбата. Вятърът развяваше насам-натам нейната пътна врата. И къщата ехтеше, с незабравим камбанен звън. Разбира се, тролеят закъсняваше. Спретнати в порядъчна опашка хората дремеха. Чинно подредени по двама. Забили погледи в земята. Никой не се обръщаше назад. Никой не вдигаше поглед в небето. Всеки бързаше да загърби високите сгради с непрогледни огледални стъкла. Да пипне редкия тролей. Па, да изчезне в нощта. Студът стегна още повече. Горях в нездрава пот. Въртях се неспокойно, треперех. Но, като ме смъмриха, като си ме порицаха, като ме сръгаха в ребра, що да чина - кротнах. Бръкнах в джеб. Установих, че нямам билет. Помолих стоящата на опашката до мене жена за билетче. Пуснах в ръката й монета. Отново почувствах страшната оловна тежест, излъчена от онази прокобна жена. Прикована от съдбата пред старомоден телевизор. Всред белоснежно легло, под балдахин. В древна изоставена къща, със запустял двор, изпълнен с вечнозелени чемшири. Разкъсала сърце, изродило ярко карминено цвете. Роящо трицветен плод за всеки случаен посетител. Вдигнах глава. Срещнахме очи. Това бе тя. Зимно пребрадена. Загадъчно усмихната. Разбираща всичко и всички. С тежка пазарска чанта в една ръка. С мъждящ портативен телевизор в друга. Приех билетчето. Заедно с докосването на нейната длан. Настойчиво подканяща завръщане там, където се раждат, виреят и развиват лист вечни карминени цветя. О, тя бе тук. Заедно със всинца нас. С цялата своя бледа болнична хубост. В пълното свое плодно великолепие. Под огромен шал, който не би могъл да прикрие ничия бременност. Щом тролеят се яви, хвърлих поглед върху екрана на портативния телевизор в нейните ръце. Повярвайте! Обсипан със скреж, телевизорът работеше невидимо и тихо, приел да премели милиони белоградски съдби. Не, не се качих да пътувам. Останах на спирката загледан подир отминалият тромав тролейбус. Загледан в прозорците на старата изоставена къща, потънали вовеки в непрогледен мрак. В очакване да се разтворят, та да блеснат. Защото, всеки мрак - колко му е – съвсем лесно би могъл да оживее.
ЧЕСТО ПРЕМИНАВАМ ПОКРАЙ СЪЩАТА СТАРА САМОТНА КЪЩА. Пролет и есен по разбития покрив, между потрошените керемиди, избуяват и съхнат странни алени цветя. Околните блокове продължават да извисяват стан. Да крачат напреки през Белоград. Да настъпват. Погубвайки старото. Някой Божи Ден старата къща, ще отиде по реда си. За да бъде построена някаква поредна безсмислена служебна сграда. Но, аз зная. Дори под основите на тази нова сграда, ще продължи да крее, витае и земя да надига, онова Всевечно Цвете от кармин, със корени в сърцето на земята навеков. Прошумяло някога през самият мен. Дарявайки ме с неизвестен скъпоценен плод. Обикновено преминавам, покрай изоставената къща, задължително забил крака под някоя седалка на все същият раздрънкан тролейбус. Здраво вкопчен в предната облегалка. Надалеч от вечно зеещите раздрънкани ръждиви ламаринени врати. Сякаш неочакван порив на неизвестен вихър, би могъл да ме грабне и отнесе там, в последният полусрутен дом на Белоград. За да поема отново познатият път към сърцето на земята, и обратно - до повърхността. И винаги, О!, винаги, през сърцето ми ме коли луда болка, а главата ми започва да кънти с ехтеж на божигробски камбани. Тогава казвам си с тъга, която малцина биха разбрали, че там някъде – посред Моето Сърце - задължително е заседнал някой корен от онова безподобно цвете, свързало земя, дом и небе, чрез корени, стъбло и цвят.

София, 1988, есен
The end /

 

 

03/11/12

 

 

 

 

From the desk of: eng. Bogomil Kostov Avramov Rousseff-Hemy

 

 
    PRO MEMORIA
ПОЧИНА
ПАНАЙОТ МИНЕВ
1943 - 2011
ВАРНЕНСКИ ИНТЕЛЕКТУАЛЕЦ,
ХУДОЖНИК, ГРАФИК, ПИСАТЕЛ И ПЪТЕШЕСТВЕНИК
ЧОВЕК НА РЕЛИГИЯТА, ДУХА И СЪПРОТИВАТА.
Appreciation P.M. is an extremely original artist of original individual colorful manner and the most important – of personal plastic view. It is difficult for him to include in some common directions or courses in contemporary art life in Bulgaria. The art for him is serving in the best meaning of this word and at the same time a social responsible realization of the talent as a God’s gift. The picture is a meeting, a crossing point of different worlds and timings of the personal and the over-personal between earth life and eternity. That’s why the art of P.M. is an unique synthesis of symbols, metaphors and stories of common human meaning on one hand and underlining individual figurative decisions on the other. He elaborates on Biblical themes and topics and renders them an unique visual re-creation. Active and positive role of sound tone, geometry, unusual spaces and rates form a sense of drama and at the same time of enlightenment and pacification. The author’s high professionalism is expressed in his ability to harmonize different elements of the composition in complete plastic alloy which is saturated of many thoughts, meanings and associative overtones directing the viewers to serious and in-depth communication with creations.
Professor
doctor of Arts
 Chavdar Popov



 

© 2012 – Bogomil Kostov AVRAMOV ROUSSEFF-HEMY

 

ЕДНА СЪВСЕМ ДЕМОКРАТИЧНА СМЪРТ
№ (????????????????)

от
Богомил Костов АВРАМОВ РУСЕВ-ХЕМИ
 

 

ВЪВ ВЕКА НА ЧАЛГАТА И БИРАТА – БЕЗ БИРА-СКАРА; ВЪВ ВЕКА НА КОСМИЧЕСКИТЕ ВРЪЗКИ И ПО ФАЙТОНДЖИЙСКИ НАДУТИ СМЕТКИ ЗА ТОК, ГАЗ, ВОДА И МОБИЛНИ ТЕЛЕФОНИ; ВЪВ ВЕКА ЗА ВИСША ПРОПАГАНДНА ЕКОЛОГИЯ И МЕРАЦИ ЗА УБИЙСТВЕН ШИСТОВ ГАЗ; ВЪВ ВЕКА НА ТЕРОРИСТИЧНИЯТ РАСИЗЪМ И УНИЖЕНИЕТО ДА СИ СТАРЕЦ, ЕДИН ОТ НАС ТИХОМЪЛКОМ СИ ОТИДЕ. ПАНАЙОТ МИНЕВ НЕ БЕ ШИРОКО АКЛАМИРАН. ТОЙ НЕ СЕ СТРЕМЕШЕ КЪМ ТОВА. ТОЗИ ИЗКЛЮЧИТЕЛНО СКРОМЕН ЧОВЕК НА ПРОСВЕТЛЕНИЯТ ВАРНЕНСКИ ДУХ, И ЕДВА ТОГАВА НА МАЙСТОРСКАТА ЧЕТКА И ПЕРФЕКТНО СЛОВО, НЕ СЕ ЗАПОМНИ СЪС СПОНСОРИРАНИ МЕДИЙНИ ИЗЯВИ. НЕГОВОТО ИЗЦЯЛО ТЕМПЕРИРАНО ОТ ВРЕМЕТО НА ВРЕМЕНАТА ПОВЕДЕНИЕ, РЯДКО СИ ПОЗВОЛЯВАШЕ ДА ОТКРЕХНЕ СТРАНИЦИ НЕЯСНО БИТИЕ. ОТ КОЕТО, НИКОЙ НЕ ПОЖЕЛА ДА СЕ ЗАИНТЕРЕСОВА, ЧЕ ДА ПОДАДЕ ПРИЯТЕЛСКА РЪКА. МАКАР, ДОКРАЙ БЕЗКОРИСТЕН, ПАНАЙОТ ДА НЕ ОТКАЗВАШЕ ПОМОЩ НИКОМУ. ТОЗИ ВТУРНАЛ СЕ ЗАД ОКЕАНИ СТРАННИК СЕ БЕ ЗАВЪРНАЛ, ЗА ДА НИ ДОВЕРИ ИЗВЕЧНАТА БАЛКАНСКА ИСТИНА: У ДОМА – КАК ДА Е – НО Е НАЙ-ДОБРЕ. НИЕ НЕ ЗНАЕМ КЪМ КОЕ ВЕРСКО НАПРАВЛЕНИЕ ПАНАЙОТ МИНЕВ ПРИНАДЛЕЖЕШЕ ПО СЪЩЕСТВО. ВЕРСКИТЕ МОТИВИ В НЕГОВОТО ТВОРЧЕСТВО УДИВИТЕЛНО СЕ ПРЕПЛИТАТ. БЕЗ ДА СЕ ОПРОВЕРГАВАТ. НО СМЕ УБЕДЕНИ - ПАНАЙОТ МИНЕВ БЕ ЧОВЕК С ЯРКО ОСЪЗНАТА МИСИЯ. ТОЙ БЕ МЪЛЧАЛИВ МЕДИАТОР – МЕЖДУ ТЕЖНЕНИЯТА НА СВОЯТ СИ ГРАД, И ОНЗИ КОЙТО НЕ ПРЕСТАВА ДА НИ НАПРАВЛЯВА.

 

ИЗКУСТВОТО НА ПАНАЙОТ МИНЕВ ЗАЛЯГА НА ЗАДЪЛБОЧЕНИ ТЪРСЕНИЯ МЕЖДУ МАСЛОТО И АЛТЕРНАТИВНИЯТ ПАСТЕЛ. БОЖЕСТВЕНА МАТЕРИЯ ОТ ДОСТА ПО-ВИСШЕ ЕСТЕСТВО. ДА СЕ НАДЯВАМЕ, ЧЕ НЕГОВИ ТВОРБИ ОСТАНАЛИ ЗАД ОКЕАНА, ЕДИН ДЕН ЩЕ БЪДАТ ИЗДИРЕНИ И ПОНЕ ОПОВЕСТЕНИ. ДА РАЗЧИТАМЕ ЩОТО ОБЩИНА ВАРНА, ДА МУ ПРИСЪДИ ПОСМЪРТНО ПРОСЛОВУТАТА „НАГРАДА ВАРНА“. НЕКА НАПОМНИМ. ЗА АРТИСТИТЕ ОТ ЕДНА ИЛИ ДРУГА КАТЕГОРИАЛНА КЛАСА, ОТ ЕДИН ИЛИ ДРУГ ЖАНР, СЪЩЕСТВЕНО Е НЕ КАПСУЛИРАНЕТО В ЧЕРТИТЕ НА ГРАДЪТ-ДЪРЖАВА ВАРНА, А ПРОМОТИРАНЕТО ИМ ДАЛЕЧ ЗАД ГРАНИЦА. КЪДЕТО ВИНАГИ СА ВИТАЕЛИ ПРОТОБЪЛГАРСКИТЕ ДУХОВНИ ГРАНИЦИ ЧЕЛОВЕЧЕСКИ. ИМЕННО ТАМ – ДАЛЕЧ ЗАД ГРАНИЦА - СЛЕДВА ДА БЪДАТ ИЗНЕСЕНИ АСПЕКТИТЕ НА ВАРНЕНСКИЯТ АРТИСТИЧЕН ДУХ. ЗА КОЕТО ДОБРЕ СЕ ЗНАЕ, ЧЕ ЕДИН НЕ ГО ЖЕЛАЕ, А ДРУГ – НЕ ГО МОЖЕ. ОСТАВА В УПОТРЕБА САМОСТОЯТЕЛНОТО ПРЕОДОЛЯВАНЕ. РЯДКО ПО СИЛИТЕ НА ВСЕКИ ТАЛАНТ В САМОТА. ИМЕННО ТОВА ПОКОЙНИЯТ ПАНАЙОТ МИНЕВ СЕ БЕ ОПИТАЛ ДА СТОРИ И ДОКАЖЕ. ОСТАНАЛОТО СА ПРАЗНИ ПРИКАЗКИ ОКОЛО ЛАГЕРНИЯТ ОГЪН НА ПРОФЕСИОНАЛИЗИРАНОТО БЮРОКРАТИЧЕСКО НЕВЕЖЕСТВО В НАПРАВЛЕНИЕ „КУЛТУРА“ ПРИ ОБЩИНА ВАРНА-ГРАД.

THE END
9.03.2012 г.16:20:38